— Проклет да съм, ако това не е Харпър Шева! — възкликна Стик.
— Направо позна. А на колана си имал празен кобур — произнесе едрият германец. — А сега ми кажи кой моряк мислиш че, се облича така и носи ютия?
— Кой е този Харпър Шева? — запитах.
— Едно от първите арапчета на Грейвз Дългоносия.
— Ако това наистина е Шева, тогава значи имаме в ръцете си цялата история — каза Дъч. — Само след час ще знам всичко. Поръчах да ми изпратят по телекса снимки и на двете жертви.
— Добре, нека чуем теорията ти — подканих го.
Според Дъч излизаше, че Грейвз Дългоносия е прекарвал няколко килограма кокаин от Колумбия до Дуумстаун. Похвалил се на Дела Норман, тя пък на свой ред го изпяла на новия си приятел, Тони Логето, който пък на свой ред го споделил пред останалата част от фамилията Талиани. И някъде на изток от крайбрежието на Джаксънвил някой от клана Талиани прехваща и отвлича пратката, убива екипажа и изгаря корабчето. Ако това се е случило действително така, значи планът им е бил наистина брилянтен. В резултат на удара Грейвз остава без стока за милиони долари, като в същото време задлъжнява здраво на хората си.
— Мисля — заключи Дъч, — че Грейвз е изровил бойната томахавка и е стъпал на бойната пътека. И като добавиш към всичко това гаджето му удушено в кревата си в комплект с Логето, имаме един разгневен гангстер в цялото му величие.
Идеята му имаше много достойнства и аз му го казах. Ако теорията на Дъч беше вярна, най-вероятният кандидат за отвличането на пратката ставаше Нанс Турчина, което автоматически обясняваше отсъствието му през последните няколко дни.
— Виждам нещата така — продължи Дъч, — зад всичките тия убийства стои или Костело, или Грейвз. А точно сега в този момент Грейвз е единственият заподозрян с наистина сериозен мотив да го извърши.
— Нямаме никакво сериозно доказателство — възрази Стик.
Това беше вярно; разполагахме само с догадки и предположения. Реших да разиграя ролята на адвокат на дявола.
— Да предположим, че на Костело наистина му се е отворила глътката — казах аз. — Може би е решил да очисти всички, с изключение на тези, от които се нуждае, които всъщност са Чевос Туната, който контролира водните пътища, Лу Коен, финансовият му вълшебник, и Брониката, който е основният снабдител на улицата с наркотици. Възможно е да са се сдушили, да са се споразумели да изчистят всички останали от фамилията, да компрометират Грейвз и да си разделят града на три.
— Малко е слабовато, не е както в случая с Грейвз — каза Дъч. — Той се бори за живота си и има много здрав мотив за отмъщение.
— Така или иначе, трябва да открием дрогата — реши Стик. — Без кокаина всичките ни приказки си остават чесане на езиците.
В едно нещо мненията ни съвпадаха и на тримата: ако чернокожият мъртвец не беше Шева Харпър, или някой друг от бандата на Грейвз, идеята на Дъч пропадаше тотално. Решихме да отложим всички по- нататъшни дискусии докато не пристигнат снимките по телекса.
Отидох да потърся Чарли Едноухия докато чакахме. Седеше си в кабинката, облечен в най-добрия си костюм с цигара набучена на контешкото си цигаре, и печаташе доклад със скорост поне сто и двайсет думи в минута.
— Вършиш го така, сякаш знаеш как да го правиш — казах аз.
— Майка ми вярваше в ползата от всестранното развитие на личността — отвърна той.
— Ще ми направиш ли една услуга? — помолих го. — Опитвам се да открия нещо за Тони Лукатис, малко над трийсетте е, с тъмна…
— Познавам Лукатис — каза той. — Изкара известно време в Литъл Ку. Нелегален трафик на марихуана.
— Точно той.
— Пак ли е загазил?
— Със сестра му сме приятели — казах аз. — Тя се тревожи да не би да се е забъркал пак…
Внезапно спрях. Стомахът ми се сгърчи.
— Господи — задъхах се аз и побягнах обратно в залата с телекса с Чарли по петите ми. Дъч седеше до машината и прелистваше някакви доклади.
— Тия неща звучат доста объркващо — каза той, когато влязохме в стаята. — Ако някой страничен човек ги прочете, може да се закълне, че Салваторе и Сапата са неграмотни. — После вдигна глава към мен и каза: — Какво ти е?
Подадох му полароидната снимка на Тони Лукатис.
— Познаваш ли го? — запитах.
Той я огледа.
— Разбира се, това е Тони Лукатис. Беше на топло известно време за трафик на марихуана. Титан го окауши.
— Титан ли? Получих впечатлението, че до известни граници толерира марихуаната.
— Пушенето — да, но не и трафика — обади се Чарли Едноухия. — За какво става въпрос?
— Белият мъж, изплавал заедно с Харпър Шева, може да е Лукатис — казах аз.
— Защо мислиш така? — запита Дъч.
— Просто догадка — отвърнах. — Изчезнал е от неделя. Сестра му мисли, че може пак да е замесен в трафика.
Двайсет минути по-късно първата фотография изплува от машината.
— Шева — каза Дъч. — Или поне това, което е останало от него.
Крабовете или акулите или и двете бяха оръфали доста от лицето на чернокожия мъртвец, но и това, което беше останало, беше достатъчно, за да бъде разпознат. Белият мъж не бе имал толкова късмет. Липсваше му крак, лицето му беше изгризано на парчета, и беше подпухнал като балон. Надявах се да е някой друг, който и да беше той. Спомних си снимката, която ми беше показала ДиДи, приятен, мургав млад мъж с хармонично лице. Замислих се за ДиДи, на когото животът сервираше мръсотия след мръсотия. Първо баща й, сетне брат й, когото обожаваше.
— Лукатис е — каза Дъч.
— Сигурен ли си? — запитах го аз.
— Не е останало много, но е достатъчно — кимна той.
Извърнах се от фотографията. Добре знаех, че аз ще бъда този, който трябваше да съобщи вестта на ДиДи. Към старите ми проблеми се беше прибавил и още един.
За кого беше работил Тони Лукатис? За Грейвз Дългоносия или за похитителите?
55. ЗАУПОКОЙНА МОЛИТВА
Четириъгълникът представляваше един тревясал квадрат, обграден от три страни със стари тухлени складови сгради, които сигурно датираха още от времето на федералистите, а реката оформяше четвъртата му страна. Паркът беше насечен от алеи с паваж; в центъра му под под едно знойно и бронзово небе блестеше слънчев часовник. В един от ъглите на зеления оазис стърчеше голям дъб, напукан от годините, който хвърляше единствената сянка наоколо, макар че до този момент никой не беше потърсил закрилата й. Почти не се долавяше и полъх на вятър.
Стигнахме в дванайсет без пет. Паркът започваше да се пълни с млади красиви момичета в летни памучни дрехи и мъже, които изглеждаха неловко и се чувстваха неудобно в официалните си костюми; повечето от тях бяха наметнали саката по раменете си. Една сергия за хотдогове правеше рекорден оборот. Приятно място да се наслади човек на обяда си, въпреки жегата.
Сийкоуст Нашънъл се намираше на първия етаж в една от сградите. От другата страна срещу нея беше Склад номер 3, където на следващия ден ми предстоеше приятна среща със Сам Дънлийви. Третата сграда минаваше надлъжно между тях, и гледаше към парка и реката, се оказа една стара едноетажна къща, превърната в морски музей.
Седнах на една бетонна пейка близо до ъгъла на ъгъла на банката, така че да държа под око и двата
