— Не.
— Добрите снайперисти никога не работят сами. Винаги си имат мерач, който ги осведомява за местоположението на целта, метри, дистанция, дали има охрана, все такива неща.
— Значи искаш аз да съм твой мерач?
— Аха. Виждаш ли, смятам, че Линкълн ще ги премести.
— Значи си го предвидил?
— Не мога да кажа със сигурност. Просто предчувствие. — Той погледна часовника си. — И така, слушай сега. В един и половина този следобед искам да тръгнеш из улицата като… някой бездомник.
— Можеш да ми викаш и „скитник“, ако искаш.
— Ще наблюдаваш охраняваната къща. Ако има как, можеш и да се скриеш между боклуджийските кофи.
— За бутилки. Може. Аз с това се занимавам.
— Ще видиш в каква кола ще ги вкарат, после ми се обаждаш и ми казваш какво си видял. Аз ще бъда в една кола на същата улица. Но ще трябва да внимаваш да не са дегизирани ченгета тези, които ще се качат в колата.
В съзнанието му изникна образът на червенокосата полицайка. Тя едва ли можеше да бъде използвана за тази цел. Беше твърде висока и твърде красива. Нямаше нищо общо със Съпругата. Стивън се зачуди защо ли толкова я мразеше… Съжали задето не беше преценил добре изстрела си на летището.
— Хубаво. Мисля, че ще се оправя. Ами ти веднага ли ще ги убиеш там, на улицата?
— Е, зависи. Може да ги проследя до новата им охранявана къща и там да ги изпратя в небесата. Както се случи.
Джоуди пак заразглежда телефона като дете играчката си.
— Ами аз не зная как се работи с това нещо.
Стивън му показа.
— Значи, щом заемеш позиция, ще ми се обадиш.
— „На позиция“. Е-е, как звучи само, а? Съвсем професионално. — После Джоуди вдигна очи от телефона. — Знаеш ли, след като всичко свърши и аз се излекувам в клиниката, защо да не излезем някой път заедно? Можем да пийнем по кафе или сок. А? Навит ли си?
— Добре — съгласи се Стивън. — Можем дори…
Но внезапно вратата се разтърси от няколко силни удара. Стивън светкавично се завъртя, изваждайки в движение пистолета от джоба си и се просна върху пода в позиция за стрелба, хванал оръжието си с две ръце.
— Отворете скапаната врата — крещеше гласът отвън. — Веднага!
— Тихо — прошепна Стивън към Джоуди. Сърцето му биеше с бясна скорост.
— Вътре ли си бе, нещастнико? — не се отказваше онзи. — Джоуди. Къде, мамка му, си се дянал?
Стивън се качи на импровизирания прозорец и погледна внимателно навън. Беше негърът, дето се караше нещо с ония скитници. Носеше изпокъсано яке с надпис „Котките… Мюзикъла“. Онзи не го видя.
— Къде го малкия човек? Тряба ми малкия човек. Искам малко хапчета! Джоуди-Джоу. Къде си се тикнал, твойта вяра!
Стивън каза:
— Познаваш ли го?
Джоуди го погледна, вдигна рамене и прошепна:
— Не знам. Може и да го зная. Хората по улиците си приличат.
Стивън изгледа отново негъра, докато почукваше тихичко с пластмасовата дръжка на пистолета си.
Бездомникът пак закрещя:
— Знам, че си вътре, скапаняко. — Гласът му се разля в хъркане, което после премина в лоша кашлица, сякаш с всяко кашляне къртеше части от белия си дроб. — Джо-ди. Джоуди! Д’знаеш какво ми струва! Щото наистина висока цена плащам. Цяла шибана седмица събирам тия противни кутии, ей това ми струва, мъжки, ей това. Разбра ли? Ония ми казаха, че си тука. Всички ми казват, че си тука. Всички. Джоуди, Джоуди!
— Ще си отиде — каза Джоуди.
— Чакай, може да успеем да го използваме.
— Как?
— Нали помниш какво ти казах? Отвличай вниманието. Този ще свърши работа… — Стивън неусетно беше започнал да кима. — Изглежда страховит. Ще им привлече вниманието. Тебе въобще може да не те забележат.
— Искаш да кажеш да го взема с мене до охраняваната къща?
— Да — отвърна Стивън.
— Дай ми нещичко за душата бе, братле — заскимтя негърът. — Хайде. Скапан съм вече бе, човек. Моля те. Едва се държа на краката си. Хайде бе, шибан копелдак такъв! — И той ритна с все сила вратата. — Моля те бе, човек. Вътре ли си бе, Джоуди? Къде, мамка ти, си се дянал? Педал противен! Помогни ми. — Гласът му май заприлича на плач.
— Върви вън — обади се Стивън. — Кажи му, че ще му дадеш нещо, ако дойде с тебе. Просто го прекарай с тебе покрай онези кофи за боклук отвъд къщата. Ти през това време ще наблюдаваш движението. Ще стане идеално.
Джоуди го погледна:
— Ама сега ли? Сега ли да вървя да приказвам с него?
— Да. Защо не? Кажи му каквото ти казах.
— Ама той ще влезе.
— Не, не трябва да влиза, ще ме види. Ти върви и му кажи.
— Е… щом трябва. — Джоуди открехна леко вратата. — Ами, ако вземе да ме наръга?
— Я го погледни! Той едва диша. Да го бутнеш, ще падне.
— Прилича ми на онези, СПИН-ясалите.
— Върви.
Ами, ако ме докосне…
— Върви!
Джоуди пое дълбоко въздух и излезе навън.
— Хей, какво си се развикал? — скастри го той. — Да не съм глух? Какво искаш, да те вземат дяволите?
Стивън наблюдаваше как негърът изгледа отгоре до долу невисокия Джоуди с омраза в очите.
— Казаха ми, че си имал лайна за продан. Имам пари. Цяла шейсетачка. Трябват ми хапчета. Разбираш ли, болен съм.
— Какво искаш?
— Ам’ти какво имаш?
— Червенички, бенита, дексита, жълти якенца, демита43.
— Уха, демитата най са ми по душа. Искам от тях, човече. Ще ти платя. Мамка му, ще ти платя. Имам пари. Направо ще ме скъса отвътре — така ме боли. Оритаха ме, мамка им, копелета! Де ми бяха парите? — Той потупа няколко пъти джобовете си, преди да се усети, че скъпоценните му двайсетачки бяха в лявата му ръка.
— Но — обади се Джоуди. — трябва първо да направиш нещо за мен.
— Веднага, кажи само какво искаш? Свирка ли? Сваляй гащите.
— Не — сряза го Джоуди, ужасен. — Искам да ми помогнеш да преровим един боклук.
— И за к’ъв бяс трябва да се ровим в боклука?
— За да съберем малко кутийки.
— Кутии ли? — изръмжа оня и зачеса носа си с отвращение. — За к’ъв бяс ти е толкоз никел? Току-що им дадох на ония към сто кутии да ми кажат къде ти е дупката. Майната им на кутиите. Аз ти плащам с пари бе, човек.
