секундата разсъдих дали да не й разкажа случилото се с Теди, но не исках да я лишавам и от последните й илюзии. Тя изглежда имаше контрол върху спомените си. Може би затова си припомняше миналото с такава невинност и без всякакъв гняв. Беше постигнала разликата между спомени и мечти.
Тя продължи така и след малко задряма. Толкова хубаво се чувствах с ДиДи сгушена в скута ми. Помислих си, че няма да е лошо да си отдъхна така няколко минути преди да се върна в хотела, за да се уверя, че е заспала добре. Отпуснах се назад и се замислих за Тони и ДиДи Лукатис, винаги на една ръка разстояние от хубавия живот, и обречени да останат така. Мислех си за Тони Лукатис, който се опита да осъществи мечтата си, а вместо това се озова в затвора, и за ДиДи, лелеяща напразни мечти за висше образование през всичките тия години. Заспивах с мисълта за тях, когато вече в просъница проумях, че всъщност ДиДи, Тони и аз не сме чак толкова различни.
Тази нощ ме споходи същия онзи стар кошмар, само че този път по билото бягаше Тони Лукатис.
53. ПОЗНАЙ КОЕ Е ЧИСЛОТО
Събудиха ме нежното слънце проникващо през ефирните завеси и ароматът на прясно кафе. Някъде през нощта Диди беше пъхнала възглавница под главата ми и ме беше наметнала с одеяло, но все още се чувствах така, сякаш бях спал на дървен нар.
Беше облякла гладка рокля от черна коприна и дългата й коса се събираше на кок на тила й; коренна разлика от предната нощ. Но и тогава, и сега, беше страхотна. Донесе поднос с портокалов сок, препечен хляб, и кафе върху масата пред мен.
— Благодаря — казах аз. — Колко е часът?
— Малко след осем. Имаш достатъчно време да се върнеш в хотела си и да се подготвиш за срещата си с… как се казваше твоят приятел?
— Мики Парвър. Всички му казват Стик, но не ме питай защо, още е прекалено рано за дълги приказки.
Сокът беше ледено студен, кафето силно и горещо, а препеченият хляб не беше прегорял. Погълнах всичко с вълчи апетит, докато през това време тя седеше срещу мен и си допиваше втората чаша кафе.
— Искам да ти благодаря за снощи — каза тя. Гласът й прозвуча почти смутено.
— За какво, загдето замалко не те убиха заради мен ли?
— Искам да кажа за после, след това. За пръв път успях да се наспя от много седмици насам. И ти благодаря, че… ми изслуша глупостите.
— Хей, внимавай — казах аз. — Задръжките ти май отново навирят глави.
— Бих искал да ти се отблагодаря по някакъв начин.
И ето я, съвършената възможност. Отново трябваше да ставам ченге. Отпих си още малко кафе. Не ми беше много лесно да го изрека.
— Може би има такъв — произнесох накрая аз.
Тя беше повече от щастлива от възможността.
— Наистина ли? — извика тя. — Казвай! Всичко, каквото мога!
Отпих още няколко глътки от кафето, като се мъчех д го формулирам по най-подходящия начин, но проклетите думи все не идваха. Както и да го кажех, все щеше да прозвучи отвратително.
— Може би трябва да си помислиш, преди да го направиш — казах аз.
— Да помисля за какво?
— За това, за което ще те помоля.
Усмивката й започна да гасне.
— Познаваш ли един мъж на име Коен, който посещава Сийкоуст?
— Да. Не лично, просто е един от клиентите на банката.
— Често ли ви посещава?
— Обикновено всеки ден. Защо?
— Ти ли уреждаш сметката му?
Тя наклони глава като кукла дочула непознат звук.
— Не — каза тя. — Мистър Сийборн лично се занимава с нея.
Най-после. Напипахме връзката. Пулсът ми се ускори, макар и това все още да не доказваше нищо.
— Обичайно ли е това? Искам да кажа, в реда на нещата ли е президентът на банката да се занимава персонално с някаква си сметка?
— Той самият прави това с още няколко основни сметки, ако такова е желанието на клиента. Каква е работата, Джейк?
— Трябва ми информация — казах аз. — Ще я запазя в абсолютна тайна, обещавам ти. Няма никаква опасност някой друг да го разбере откъде е изтекла. Ще я използвам само аз единствено за да се добера до едни данни от изключително значение.
Челото и се навъси в дълбок размисъл.
— За какво става дума? Какво искаш? — запита тя. Тонът й определено беше станал по-официален.
— Имам нужда от кодовия номер за достъп до компютъра на банката, и номера или номерата на сметките на Коен.
Тя беше като зашеметена. Цели две минути ме гледа така, сякаш не вярваше на ушите си, после сведе поглед.
— Така значи — каза тя. — И двамата се нуждаехме от нещо.
Нямах отговор за думите й. Това беше самата истина.
— Ако е толкова рисковано… — започнах аз, но погледът й задуши края на изречението ми.
— Изнасянето на подобна информация не е ли углавно престъпление? — запита тя.
— Само ако те хванат.
— Струва ми се, че на времето някой каза същите думи на Тони.
Бях готов да преглътна всички обвинения, които можеше да ми запрати в лицето. Това беше гадна молба, а положението, в което я поставях, беше повече от отвратително. Ако не беше грижата й за Тони и обещанието ми да се опитам да й помогна, никога не бих заченал тази тема. Сигурен съм, че всичко това препускаше из главата й в момента.
— Виж — продължих аз, — ако не ми вярваш, можем да забравим за случая. Но обещанието ми да ти помогна с информация за Тони си остава в сила.
— Благодаря ти, че ми го каза — произнесе тя без да вдига поглед от пода. Реших да продължа натиска.
— Има закони, позволяващи дадени хора да бъдат вкарани в затвора — казах аз, — такива, които заслужават това, ако докажем, че парите им са изкарани по незаконен начин. Вярвам, че Коен е касиер на мафията. Това са онези, които се опитаха да ни убият снощи.
Тя вдигна рязко глава, загрижеността й временно надвита от любопитството.
— Това не им е първият път, когато се опитват да ме премахнат — продължих аз. — На хълбока си имам рана от куршум като спомен от последния им опит.
Тя продължи да ме гледа безмълвно, оставяйки на мен усилията да поддържам темпото.
— Искаш ли да чуеш как печелят парите си? Или какво правят с хората, озовали се на пътя им?
— Снощи го усетих на собствения си гръб — каза тя. Изправи се, взе подноса и го върна в кухнята. — Хайде, ела, ще те откарам до хотела — произнесе тя когато се върна.
Не произнесе нито дума повече. Събра си нещата и на излизане провери вратата да се увери, че е заключена. Отстрани изглеждахме двама обикновени души, излизащи на работа. На дневна светлина улицата изглеждаше като картина от учебник по история, глава Осемнадесети век. Почти очаквах да зърна Бен Франклин да мине покрай мен или да чуя Томас Пейн да изнася гръмка реч на близкия ъгъл. Направо ми изглеждаше невероятно, че Фронт Стрийт беше само на няколко преки от къщата.
ДиДи мълча и през целия път до хотела. Спря колата и се извърна към мен с лице изкривено от мъка и тревога.
— Знам как да се свържа с теб — казах. — Ще ти се обадя, дори и да не научи нищо определено.
Понечих да изляза от колата.
