извратено празненство след събитията от сутринта. За пръв път от години насам аз се усетих съпричастен на нечия чужда болка. Сърцето ми се късаше при страданието на ДиДи, но нищо не можех да направя.
Облак по мрачен от съдбата на Тони ме следваше през по-голямата част от пътя ми, после затули слънцето и изля половин инч дъжд само за половин минута. Беше един от онези летни дъждове, които идват и спират бързо, но въпреки това движението пред входа на хиподрума изведнъж се обърка така, че закъснях няколко минути.
Калахън ме чакаше на задната врата с обичайното цвете закичено в светлия копринен костюм и шапка нахлупена над едното му око. Ето един мъж облечен подходящо за случая.
— Колко са последните жертви? — запита ме сухо той докато вървяхме към трибуната.
— Вече им загубих сметката — отвърнах. Нямах желание да навлизам в темата за смъртта на Тони Лукатис. — Какво има днес?
— Дисъуей трябва да спечели — отвърна разсеяно той. — Малкият дъжд накваси достатъчно пистата.
— Това няма ли да намали залаганията за него? — запитах.
— Съмнявам се. Последните два пъти не е показал нищо. Комарджиите му нямат доверие.
— Ще заложиш ли на него?
— Никога на залагам на коне — отвърна той. — По-добре да си хвърля парите на вятъра.
Стадионът и игрищата бяха изключителни. Трибуната със своя фронтон и високи куполи по ъглите, беше южняшка до мозъка на костите си. Можеше и да е на сто и петдесет години. Калахън ме поведе на бърза разходка из мястото.
Всичко беше претъпкано. Паркингът беше почти препълнен; хората сновяха около прозорчетата за залагане, като се кахъреха над бланките си, изучаваха електронните табла на тотализатора, които сочеха че Дисъуей изплаща $33,05 при победа, почти петнадесет към едно.
— Трябва да бие Иксни — каза Калахън. Иксни беше фаворитът, който при победа изплащаше само $3,40. — Кон номер осем — продължи той. — Кон номер две, Гърл на Джони, е любимец на хиподрума. Изходът ще се реши с много малка разлика.
От гишетата за залагания отидохме до заградената ливадка редом с конюшнята. Дисъуей и останалите коне бяха изведени на оглед за всеки, които пожелае да ги види. Беше в добро настроение, застанал с леко разкрачени крака, разширени ноздри, и оглеждаше тълпата. Съдейки по външния вид на животните, аз бих заложил парите си на Дисъуей. Останалите коне от първата гонка не изглеждаха способни да носят дори и торбите си със зоб.
— Добър кон — каза Калахън. — Жалко само, дето има толкова крехки крака.
— Кой го язди днес?
— Скуут Импастейтоу — отвърна Калахън.
— Мислех, че е скъсал с Тибидо.
— Кой знае — изрече неясно Калахън — Може да му се е прияздило.
— Но защо ще го прави? — настоях аз. — Той беше толкова злобно настроен срещу него онзи ден.
Калахън ме изгледа така, сякаш се бях изплюл върху обувката му.
— Откъде мога да знам? Защо правиш ти самият едно, а не друго? Защо яздят жокеите? По дяволите, получават по петдесет долара на езда, и малко отгоре, ако победят. В дъждовните дни, когато пистата е разкаляна, не е трудно някой кон да се подхлъзне и да се затъркаля по пистата с четиридесет мили в час. Жокеят може да се пребие до смърт.
— Искаш да кажеш, ако е както днес.
— Сега не е чак толкова зле — отвърна той. — Слънцето ще изпари повечето от застоялата вода. Обаче когато наистина се разкаля здравата, става страшно! Да го знаеш от мен, надбягването на кална писта е най-шибаният начин да изкараш петдесет долара! Но това им е работата. Тибидо сигурно му е казал, че ужасно съжалява, и му е размахал още една петдесетачка. Момчето си познава коня, Тибидо иска да спечели. Сключват примирие.
Запътихме се към най-горния ред и той ме преведе през секцията на частния клуб, елегантна поредица от кабини защитени срещу вятър, дъжд и слънце със стъкла с покритие, с мека кресла в кралскосиньо кадифе, ниски масички от махагон за напитки закуски, и телевизионни екрани, осигуряващи кадри от гонката в едър план за привилегированите. Сервитьори в червени сака, всички възрастни чернокожи мъже, тържествено разнасяха подкрепителни напитки. Цялото място сякаш се пъчеше със своята елегантност, факт, който не пропуснах да съобщя на Калахън.
— Спортът на кралете — каза той. — Това са аристократите. Собственици, коневъди, финансисти. Всичко е част от шоуто.
От елита на клуба се пренесохме долу сред простосмъртните посетители до перилата. Тълпата вече беше сгъстена до крайност. Както научих, Калахън разполагал с кабина в клубната секция, но предпочита да бъде колкото може по-близо до конете.
— Обичам да ги чувствам как препускат — беше отговорът му. Той регулира бинокъла си, огледа вътрешното поле, после вратата. — Когато започнат залаганията, можем да се приближим до гората.
Подаде ми една програма и аз проверих схемите. Имаше списък на стюардите, предвождани от Хари Рейнс, и известна информация за хиподрума, която ме изненада. Според програмата, данъците вземаха четиринадесет процента от първите десет милиона от залаганията, осем процента от следващите десет милиона, шест процента от следващите петдесет милиона, и пет процента от всичко останало над тях. Явно щатът тъпчеше добре джобовете си, факт, който определено доказваше правотата на Рейнс.
Вътрешното поле беше също толкова впечатляващо, както и стадионът. Голям басейн с фонтан в центъра беше привлякъл чапли и други водни птици. Басейнът беше заобиколен с градини, а в единия край имаше гранитен обелиск.
— Какво е това? — запитах аз, сочейки голямата паметна плоча.
— Спомняш ли си какво ти разказвах за Джастабаут и апетита му онази сутрин?
— Имаш предвид онзи грозен кон ли?
Калахън кимна.
— Първият голям победител финиширал на тази писта. Пробяга тук първото си състезание, пробяга и повечето от следващия сезон. През първите две години спечели четиридесет и две гонки. Колкото и да беше грозен, беше толкова добър, че веднъж обра овациите, макар че финишира втори. Тълпата проумя, че е бягал толкова много, че е бил каталясал. Миналият сезон точно преди края се заклещи в перилата докато вземаше далечния завой, опита се да се изскубне, блъсна се в друг кон, и се сгромоляса. Трябваше да го убият, за да не се мъчи, така че съветът на стюардите реши да го погребе там.
Точно десет минути преди да ги завържат за стартовите стълбове коняр в червен редингот и черна ловджийска шапка изведе конете върху пръстта, като ги разведе по пистата и пред трибуните. Разнесоха се аплодисменти, а комарджиите особено се оживиха когато изкараха чистокръвните коне. Дисъуей се държеше малко нервно, ситнеше встрани и клатеше глава.
Калахън беше застанал точно до най-запалените зрители. Десет минути преди първата гонка половината тълпа около нас сякаш се втурна вкупом, в очакване на последната минута, за да направят своите залагания. Придвижихме се до преградата и срещу линията на финала, една наистина съвършена позиция.
Залаганията за Дисъуей почти не бяха претърпели промяна, точно както беше предсказал Калахън. Пет минути преди началото те паднаха от $33,05 до $26,20, все още далечен изстрел за залагащите.
Калахън ми подаде бинокъла в момента, в който започнаха да наместват конете до вратата.
— Гледай Дисъуей, номер четири. Малко е неспокоен, но не мисля, че е изнервен. Умира да бяга. Добре изглежда, пращи от енергия.
Видях го как ситнеше встрани и подмяташе глава докато човекът се опитваше да го вкара в отделението. Мистър Магически ръце се беше привел над рамото му и му говореше нещо в ухото. Миг след това конят се успокои и тръгна към вратата.
Обърнах се и изгледах клубната сграда с бинокъла. Рейнс беше застанал в централния бокс, с непреклонен вид, също като генерал Патън повел танковете си в бой.
— Ето го и Рейнс — казах аз, — в централния бокс.
Калахън го възнагради със спонтанен комплимент.
