— Джейк?
— Да?
Минута остана неподвижна, после поклати глава.
— Не мога да го направя. Страшно съм задължена на Чарлз Сийборн, и това, за което ме молиш, ми изглежда като грозно предателство към него. Когато Тони се забърка в онази мръсотия, някои от директорите на банката настояха пред мистър Сийборн да ме уволни. Казваха, че присъствието ми вредяло на репутацията на банката. Той остана до мен през цялото време и ме защити, никога не каза нито дума или поиска да направя за него нещо повече от това, което бяха служебните ми задължения. Аз дори и не го знаех, чак месеци наред след това Ларк ми разказа какво е станало. Съжалявам, но това, за което ме молиш… Ще се почувствам така, сякаш собственоръчно съм му забила нож в гърба.
— Грешката е моя — казах аз. — Не трябваше да искам това от теб.
— Радвам се, че го направи — каза тя. — Радвам се, че се почувства достатъчно разположен, за да го направиш. Просто много съжалявам, че чувствам нещата така.
— Лоялността е доста рядко срещано качество тези дни, не се извинявай заради него — казах аз. — Ще се чуем по-късно.
— Пак ти благодаря — измънка тя докато излизах от колата. Проследих я с поглед докато се отдалечи и влязох в хотела. Стик беше седнал във фоайето и четеше сутрешния вестник.
— Избрал си много лош час за прибиране — изрече присмехулно той. — Какво ще си помислят съседите?
— Нали знаеш къде можеш да си ги навреш съседите си — изсумтях аз.
— Охо. Да не сме станали със задника нагоре тази сутрин?
— Не съм и помирисвал легло тази нощ.
— А, това ли било проблемът.
Изгледах го злобно и предложих да закусим в стаята, за да икономисаме време.
— Трябва да взема душ — изръмжах аз.
Качихме се в стаята ми и аз поръчах закуска. Препеченият хляб и кафето на ДиДи се бяха оказали крайно недостатъчни. После телефонирах на Дъч и му предадох накратко събитията от предишната нощ; исках да ги чуе първо от мен. Във възбудата си при кинотеатъра бях забравил да му разкажа за срещата си с Хари Несбит, така че започнах с нея, и завърших с престрелката до Касабланка.
Последното направо го изкара извън кожата.
— Веднага се обаждам на Акулата да пипне за врата тоя кучи син Нанс — разбушува се той.
— Няма смисъл. Той ще изкара поне една дузина души, които ще се закълнат, че е бил на най-малко половин дузина други места тази нощ.
— И тогава какво, да си свиркаме ли?
— На първо време, да — казах аз. — Когато му стъпим на врата, искам да е както трябва, и да няма измъкване.
— Какво искаш да правим с Несбит? — запита Дъч. — Информацията му за Нанс хич не ми звучи достоверно.
— Възможно е Нанс да е превъртял — казах аз. — Не мога да си представя Костело или Чевос да правят такива тъпи каскади, както са сега с пълни гащи.
— Защо не? — вмъкна се Стик. — Ако той беше успял, щяха да те отпишат като поредната жертва.
— Направих обещание на Несбит и искам да го спазя — казах аз на Дъч. — Можем ли да намерим две честни ченгета, които да го прекарат до Джаксънвил и да останат с него докато самолетът му излети?
— Ще се погрижа за това — обеща Дъч. — Само ми се обади, когато се свърже с теб.
— Благодаря. Двамата със Стик в момента работим върху едни други неща. Ще те информирам по- късно.
Той затвори и аз дадох на Стик номера на черния понтиак. Той се свърза с централата докато се бръснех.
Номерът беше горещ, откраднат само няколко часа преди Нанс и компанията му да се нахвърлят върху мен.
— Проклятие — изругах аз, — ако денят започва така, май ще е най-добре да се върна в леглото и да го започна отново.
Пиколо на най-много петнайсет години донесе закуската. Телефонът звънна и аз вдигнах слушалката, като в същото време се опитвах да ям, разговарям и обличам чисти дрехи.
— Добро утро, скъпи. — Гласът на Доу беше мек като агнешка кожа и леко пресипнал от съня. — До късно ли се излежаваме?
Хвърлих поглед към Стик, който отново беше забил глава във вестника, после се обърнах с гръб към него и снижих гласа си поне с една октава.
— Да. Снощи си легнах късно. Случиха се доста неща.
— По цял ден и нощ само мисля за теб.
— И аз — измънках.
— Беше повече от мъчение с Хари след онази наша нощ.
Панически се втурнах да диря убежища, но спрях преди да ги открия. Помислих си: „Защо трябва да се плаша от това, след като искам да го чуя?“
— Това е съвсем разбираемо — отвърнах аз.
— Да не си още под завивките? Едва те чувам.
— Партньорът ми току-що се отби на закуска — отвърнах с полушепот.
— Ах, това ли било — измърка тя. — Е, добре, освобождавам те тогава. Исках само да чуя прекрасното ти гласче преди да стана. Искам да си лежа така и да си мисля за теб. Моля те, направи така, че онази нощ пак да се повтори, Джейк. Господи, колко ми липсваш.
— Е, добре — отвърнах неловко аз.
Тя се засмя.
— Какъв глупчо си. Седмица или повече ще бъда в Уиндсонг, сама. Хари остава в къщата ни в града. След партито довечера вече съм там.
— Парти?
— Коктейлното парти на Бабс, глупчо такъв. Пропуснеш ли го, ще те убие, ако, разбира се, аз не я изпреваря. Ще се видим в шест. Благодаря ти, че се върна, Джейк. Обичам те, сладки мой.
— Аа, и аз, също.
Тя затвори.
Бавно положих слушалката и се обърнах да довърша обличането си. Измина цяла минута преди Стик да се обади, без повдига глава над вестника.
— Настина си много зле. Нямаш глас да говориш с жената. — Изпревари протестите ми с вдигната ръка и притвори очи. — Моля те, не ме обиждай, като ми кажеш, че е бил застрахователният ти агент.
— Точно така, беше застрахователният ми агент — изрекох аз с присмехулно раздразнение.
— Ходи ти по нервите, нали? Винаги е така на следващата сутрин.
— Как можеш да свеждаш всичко да една и съща рутина? Може би това да е по различно.
— Различно е, разбира се. Ще ти го обясня съвсем простичко, приятелче. Това е уникален случай. Старецът й притежава града, съпругът й пък го управлява, искаш да го окаушиш, поне за убийство, ако не изскочи нещо по-добро, и ми казваш, че било различно! Това е наистина лафът на годината!
— Ще стане проблем само когато аз го направя такъв.
— Ти вече си го превърнал в проблем, putz! Какво друго можеш тогава да наречеш проблем, ако това не е?
— Дюнтаун. Ето ти един проблем.
Приключих с обличането и изядох още едно парче от овлажнелия вече препечен хляб.
— Добре — избухнах аз, — това е проблем. Прекалено дълбоко е заседнала в мен, човече. Двайсет години не ми стигнаха, за да я измъкна оттам. И все си мисля, че е била най-страхотната жена, която някога съм имал. И искам поне още малко да й се порадвам. Направо съм бесен при мисълта, какво би могло да бъде вместо тези двайсет години.
— Не сме ли всички като теб — изрече Стик с неподозирана горчивина. Последва още една пауза, преди
