— Я сметни хиляда и петстотин метра височина при това налягане и виж височината при тридесет и едно точка нула.
— Тридесет и едно? Ама това е страшно много.
— Натам сме тръгнали. Той втренчи поглед в нея.
— Ама тогава бомбата…
Пърси кимна.
— Сметни го.
Пръстите на младия пилот бързо пробягнаха по бутоните на калкулатора. Той въздъхна тежко; това беше първата му проява на емоции..
— Хиляда и петстотин метра при Мамаронек отговаря на 1460 метра тука. Пърси викна Бел. — Значи, ето каква е ситуацията. Срещу нас се движи фронт с високо налягане. Когато стигнем летището, за бомбата това ще значи, че летим по-ниско от хиляда и петстотин метра. Може да избухне още докато сме петнадесет до тридесет метра във въздуха.
— Добре — кимна той хладнокръвно. — Добре.
— Нямаме задкрилки, така че ще кацнем доста бързо, със скорост двеста възла, тоест, около триста и шестдесет километра в час. Ако гръмне, ще загубя контрол и ще се разбием. Поне няма да горим много, понеже резервоарите са сухи. Освен това, важно е какво имаме насреща си, че да можем да се попързаляме малко преди да започнем да се търкаляме. Остава ни единствено да си затегнем здраво коланите и да гледаме надолу.
— Хубаво — отвърна той, кимна и погледна през прозореца.
Тя се загледа в лицето му.
— Може ли да те попитам нещо, Роланд?
— Да бе, казвай.
— Това май ти е първото летене със самолет, а?
Той въздъхна.
— Ами след като съм прекарал по-голяма част от живота си в Северна Каролина, човек там няма много-много възможности да пътува. А после като пристигнах в Ню Йорк беше с един от ония комфортните автобуси. — Той млъкна. — В действителност, не съм се качвал по-високо, отколкото може да ме закара един асансьор.
— Е, няма нищо общо с това тук.
Той я стисна за рамото и прошепна:
— Само не изтървай биберончето. — И се върна на мястото си.
— Добре — каза Пърси и прелисти Справочника на пилота, където прочете какво пишеше за международното летище в Денвър. — Брад, предстои ни кацане при нощни условия, добра видимост върху писта две осем ляво. Поемам командването на самолета. Ти ще смъкнеш колесника на ръка. После ще следиш и съобщаваш наклона на спускане, разстояние до пистата и височина; искам действителната височина над земята, а не надморска — а и скоростта. — Тя се помъчи да си спомни дали не беше пропуснала нещо. Нямаха двигатели, нито задкрилки, нито спирачки. Друго наистина нямаше; това сигурно беше най-краткият инструктаж за приземяване в летателната й кариера. Тя прибави: — Още едно, последно нещо. Когато спрем, искам да се изнесеш по най-бързия начин оттук, ясно?
— Шестнадесет километра до пистата — обяви той. — Скорост двеста възла. Височина две хиляди и седемстотин метра. Трябва ни малък наклон на спускане.
Тя дръпна леко рога назад и скоростта чувствително намаля. Ръчката за хоризонталния стабилизатор отново се разтресе. Сега ако стигнеха до критичната скорост, спасение нямаше.
Пак напред.
Четиринадесет километра… дванадесет…
Потта течеше от лицето й сякаш беше под душа. Тя се избърса. Върху нежната кожа между палците и показалците на ръцете й бяха излезли пришки.
Десет… осем…
— Шест километра до кацане. Хиляда четиристотин и шестдесет метра височина. Скорост двеста и десет възла.
— Спускай колесника — изкомандва Пърси.
Брад завъртя колелото, чрез което колесникът се спускаше ръчно. Гравитацията му помагаше, но въпреки това се изискваха доста здрави мускули за тази работа. Освен всичко той не откъсваше очи от уредите и с равен, като на счетоводител, който чете баланса глас, съобщаваше стойностите.
— Пет километра до кацане, хиляда сто и петдесет метра…
Тя се бореше с друсането от ниската височина и силните ветрове.
— Колесникът смъкнат — докладва Брад, като едва си поемаше дъх.
Скоростта им падна до сто и осемдесет възла — около триста и двадесет километра в час. Бързичко. Всъщност, прекалено бързо. Без обратната си турбина те биха „изяли“ за нула време и най-дългата писта.
— Денвър пристигащи, как е алтиметърът?
— Три нула девет осем — отвърна невъзмутимо диспечерът.
Покачва се. Все по-високо.
Тя си пое дълбоко въздух. За бомбата пистата беше малко по-ниска от хиляда и петстотин метра над морското равнище. Дали Танцьорът е бил чак толкова прецизен, като е настройвал детонатора?
— Колесникът се разтресе. Наклон при спускане 780 метра за минута.
Което означаваше, че вертикалната им скорост беше около шестдесет километра в час.
— Движим се твърде бързо, Пърси — викна Брад. — Ще се треснем в началото на лампите. Няма да ни стигнат стотина метра. Може и двеста.
Диспечерът ги уведоми за същото.
— „Фокстрот Браво“, трябва да се вдигнете малко. Летите твърде ниско.
Дръпна лоста. Скоростта намаля. Наближаваха критичната скорост. Бутна напред лоста.
— Четири километра до кацане, височина шестстотин и тридесет метра.
— Ниско сте, „Фокстрот Браво“! — предупредиха ги отново.
Погледна пред сребристия нос. Всички светлини светеха — пресвяткащите лампи в началото на пистата, които ги мамеха към себе си, сините светлинки на страничните писти, червено-оранжевите на самата писта… Всички лампи бяха запалени. Пърси никога не беше ги виждала всичките наведнъж. Стотици проблясващи звезди. Бели и червени. И сини от линейки, пожарни и полицейски коли.
Навсякъде беше осеяно със светлини.
Всичките звезди на вечерта…
— Все още сме ниско — викна Брад. — Ще се разбием на двеста метра от пистата.
Ръцете й се потяха обилно, погледът й беше прикован напред. Пърси отново си спомни за Линкълн Райм, привързан завинаги към стола си, как се навежда напред и се взира в някакъв дребен елемент върху компютърния екран.
— Твърде ниско летите, „Фокстрот Браво“ — потрети диспечерът. — Ще преместя аварийните коли пред пистата.
— Я върви се шибай — с равен глас каза Пърси. Брад отново викна:
— Височина четиристотин и тридесет метра. Две хиляди и четиристотин метра до кацане.
„Имам към тридесет секунди! Какво да правя?
Ед? Кажи! Брит? Който и да е…
Хайде, маймунските способности… Какво, по дяволите, да правя?“
Тя погледна през прозореца. На лунната светлина се виждаха предградията, градът, отдалечени ферми, а отляво огромните парчета пустиня.
Колорадо е пустинен щат… Разбира се!
Внезапно тя наклони рязко самолета наляво.
Брад, който нямаше ни най-малка представа защо го прави, отново извика:
— Наклон при спускане хиляда метра за минута, височина триста и тридесет метра, триста метра, двеста и седемдесет…
