по две обиколки чак до онзи резервоар и се връщаше вкъщи целият мокър и кален. Ами аз? Пърси тъжно се усмихна на себе си. Като се връщаше, той все я намираше зачетена в някой навигационен дневник или в някое ръководство за поправка на турбовитлови двигатели, или с цигара в ръка, или с чаша „Дива пуйка“. Тогава той се ухилваше, мушваше един пръст в ребрата й и я питаше дали може да прави още нещо вредно за здравето. И докато се смееха, винаги успяваше да си открадне няколко глътки бърбън.
Спомняше си как тогава се навеждаше и я целуваше по рамото. А когато се любеха, той си поставяше главата на онова възлово място, наведен напред, към нея, залепнал за кожата й… Пърси Клей смяташе, че точно там, където от шията й израстваха нежните й рамене, беше най-красивото място от тялото й, пък дори то да беше единствено. В тези моменти тя се чувстваше красива…
Ед…
Всичките звезди на вечерта…
Сълзи отново изпълниха очите й и тя погледна нагоре към сивото небе. Не вещаеше нищо добро. Определи си таван петстотин метра, вятър 090, петнадесет възла. Обикновен, насрещен вятър. Размърда се на мястото си. Силните пръсти на Брит Хейл рисуваха кръгчета по ръката й. Джери Банкс дрънкаше нещо. Тя не го слушаше.
Пърси Клей беше взела решение. Отново отвори клетъчния си телефон.
Осма глава
Час 3 от 45
Запищя сирена.
Линкълн Райм очакваше да чуе Доплеровия ефект23, докато отвън профуча автомобилът със специален режим на движение. Но точно пред неговата къща сирената тихо измърка и замлъкна. Секунда по-късно Том въведе един младеж в лабораторията на първия етаж. Изтупан, с приятна къса подстрижка, младият полицай от Илинойс беше облечен в синя униформа, която вероятно е била изгладена и чиста при обличането й вчера, но сега беше цялата измачкана, с дълги черни ивици сажди и мръсотия. В ръката си държеше две големи конопени ранички и една кафява папка, а Райм така му се зарадва, че забрави за всичките си приятели.
— Бомбата! — викна той. — Ето я бомбата!
Полицаят, все още зашеметен от необичайната групичка непознати мъже, сигурно се бе зачудил какво го беше ударило, когато Куупър грабна с един замах от него чантите. Селито пък удари един подпис върху разписката за предаване, тикна му я в ръката и го избута назад.
— Ето ти, благодаря, чао, до скоро — изломоти инспекторът и се обърна обратно към масата с чантите.
Том любезно му се усмихна и го изпрати чак до външната врата.
Райм кресна:
— Хайде Сакс. Стига си се мотала! Да видим с какво разполагаме.
Тя студено се усмихна и тръгна към масата пред Куупър, който внимателно изпразваше съдържанието на раничките.
Какво й ставаше днес? Един час беше предостатъчно време да претърсиш местопрестъпление, ако това беше, което я тормозеше. Добре де, той харесваше нейната игривост. Самият той често работеше най- добре, когато го хващаха братята.
— И така, Том, ела да ни помогнеш. Черната дъска. Трябва да направим списък на доказателствата. И една-две таблици. От МП-тип. Първото заглавие.
— М, ъ-ъ-ъ, П?
— От местопрестъпление — скастри го криминалистът. — Какво друго може да бъде? Значи, МП-1, Чикаго.
В един от предните случаи Райм беше използвал гърба на плакат, рекламиращ Метрополитан мюзиъм. Сега той вече беше като истински ценител — с няколко огромни черни дъски, закачени на стената, от които се носеше носталгичното ухание на старо училище. Благодарение на това се връщаше години назад, към влажните, пролетни училищни дни в Средния Запад, когато обожаваше часа по природознание и ненавиждаше правописа и английския.
Помощникът, като хвърли яден поглед към шефа си, взе парче тебешир и започна да пише.
— И така, какво имаме, Мел? Сакс, помогни му.
Те започнаха да изваждат найлоновите торбички и пластмасовите кофички, пълни с пепел, парчета метал, нишки и топки разтопена пластмаса. Разпределяха съдържанието в порцеланови хаванчета. Хората, които бяха претърсвали мястото на взрива — ако бяха така обучавани, както Райм беше обучавал своите подчинени — сигурно бяха използвали поставен върху два ролера магнит, големи прахосмукачки и цял комплект фини сита, за да отделят праха от дребните камъчета.
Райм, експерт в много области на съдебното дирене, беше истински авторитет по бомбите. Той никога не беше проявявал по-специален интерес към този предмет, до момента, в който Танцьорът не беше поставил онова малко пакетче в кошчето за боклук в офиса на Уолстрийт, убило двама от неговите техници. След този случай Райм си беше поставил за цел да научи всичко възможно за експлозивите. Записа се в курса при Отдела по експлозиви към ФБР, който се състоеше от четиринадесет агент-изследователи и техници, един от най-малобройните, но и елитни. Занятията се провеждаха във федералната лаборатория. Тяхната работа не беше да откриват самоделно направени бомби, нито да ги обезопасяват. Те се занимаваха с анализ на взривното вещество, начина на оглед на местопрестъпление, използвано взривно устройство, както и категоризиране и проследяване на произхода му. Изучаваха създателите и техните помощници (производството на взривни устройства беше истинско изкуство сред някои кръгове; много любители полагаха неимоверни усилия да усвоят техниката на известните създатели на бомби). Сакс ровеше нещо в торбичките.
— Като гръмне, бомбата не се ли разрушава?
— Нищо никога не се разрушава напълно, Сакс. Запомни това. — Макар че като се приближи с количката и разгледа остатъците от бомбата, призна: — Тази е била доста мощна. Виждаш ли тези отломъци? Ей онази купчина алуминиев прах отляво? Металът е раздробен, а не огънат. Това означава, че експлозивът е имал силно бризантно действие…
— Силно…? — попита Селито.
— Бризантно действие — обясни Райм: — Степен на детонация. И въпреки това от шестдесет до деветдесет процента от бомбата оцелява при взрива. Е, не става дума за експлозива, разбира се, макар винаги да има достатъчно количество от него за анализ. Хайде, че имаме още доста работа с този тука.
— Доста? — изгрухтя или се изсмя Делрей. — На мен ми прилича като да трябва да събираме и залепяме един взривен Хъмпти-Дъмпти.
— Да де, но не това е нашата работа, Фред — избъбри Райм. Ние трябва просто да пипнем мръсното копеле, което е поставило и задействало бомбата. — Той се придвижи към другия край на масата. — Това пък какво е, Мел? Жички, батерия, таймер. Какво друго? Вероятно парченца от калъф или опаковка?
Куфарчетата са осъдили на смърт повече бомбаджии, отколкото таймерите и детонаторите. Обикновено никой не говори за това, но често непотърсени чанти от авиолиниите се предават на ФБР, където ги взривяват с цел да се направи копие на използвания експлозив. При взривяването на Пан Ам, полет 103, ФБР успя да установи самоличността на атентаторите не по експлозива, а чрез радиото „Тошиба“, в което е била скрита бомбата и куфарчето Самсонит. В него е било радиото и дрехите, увити около него. Последните са били проследени чак до един магазин в Слиема, Малта, чийто собственик разпознал в клиента, купил дрехите, един от агентите на либийското разузнаване. Но Куупър поклати глава:
— При нас не е открито нищо в близост до взрива, освен частици от самата бомба.
— Значи не е била поставена в куфар или чанта — продължи да разсъждава Райм. — Интересно. Как тогава, дявол го взел, е успял да я качи на борда? Къде я е наврял? Лон, я ми прочети рапорта от Чикаго.
— Трудно е да се определи точното място на експлозията — зачете Селито, — заради разпространилия се огън и разрушения самолет. Взривното устройство изглежда е било поставено някъде под или зад пилотската кабина.
