повече от ден-два от къщи без да ми се обади.
— Може би е извън града — предположих аз.
— Каза ми, че ще се върне в събота вечерта или понеделник сутринта.
— Това са само два дни.
— Имам едно ужасно предчувствие, че се е случило нещо много страшно — изрече тя, и след като размисли малко, добави: — Може би трябва да започна отначало.
— Да, това ще помогне.
— Тони и преди е изпадал в неприятности.
— О?
— Преди три години. Двамата с онзи неговия приятел, ловеца на стриди, ги пипнаха да прекарват марихуана.
— Колко?
— Доста. Двеста или триста паунда.
— Наистина доста.
— Получи присъда от две до пет години. Можеше да е и по-лошо, но това беше първото му провинение пред закона.
— Колко изкара?
— Почти година.
— Оттогава досега чист ли беше?
— Чист?
— Искам да кажа, не е ли загазвал?
Тя кимна.
— Защо го направи? Имам предвид, нямаше ли и нещо зад цялата работа освен парите?
Тя си поигра с кафето, като мислеше над въпроса ми.
— И всичките пари на света не могат да го купят.
— Доу Финдли?
— Рейнс.
— Добре, Рейнс.
— Значи знаеш за това?
— Това е всичко, което ми е известно.
— С Тони и Доу беше същото, както и с теб и мен, с това изключение, че ти ме погледна за пръв и последен път. Винаги съм била грозното дете на носача на инструментите за голф.
— Няма как да го знаеш — казах аз. — Просто съм мъж, който може да бъде само с една жена по едно и също време.
— Все още? — Това беше едно внимателно проучване на почвата и аз го подминах по същия внимателен начин.
— Все още.
— Това беше егото ми. Така или иначе, мисля, че Тони беше безумно влюбен в Доу още от мига, когато я зърна за пръв път. Не го обвинявам за това, което се случи. Хари Рейнс беше много зает с обиколките из щата да агитира за закони за хазарта. Тя беше самотна, а Тони непрекъснато се въртеше около нея. Просто се случи.
— И той реши да направи един голям удар, след което да я отведе в замъка си?
— Не, всичко свърши още преди той да загази. Но доколкото го познавам, той си мисли, че ако има прилична кола и хубава сметка в банката… о, не знам. Може би той просто се бунтуваше срещу цялата система, като си отмъщаваше за нещата, които животът му бе отказал. Той всъщност никога не говореше за това. Когато отиваше в затвора, каза само, че е щастлив, че татко не е жив, за да го види.
— Значи ти мислиш, че той пак се е забъркал с наркотиците?
— От това се страхувам. Тръгна събота сутринта. В петък вечер излизахме да вечеряме и той ми каза, че имал да свърши някаква работа, която била абсолютно безопасна. „Няма за какво да се тревожиш, каза ми той, в неделя за обяд съм си вкъщи.“ И оттогава не ми се е обаждал.
— Не ти ли каза, в какво се състои работата?
Тя поклати глава.
— През последната година нещата му не вървяха. Предложих му помощ, но той я отхвърли. Мисля, че беше доведен до отчаяние.
— Не спомена ли нещо за наркотици?
— Каза само: „След това вече няма да бъдем по-лоши от тях.“ И нито дума повече.
— С кола ли тръгна тогава?
Тя кимна.
— Един бял мустанг. Мисля, че беше модел 1979 година. Но изглежда съвсем като нова.
— А номерът й?
— Сега ще ти го кажа.
Тя стана и се зарови в едно голямо махагоново бюро, прелиствайки купища хартии докато накрая откри един дубликат от регистрацията на колата. Подаде ми го заедно с една фотография от портмонето й. Беше цветна снимка с полароид на висок и мургав мъж, красив, но малко напрегнат, някъде на тридесет и три- четири години, с телосложение на спасител. Седеше на ръба на плувен басейн с крака потопени във водата.
— Сега вече си го спомням — казах аз.
— Помислих си, че можеш да провериш тук-там. Може някой да знае или да е чул нещо — каза тя. — Не искам да правя нищо по официален път. Нали разбираш? — Това беше повече умоляване, отколкото молба за съдействие.
Кимнах.
— Разбира се, ще го направя. Това ли е всичко?
— Бих искала само да знам, че не е…
Тя не довърши изречението. Цялата се разтрепера. Приближих я и положих ръка върху рамото й. Колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова по-лошо ставаше.
— Още утре първата ми работа ще бъде да проверя — казах аз в опит да я успокоя. — Не се тревожи, сигурен съм, че всичко е наред. Това са пет дни. Ако му се е случило нещо, щеше да си разбрала вече.
Не бях сигурен, че това беше вярно, но звучеше добре и тя повярва. Това беше забавеният ефект от преживелицата в малката уличка и тревогата от изчезването на брат й. Нежно масажирах с два пръста врата й, като гладех напрегнатите мускули. След малко тя омекна. Раздвижи се, обърна се към мен и се сви.
Продължих да масажирам врата й докато пръстите ми се схванаха, и тя заговори за времето, което ни свързваше в миналото, но по различен начин.
— Знаеш ли, може да ти се стори смешно, но пред очите ми е Доу от училището — каза тя и се изкикоти. — Знаеш ли — продължи тя с тон на заговорник, споделящ страшна тайна, — че слугите гладели бельото на Доу? Знам, че звучи много тъпо, да си спомням такива глупости. Но тогава, когато стигна до ушите ми, си помислих: „Значи така се прави. Така постъпват с бельото на принцесите.“ Защото това е тя, принцеса. Баща й е крал и тя живее в замък край брега на морето и нищо лошо не може да й се случи. Знам, че това не е вярно, разбира се. Тя загуби Теди. — ДиДи замълча за секунда и после продължи. — Тя загуби теб.
— Това не е съвсем вярно — казах аз. — Тя не ме загуби.
— О, да — кимна унесено, — тя те загуби.
Не го оспорих. Нямаше какво да оспорвам. Двамата просто имахме различни гледни точки.
— На времето си мечтаех, че съм заела мястото на Доу — продължи тя. — Когато ходехме на пикник, Доу винаги носеше знамето, а останалите почиствахме боклуците. Просто така стояха нещата. Тя никога не е настоявала за някакво особено отношение; просто й се случваха само хубави неща. Предполагам, че с богатите винаги е така.
Произнесе го почти изпълнена с копнеж и без никаква злоба, сякаш това беше неоспорим факт от живота, както и предполагам беше, до момента, в който животът настигаше дори и богатите. За миг от
