— А, ей това е въпросът с награда един милион долара. Всичко, което знаем е, че е убил още един човек — млад мъж в Сентръл парк — и го е съблякъл гол. Обезобразил е напълно тялото, то не подлежи въобще на идентификация и най-вероятно е приел неговата самоличност. Дори за минута не се съмнявам, че той е знаел, че бомбата му няма да убие Пърси. Сега обаче той ще се върне, за да си довърши работата. И като капак на всичко, ще те направи свой съучастник.
— Та той дори не знае, че съществувам.
— Е, щом така ти изнася да мислиш.
— Господи, Реджи — избухна Делрей. — Съвсем ли не включваш картинката?
— Не ме наричай така.
Сакс се намеси:
— Как може да не го проумявате? Вие никога през живота си не сте се изправяли срещу такъв като него.
Като не отделяше очите си от нея, Елиополос се обърна към Селито:
— Вие, градските полицаи, явно си знаете добре работата. А що се отнася до федералните или нашите хора — всяка жаба да си знае гьола, така ли?
Райм избухна:
— Вие сте кръгъл идиот, ако си мислите, че си имате работа с някой уличен гангстер или бивш мафиот. Никой не може да се скрие от него, това си го набийте в кухата глава. Единственият начин е да го спрем.
— Да, Райм, това беше бойният ти вик през цялото време. Е, ние пък не се каним да жертваме повече честни полицаи, само защото на тебе ти става, когато преследваш негодника, убил двама от твоите техници преди пет години. При положение, че въобще ти става…
Елиополос, доста грамаден мъж, беше направо сащисан от факта, че в следващия момент лежеше и се превиваше на пода, мъчейки се да си поеме въздух. Когато най-после успя, вдигна очи и видя пурпурното лице на лейтенант Селито и юмрукът му, дръпнат назад и прилепен за тялото, готов отново за действие.
— Направете го, не се колебайте, лейтенант — изхриптя прокурорът, — и ви обещавам слънце на квадратчета само след половин час.
— Лон — обади се Райм, — тури му пепел, зарежи го тоя…
Инспекторът се поуспокои, изгледа още веднъж мръсно прокурора и се отдръпна. Елиополос се изправи.
Обидата не го беше засегнала. Той дори не мислеше за Елиополос. Нито пък за Танцьора, ако трябваше да бъде честен. Преди малко случайно беше засякъл погледа на Сакс и в него беше видял празнота и отчаяние. Той се досещаше какви бяха чувствата й в момента: отчаяние, че й отнемат плячката. Елиополос просто й отмъкваше шанса да пипне Танцьора. Подобно на отношенията й с Линкълн Райм, убиецът се беше превърнал в черния смисъл на живота й.
И всичко това, заради една-единствена нейна грешка — случката на летището, това че тя беше решила да се скрие, вместо да стреля. И какво от това, дреболия, би казал всеки друг, но не и тя. Но как беше поговорката? „Един глупак като хвърли камък в езерото, после цяла дузина мъдреци не могат го избистри.“ И ето в какво се беше превърнал животът на Райм, само защото парче дърво беше паднало и му бе строшило някакъв кокал. По същият начин и животът на Сакс беше загубил своя смисъл в момента, в който тя се беше проявила като страхливка. Но, за разлика от Райм, тя можеше — той вярваше в това — да поправи станалото.
О, Сакс, да знаеш как ме боли да ти сторя това, но нямам избор. Той се обърна към Елиополос:
— Добре, но ще трябва да направите още нещо в замяна.
— И какво ако не го направя? — присмя се оня.
— Няма да ви кажа къде е Пърси — простичко обясни Райм. — Само ние знаем къде се намира тя.
Лицето на Елиополос, вече не така зачервено от скорошния туш в световното по бокс, впери леден поглед в Райм.
— Какво искаш?
Райм пое дълбоко въздух.
— Танцьорът показва известен интерес към стрелба по хората, които го преследват. Щом се каните да охранявате Пърси, бих желал да поставите под охрана и главния съдебен следовател по делото.
— Тоест, тебе? — попита прокурора. — Не, Амелия Сакс — отвърна Райм.
— Райм, не — опита се да протестира тя и се намръщи. Амелия Сакс беше бясна… А аз се каня да му я поднеса на тепсия в неговата зона на поражение. Той й махна да се приближи.
— Искам да остана тук — каза тя. — Искам да го пипна.
Райм зашепна:
— О, не се притеснявай за това, Сакс. Той ще те намери. Мел и аз ще се опитаме да открием коя е новата му самоличност. Но при първата му крачка към Лонг Айлънд искам да се прибереш на топло. Там, заедно с Пърси. Ти си единствената, която го разбира. Е, ти и аз. А пък на мен докторите ми казаха, че известно време няма да мога да си служа с пистолет.
— Ами, ако вземе и се върне тук…
— Не вярвам. Както се очертава, това му е първата рибка, на която май ще й се размине, а на него това хич не му се харесва. Той ще търси Пърси. Вбесен е. Сигурен съм.
Тя поспори още малко, накрая кимна.
— Така — обади се Елиополос, — вие значи също идвате с нас. Долу ни чака фургон.
Райм викна:
— Сакс?
Тя се спря. Елиополос се обърна:
— Наистина нямаме време.
— След минутка идвам.
— Нямаме време за празни разговори, колежке.
— Казах, минутка. — Тя без усилие спечели конкурса по продължително гледане очи в очи, след което Елиополос и охраната му поведоха Джоуди надолу по стълбите.
— Чакай — сепна се дребният насред коридора за навън. Върна се горе, сграби си скъпоценната книга и затрополи обратно.
— Сакс…
Мислеше да й каже нещо от сорта за излишния героизъм, за Джери Банкс или за това, че е твърде сурова към себе си.
За това да остави мъртвите и да си гледа живота…
Но после му дойде наум, че съвети за предпазливост или други окуражителни приказки биха били чисто празнословие.
Така че той реши да бъде просто:
— Стреляй първа.
Тя положи лявата си ръка върху неговата дясна. Той затвори очи и положи неимоверни усилия да почувства допира на кожата й върху своята. Почти си повярва, че успя, поне с безименния си пръст.
Вдигна поглед към нея. Тя му каза:
— А пък ти гледай винаги да има някой покрай тебе, нали? — И кимна към Селито и Делрей.
След това на вратата се показа един медицински работник, явно от бърза помощ, който огледа внимателно стаята, Райм, апаратурата и красивата полицайка. На лицето му се изписа съвсем ясно въпроса: „Какво, по дяволите, търся аз тука?“
— На някой от вас да му трябва един труп? — реши се накрая той.
— Да, на мен ми трябва — ревна Райм. — Бързо, внесете го! Дайте го насам!
Фургонът мина през огромна порта и се отправи по една тясна алея. Беше сякаш цяла миля дълга.
— Ако това им е алеята — измърмори Роланд Бел, — май ще дочакам да им видя къщата.
