Всичко това се мярна само за момент, и в следващия изчезна когато успях да го огледам отблизо. Бях като поразен от вида му. Не изглеждаше чак толкова висок, колкото когато го бях зърнал преди два дни на пистата; сякаш някаква невидима тежест бе превила плещите му. Лицето му беше удължено и изпито, а кабинетната му бледост бе преминала в землистосиво. Тъмни кръгове обграждаха очите му. Мъжът пред мен сякаш се бе състарил с десет години само за два дни.
Дали наистина беше онзи неуморен и непознаващ неуспеха робот, в който го бляха превърнали околните? Той напомняше повече на човек увиснал на скала в очакване въжето да се скъса всеки момент.
Изведнъж бе престанал да представлява заплаха за мен.
Страховете ми бяха неоснователни. В първия момент дори и не ми обърна никакво внимание. Беше далеч по-загрижен за мъртвия кон. Когато ме забеляза, просто изпита досада и известно объркване от присъствието ми.
— какво правите тук? — запита той, отправил поглед към Калахън, сякаш не беше уверен, дали знам отговора на въпроса му.
— Това е Джейк Килмър. Работим заедно върху случая — беше отговорът на едрото ченге.
— Джейк, това е Хари Рейнс. — Това изглежда задоволи Рейнс, защото веднага ме изхвърли от съзнанието си. Дори и и името ми да му беше казало нещо, не го показа. Съсредоточи се върху по- належащите проблеми. — Не искам да ви вадя душата, докторе. Само крак ли си е счупил?
— На две места. Давали са му бутазолидини.
— Какво!
— Бил настинал.
— Според кого?
— Тибидо.
— Проклятие! — изруга Рейнс и яростта му ме разтревожи.
— Аа, може да има и още нещо — обади се Калахън. Той ни приближи и свали престилката. — В глезенната кост има пукнатина излизаща извън мястото на счупеното. Изглежда леко калцирана, което означава, че не е съвсем отскоро. Трябва да има няколко дни.
— Значи не е била настинка.
— Казвам ви го, защото докторът тук не може да каже нищо докато не приключи с тестовете си. Но моето мнение е, че този кон е имал курс с Бутазолидин защото е не е наред още от гонката в неделя.
— Откъде сте получили тази информация?
— Жокеят, Импастейтоу. Но той няма нищо общо с тази работа, така мисля. В неделя скъса с Тибидо защото го бяха принудили да съсипе коня на петте-четвъртини, а конят си беше чисто стреч ранър, една от причините за загубата му в неделя.
— Треньорът е Смоуки Бартън, нали?
Калахън кимна.
— Той ще бъде изхвърлен за това.
— Това се прави много често — каза Калахън.
— Не и на тази писта — изръмжа Рейнс. — Вече не.
Шустър се върна обратно при трупа на коня и Калахън ми кимна да го придружа извън стаята. Излязохме и се облегнахме върху стената на сградата, подлагайки се на горещото следобедно слънце. Калахън мълчеше. След малко излезе и Рейнс.
— Мистър Рейнс, мисля, че трябва да поговорим — каза Калахън.
Рейнс изкриви глава на една страна и запита:
— Тук?
— За предпочитане — не.
— Тогава да отидем в офиса ми. С моята кола.
Той заобиколи пистата, без да каже и дума, и паркира на персоналното си място. Взехме асансьора до най-горния етаж на стадиона, после поехме по широк и хладен коридор към офиса му.
Представляваше едно голямо помещение, с тъмна облицовка и украсено изключително със старинни предмети, чак до подвързаните в кожа томове по лавиците на вградената библиотека. Стаята щеше да има мрачна и потискаща атмосфера, ако не беше насрещната стена, която ни посрещна при влизането ни в стаята; беше изцяло от тъмно стъкло и гледаше към пистата. Ефектът беше едновременно стряскащ и елегантен.
Бюрото му беше от някакво истинско дърво и беше достатъчно голямо да се играе баскетбол върху него. Изглежда всички началства в Дюнтаун си падаха много по грамадните бюра. Това специално беше покрито с меморабилия. Беше изработено със специална ъглова конструкция, така че Рейнс да е в състояние да наблюдава пистата и в същото време да ръководи бизнеса. Гледката беше действително вълшебна.
На стената имаше три картини, два Ремингтън и един Дега, всичко оригинали. В стаята имаше само две фотографии, и двете върху бюрото. Едната беше чернобяла, на възрастна двойка, която предположих, че бяха родителите му. Другата беше цветна, на Доу, долепила буза до муцуната на един кон, който трябва да беше Файърфуут.
Струваше ми огромни усилия да откъсна погледа си от нея.
— Заслужава ли си поводът да пийнем по нещо? — запита Рейнс.
Калахън се поколеба за момент преди да отговори.
— Няма да откажа малко бренди, благодаря ви.
— Килмър?
— Не ми звучи лошо — казах аз.
Барчето беше скрито зад махагонови щори които се разтваряха при докосване. Рейнс извади три чаши, които изглеждаха по-крехки и от росни капки и наля щедри порции от бутилка, която изглеждаше достатъчно стара, за да е била използвана от цяла царска династия. Брендито ми изгори гърлото и гърдите.
— Седнете и ми кажете сега какво сте си наумили — изрече той с равен, но смислен глас.
Коженото кресло беше по-меко от всяко легло, в което ми се беше случвало да спя последните години. Той с въздишка се отпусна на стола си до бюрото и разтри очи.
Започвах да го харесвам, въпреки предубежденията си. Спомнях си го само като още един футболист, но Рейнс излъчваше около себе си харизмата на авторитета, колкото и да изглеждаше съсипан. Той доминираше в офиса си, което не беше от най-лесните неща, като се имаха предвид размерите му.
— Тая работа с Дисъуей отива малко по-далеч от едно счупване на преден крак поради тъпчене с бутазолидини.
Рейнс разклати чашата си, подуши я, отпи, и зачака.
— Дисъуей беше считан за фаворит в гонката миналата неделя…
— Довлече се едва осми — прекъсна го Рейнс.
— Да, вярно,… е, ние имаме нещо, което по мое мнение е една много надеждна информация, че гонката е била устроена така, че Дисъуей да загуби. Какво ще кажеш, Джейк, дали информацията е добра?
— Бих казал, че е неопровержима.
Мускулите на челюстите му побеляха.
— Не мога да ви кажа с точност как е било направено всичко — продължи Калахън. — Вероятно са му орязали порциона за няколко дни и са го преуморили, не толкова, разбира се, че да се хвърля в очи, после по всяка вероятност са му дали торба с овес и кофа вода два часа преди старта и той е извадил чист късмет, че изобщо се е добрал до финала. Но няма съмнение, че е бил подготвен да загуби. От тая мръсотия са спечелили големи пари.
— Кой ги е спечелил? — запита рязко Рейнс.
Калахън се поколеба отново, този път по-продължително време. Беше се озовал в много неприятна ситуация. Споменеше ли на Рейнс за записа, означаваше да признае, че бяха подслушвали незаконно къщата на Талиани.
— Съжалявам, сър — произнесе той твърдо, но с уважение. — Не мога да ви кажа това. Не в този момент. Работата е там, че това не е всичко. Той загуби с много в неделя, и за днешната гонка залаганията за него подскочиха.
