— Стартира някъде петнадесет към едно — каза Рейнс. Отпи още една глътка от брендито си, но очите му и за миг не се отделяха от лицето на Калахън.
— Това е така, но залаганията за него бяха $33,05 само няколко минути преди старта. Според вашия човек на стодоларовото гише точно преди камбанката да удари за старта на коня била заложена огромна сума пари и залозите паднаха до $26,00 и някакви центове.
— Знаете ли кой е заложил сумата? — запита Рейнс.
Калахън поклати глава.
— Били са няколко души, разпръснати пред двете гишета.
— Кой е бил отговорен за това?
— Може да е бил всеки — от конегледача до собственика. Работата e там, сър, че не можем да докажем нищо от нашите твърдения. Освен факта, че загубата в неделя е била нагласена.
— Можем да докажем, че конят е бил инжектиран с бутазолидин — възрази гневно Рейнс.
— Да — отвърна Калахън, — само че законодателството на този щат не го забранява.
— Е, това вече няма да е така — разбушува се Рейнс. — Винаги съм бил против употребата на Бутазолидин при всеки кон четиридесет и осем часа преди състезание. Познавам конете, Калахън.
— Знам — отвърна едрият мъж.
— Но не познавам що за хора са тия, които нагласят конни състезания, а ти ги познаваш. Искам някакво доказателство, с което да притисна Тибидо, за да не се повтаря повече този случай.
В този момент реших вече да се намеся. Калахън беше прекалено деликатен.
— Мистър Рейнс, Панчо не изпитва особена охота да обсъжда тази тема, защото тя включва няколко незаконни събирания на информация. Вярвам, че ще запазите този факт само за себе си, но истината е там, че ние знаем, че конното надбягване е било нагласено, но сме безсилни да направим каквото и да било. Доказателството представлява магнитофонен запис, който представлява нарушение на закона.
Той се втренчи в двама ни, поигра си с лулата върху бюрото, и накрая разтри брадичката си с мундщука й.
— Можете ли да ми кажете кой е замесен?
— Един мъж на име Талиани — казах аз. Ако името му беше познато, тогава той или го беше забравил или беше един от най-добрите актьори които някога съм познавал. По лицето му нямаше и следа от припомняне.
— Не мисля, че познавам човек с такова…
— Какво ще кажете за Франк Търнър? — запитах аз. — Това му беше фасадата в Дюнтаун.
С крайчеца на окото си зърнах разтревожената физиономия на Калахън, но я подминах.
Въпросът ми предизвика истински словесен порой.
— Велики Боже! — възкликна той. — Да не би тая мръсотия да има някаква връзка с убийствата в града?
Очевидно и той беше повярвал на бозата от пресата, също както и всички останали в града. Както и ставаше очевиден и фактът, че беше в абсолютно неведение за истинската самоличност на Талиани и за последиците от убийствата.
— Не съвсем — отвърна уклончиво Калахън, все още проявявайки предпазливост.
Реших, че беше настанал мигът да измъкна всички кирливи ризи от гардероба. Разказах му цялата история за фамилията Талиани, започвайки от Охайо и завършвайки с моргата в Дюнтаун. Разказах му за Чевос, добрият приятел и трафикант на наркотици, за убиеца му Нанс, и за главния им шеф, Брониката. Разказах му за войната между Чери МакДжий и Грейвз Дългоносия, предвестник на ужасяваща гангстерска война. Колкото повече говорех, толкова повече лицето на Калахън ставаше все по-изумено.
Изумено обаче едва ли беше думата, с която можеше да се опише Рейнс. Той беше ужасен.
Бях като някой любител на мръсни вицове на пуритански прием. Колкото по-отвратена ставаше аудиторията, толкова повече импулси придобивах. Следях движението на всеки мускул на Рейнс, като се опитвах да преценя дали той наистина е бил заблуден от Титан и останалите, или беше един от най- великите актьори на всички времена. Реших, че е бил изпързалян по най-грозния начин. Каквито и грижи да беше имал на душата си до този момент, вероятно те всички вече му изглеждаха като несъществени в сравнение с това, което му разказвах. Запазих най-силния си изстрел за десерт.
— Изненадан съм, че Титан, Сийборн, Дънлийви, или онзи момък, собственикът на вестника и телевизионния канал, как му беше името…?
— Сътър — изхърка дрезгаво той.
— Да. Той ръководи цялата операция по замазването на случая. Силно съм изненадан, че никой от деловите ви партньори не ви е разказал това — казах аз.
Пауза.
— Те го знаят от няколко седмици насам.
Калахън ме изгледа така, сякаш беше глътнал езика си.
За десет секунди рейнс се състари с още пет години.
И до ден днешен не съм сигурен дали по този начин бяха излял гнева си към Комитета, Шефа, и останалите от дюнтаунската сбирщина, или съобщавах на този мъж нещо, което той трябваше да знае, дали беше мръсен ход от моя страна, защото желаех жена му, или блестящ стратегически ход. Каквито и да бяха мотивите ми, едно нещо ми беше повече от ясно: щеше да се вдигне страхотен шум. Някои камъни със сигурност щяха да бъдат преобърнати. Много бях любопитен да разбера кои от плъховете щяха да хукнат от потъващия кораб.
Докато завърша речта си, той вече беше наясно, че аз знаех почти всичко за Комитета и степента на властта, с която разполагаха, като направих всичко това с подмятания, намеци, небрежно споменаване на Титан на едно място, на друго Сийборн, без никое от тях да минава границата на прякото обвинение в престъпление.
Изпитвах огромно наслаждение, докато го правех. Това беше ирландското у мен: не изпадай в ярост, но и не оставай длъжен.
— Така или иначе — завърших аз, обобщавайки всичко, — нагласянето не е било част от цялата тази друга бъркотия, но е просто показателно за това, което става тук. Една… — Запънах се в търсенето на някакъв по-деликатен за изразяване — … една подмяна на ценностите в този град от времето на миналото.
Студените му тъмни очи се преместиха върху мен и няколко секунди не се отделиха от мен докато през това време умът му се мяташе отчаяно. После кимна, много бавно.
— Да — изрече тъжно той. — Добре казано, Килмър. Подмяна на ценностите.
Едва в този момент проумях колко дълбоко беше наранен. Не му стигаше да разбере, че е бил лъган от най-добрите си приятели, ами и да го научиш от бившия приятел на жена ти минаваше вече отвъд всяко оскърбление. Доволството ми изведнъж секна и изпитах истинска жалост към този мъж. Само за няколко минути Хари Рейнс бе казал сбогом на почти всичките си мечти и илюзии.
Панчо Калахън се взираше в пистата през прозореца. Нямаше какво да каже.
Рейнс се изправи, наля по още една порция, и приседна на ъгъла на бюрото си.
— Оценявам вашата откровеност — каза той, като спря насред изречението да си прочисти гърлото. — Разбирам вашите… предишни връзки с Дюнтаун. Вероятно и на вас самия не ви е лесно.
Той също беше добър на тая игра с подмятанията. Между нас сякаш прескачаше безмълвна информация. Малко остана да го запитам какво го притеснява.
Вместо това забих пръста още по-дълбоко в раната.
— Това няма нищо общо със старите връзки, мистър Рейнс — продължих. — Аз съм държавен следовател. Дойдох тук да ви помогна да почистите града си. Но всяка видна личност, към която се обърнах за съдействие, ме изритваше в пищяла. Калахън не би ви разказал всичко това. Не би бил толкова неделикатен. Аз обаче от друга страна никога не съм бил добър в дипломатическите игри. В моята работа те не помагат.
Спрях. Диалогът започваше да придобива извинителен тон.
Рейн прехвърли вниманието си върху Панчо.
— Можете ли да го потвърдите? — запита спокойно той.
Калахън бавно кимна.
