появил едва към три. В противен случай можехме да го изкараме свидетел на малкото ти парти снощи на брега на реката.
— Няма да е лошо да разберем какви ги е вършил през последните два дни — казах аз.
— Акулата го изяснява в момента. Чарли Едноухия пък има информация кой какво притежава в града, а Луис Каубоя от тази сутрин вече е залепен за гърба на Коен. Така че какво толкова хленчиш, че денят започвал много лошо, ако не броим факта, че главата ти не е настроена както трябва?
— Първо на първо, нараних една прелестна дама.
— И какво й направи, да не я отритна?
— По-лошо, помолих я да наруши закона.
— О, това ли било? Убийство, банков грабеж, какво?
— Поисках кода за достъп до банковия компютър и номера на банковата сметка на Коен — казах.
Той дори не мигна. Все едно, че съм я помолил да ми донесе чаша вода.
— И направи ли го?
Поклатих глава.
— Дамата е далеч по-изправна от мен — казах аз.
— Е, Ларк не се придържа много към такива мнения — произнесе Стик с онази негова налудничава усмивка. — А ето ти и остатъка от добрите вести.
Той бръкна в джоба на ризата си, измъкна лист хартия и ми го подаде. Върху него бяха изписани две числа. Ларк бе нарисувала едно ухилено човече зад второто.
— Това да не са кодовите номера за достъп до компютъра на банката? — запитах възбудено аз.
— И номерата за сметката на Талиани.
— Невероятно! Сигурен ли си, че са верни?
— Имам пълно доверие на дамата си.
— Дамата явно има страхотна памет — казах.
— Има и още нещо. Познай кой е операторът на компютъра в банката.
— Ти ме бъзикаш!
— Тя има научна степен по математика и компютърни технологии от университета в Емъри. Сигурно съм влюбен. Жена с фасада като нейната и онова зад нея е способна да ме накара да се замисля дали да не подам рапорт за уволнение, по дяволите.
Бях силно впечатлен от информацията, но още по-силно ми подейства фактът, че той я беше помолил за това.
— Как, по дяволите, разбра, че ме интересуват тези номера?
— Ларк ми каза, че си отишъл в Касабланка да се срещнеш с Диди, и разсъдих, че ти трябва нещо — каза той. — Не беше трудно да разбера какво точно. По дяволите, почти всеки път загрявам какво става или какво трябва да стане.
— Сега, след като ги имам, вече не съм много сигурен какво да правя с тях.
— Да не си забравил, че когато постъпих в Хладилника, шест месеца си вадих очите пред компютъра? Аз знам какво да правя с тях.
— Можеш ли да получиш достъп до кода и да се вмъкнеш в главния терминал на банката?
— Мога да се нахакам16 във всичко — ухили ми се той. — Аз съм добрият вълшебник, не помниш ли?
Дланите ми се овлажниха само при мисълта до какво можем да се доберем. За пръв от пристигането ми в Дюнтаун усетих, че сме се приближили до нещо действително важно. Вярно, информацията не можехме да я представим в съда, но пък тя можеше да ни отведе направо до първоизточниците.
— Ще ми кажеш ли все пак за какво точно става дума?
— И аз не съм много наясно. Единственото, в което съм сигурен, е, че Коен им е касиерът и че той работи само със Сийборн в банката. ДиДи ми го каза. Използват банката като пералня, знам го. Тази банкова сметка трябва да ни каже нещичко.
— Съгласен съм с теб за Коен. Ларк казва, че той обикновено внася депозити в брой веднъж на ден. Големи при това.
— Знае ли точно колко?
— Не, но веднъж надзърнала в един дневен депозит, ей така, от любопитство; числото се състояло от шест цифри.
— Какво! Господи, Стик, пипнахме ги. Този път вече няма къде да бягат.
Подсвирнах си през зъби, двамата се разсмяхме като луди и се заблъскахме по гърбовете; подскачахме като хлапета от колеж. Ако Ларк беше права, Коен може би прекарваше половин милион долара седмично през сметките на фамилията Талиани.
— Това все трябва да е прикрито по някакъв начин — изрече накрая Стик, след като се поуспокоихме. — Толкова много пари няма начин да не привлекат вниманието на Прокажените.
— Това означава, че и Сийборн е затънал до шията си — казах.
— Значи искаш да се разтършуваме?
— Да. Това, което специално ме интересува, е холивудска пощенска кутия, някаква разплащателна сметка.
— Такава, на която момчетата от данъчното едва ли биха обърнали внимание?
— Точно.
— Тоя номер и преди е бил пробван от експерти.
— Е, — казах аз, — винаги ще се намери някой, който да измисли по-добър капан.
54. ОТЛОМКИ
Дъч Моорхед имаше идея.
Заварихме го в Склада, седнал с крака върху бюрото си точно под двете дупки на тавана, които беше пробил предната нощ.
— Видяхте ли това? — запита той, подхвърляйки ни сутрешния вестник.
Статията беше на седма страница оградена с молив и заглавие
В статията, с място и дата Джаксънвил, се разказваше, че предната нощ на около двадесетина мили северно от курортното градче бил открит до брега труп на неидентифициран бял мъж. Местната полиция предполагала, че той се е намирал на борда на траулер, за който се считало, че е изгорял в морето три дни преди това. В продължение на два дни покрай брега били намирани овъглени отломки от корабчето. Планирали да направят аутопсия; не се даваха никакви друго подробности. Материалът нямаше и три инча дължина.
— Нямаме ли си достатъчно други грижи? — запита Стик.
— Вече говорих с момчета от тамошната полиция — беше отговорът на Дъч.
— Така си и знаех, че си нямаме — простена Стик.
— Имам идея — изрече германецът. Целият сияеше от гордост.
— По дяволите! — изруга Стик. — Сега пък какво има?
— Крайбрежната охрана открила името на корабчето върху някаква отломка. Преди девет дни отплавал от Маракайбо с екипаж от четирима души. Маракайбо е само до Колумбия, а това име вони на кокаин. От понеделник сутринта насам момчетата от отдела за природни ресурси събират останките парче по парче. А тази сутрин доплавало още едно парче. Едно чернокожо момче. И двете пълни с куршуми, Джейк. Двайсет и втори калибър.
— Какво общо има това с…
— Не съм свършил още — прекъсна ме той. — Всички етикети по дрехите на това черно конте говорят, че собственикът им е от Дуумстаун. Джинси по поръчка, риза за двеста долара, обувки за половин бон. Има и още нещо — ей тука му минава един ей такъв белег. — Прокара черта с палеца си от ухото до устата си.
