да продължи. — Мисля, че пропуснах нещо. За цената, която трябва да платиш. Или съзнателно я остави настрана?
— Не знам каква е цената. Това е страшно труден въпрос.
— Не знам какво друго би могло да бъде по-трудно — каза Стик. — Искаш ли да го споделиш с мен?
Това наистина беше печално занимание — да си мисля какво би могло да бъде вместо това, което се беше случило. Но ако не можех да се доверя на Стик, на кого другиго бих могъл да се доверя? И внезапно, сякаш отстрани, чух от устата ми да се излива всичко, от деня, в който двамата с Теди станахме съквартиранти покрай футбола в Джорджия и завършвайки с деня, в който Шефа ми би онзи страхотен шут. Не оставих нищо настрани; излях всичко от себе си — сърцето, душата, гнева, болката, всички онези чувства, които завръщането ми в Дюнтаун беше разбунило от миналото.
— Господи, човече, та тия хора направо са ти ебали майката! — възкликна той.
— Никога досега не съм си признавал — казах аз. — Гледам Рейнс и си мисля, Господи, та това можех да бъда аз. Гледам Дънлийви, и си мисля, ако Теди беше останал жив, и това можех пак да бъда аз. Всеки път, когато се озърна, и миналото ми тегли шут в задника.
— Ти си един от онези хора, които не могат да останат изключени — произнесе той със сериозен тон. — Просто не си такава натура. Но ти си прекарал толкова дълго в това състояние, че сега не можеш да се отучиш, страх те е да поемеш риска. Също както във Виетнам, когато се страхуваше да се сближиш прекалено много с момъка до себе си, защото съзнаваше, че само след секунда може да го няма повече. Това е много лесен начин да избегнеш вината, която идва по-късно, като се изключиш.
— Това ли била цялата работа, Стик? Вината?
— Нали ти казах преди няколко дни, вината е онова, което и до края не ти дава прошка. По дяволите, ти си претоварваш мозъка с нея. Ти изпитваш вина към онова момиче, изпитваш вина, защото искаш да го начукаш на съпруга й, изпитваш вина, защото губиш чувството си за обективност, изпитваш вина и заради брат й. Каква е била онази работа с Теди? Ти непрекъснато тъпчеш около тая тема, без нито веднъж да я заченеш.
Разказах му накрая историята. Не беше трудно; той също беше минал оттам, познаваше кошмара, и разбираше всичко.
Имах дни, когато времето притъпяваше резкия образ на онази нощ, но те бяха редки. Множеството образи още беше у мен, но този беше най-ослепителният. Беше като триизмерен кошмар, упорстващ също като всичките ми спомени за Доу. Истината беше там, че Теди Финдли не беше загинал в бой или някъде близо до бойното поле. А можеше. И пред погледа ми отново започна да се извърта онова, което би могло да бъде, но не бе станало. Двамата с Теди не бяхме видели кой знае какъв зор във Виетнам. Оставаха ни само няколко седмици да се върнем у дома. До Тет, когато цялата страна сякаш избухна под краката ни. По цялата територия пламнаха стотици сражения. Истинска лудост. Превърнаха цялата страна в бойно поле и през оставащите шест седмици Виетнам ни разказа наистина играта. Успяхме да се измъкнем живи и невредими оттам, както само един човек с голям късмет би могъл да го направи, и се добрахме до Сайгон. Теди беше откачил малко. Успя да намери отнякъде двайсетина цигари марихуана и няколко дни се беше преселил в някакъв друг свят. Започна да говори за белите и за черните шапки.
— Всичко ми стана ясно за тази война, Младок — изрече той една нощ. — Виждаш ли, по-рано винаги сме били белите шапки. Трябваше да бъдем добрите момчета. Тук обаче никой още не е разбрал какво точно сме. Дали сме белите или черните шапки? — Той го произнесе по начина, по който добрата вълшебница от „Магьосника от Оз“ пита: „Ти добра вълшебница ли си или лоша?“
В Сайгон имаше един комплекс под управлението на военната полиция. Казваха му Додж Сити, защото началникът му беше един майор на име Дилън. Комплексът изглеждаше също като Додж Сити, рай за любителите на скандали, накратко, място, в което можеш да се разтовариш; две сгради с курви и барове под контрола на военната полиция за наше добро. Но военните полицаи не можеха да огреят навсякъде. Понякога нещата позагрубяваха. Една нощ пушихме марихуана докато съвсем откачихме и потеглихме за Додж, където завършихме в един публичен дом. Беше просто една съборетина разделена със завеси. Навсякъде се разнасяха стоновете на трудещите се усърдно войници.
— Хайде да вземем пет или шест — предложи Теди. — Ще си направим едно малко файтонче. — Това обаче не беше за мен. Не бях чак дотам превъртял от марихуаната и в мен все още имаше малко останало от католическата религия. Така че той се пъхна зад завесата и се намърда в едно сепаре. Започна да ми подхвърля лафове; все едно, че бяхме в една стая.
— Как върви предварителната подготовка, Младок?
— Затваряй си устата!
— Да нямаш проблеми, а?
— Да, теб!
Той се разсмя и изведнъж смехът премина в писък, който се превърна в гъргорене, сякаш някой се давеше. Скочих и пометох всички завеси до сепарето му.
Момичето вече бе изчезнало. Това беше доста обикновен трик. Била си е поставила половин бръснарско ножче между зъбите и когато го целува му отрязва езика, и докато той се дави в собствената си кръв, за по-сигурно му прерязва и гръкляна. Умря в ръцете ми още преди да успея да извикам помощ. Не си спомням как изглеждаше момичето; мислех единствено, че можех като едното нищо да бъда на неговото място.
— Знаех как щеше подейства на Доу и Шефа Финдли истината за смъртта му. Подправих цял куп документи, твърдящи, че е загинал в битка, и подправих препоръка за Сребърна Звезда и Пурпурно сърце на негово име. Капитанът не даваше пукната пара. Държеше се така, сякаш изобщо не забелязваше какво става.
— После написах писмото, в което им съобщих, че Теди е загинал по време на бойна акция, че смъртта му е била бърза и безболезнена. Не знаех кое беше по-ужасно, смъртта на Теди или лъжата за нея. Да я надраскаш на някакъв лист хартия, ей-така.
Стик дълго време не помръдна от мястото си след като свърших; седеше и пушеше, без да отделя поглед от краката си. Не беше от шока; там това беше сред обичайните неща. Просто един пореден ден в рая.
Накрая заклати глава.
— Човече, ти настина си се изтормозил здравата, ама много здраво. Какво толкова има в това? Казал си лъжа и си направил най-добрия си приятел герой. Голям праз.
— Това и представлява. Като че ли Виетнам има по-голямо значение от това.
— Виетнам беше едно гигантско осиране. Също като белег на корема ти. Прикриваш го и го забравяш; не го боядисваш червен, бял и син.15 Ти си един от онези обковани в желязо рицари, Килмър, старо аверче такова. Ти си мюре за лешоядите. Знаеш ли какво ще ти кажа? Забрави онова с лъжата. Дръж легендата; и без това никой не иска да слуша истината. По дяволите, авер, плюй на препятствията. Давай напред, не се отказвай. Може и да е последният ти шанс.
Той запали цигара и се върна към вестника си, но след малко добави:
— Просто пъхни човека й зад решетките, и с това си решаваш проблемите.
— Не можеш да говориш такива неща.
Той пусна вестника на пода и вдигна поглед към мен.
— Просто съм откровен с теб. Идеалното решение за теб е да изкараш Рейнс мозъка, който стои зад всички тия убийства, а Нанс — неговия стрелец. Така с един куршум убиваш два заека. Оправяш си сметките и получаваш момичето. Вълшебният финал.
— Невероятно — казах аз. — Та това са страхотни перспективи.
— Ти току-що разбра цената — посочи ми той.
— Да, бизнес, както обикновено — изрекох язвително аз.
— Ако е бизнес като снощния, разчитай на мен по всяко време — отвърна Стик. Ставаше ясно, че беше казал всичко, което си беше наумил за личните ми проблеми.
— Благодаря ти, че сподели с мен и своята одисея — казах аз.
— Тъкмо стана дума за бизнес, имам малко новини за теб. Хайде да се върнем на главния ни проблем, какво ще кажеш? Така или иначе, не ми е в навиците да се пъча. Към осем минах през Склада. Имаме добра вест, лоша вест, и такава по средата.
— Първо добрата.
— Добрата новина е, че Ланг Акулата най-после е хванал Нанс във визьора си. Лошата е, че той се е
