— Добре, Сакс — каза той и сърцето му се разтуптя, като си помисли, че те може би бяха твърде близо до Танцьора.
— Дръж връзка с мене. — После погледна към Селито и Пъркинс. — Както изглежда, може и да не се наложи да ги местим никъде.
— Намерили ли са го? — попита инспекторът.
Но криминалистът реши да не изказва на глас надеждите си. Страх го беше, че може да донесе лош късмет на операцията, и, което повече го вълнуваше, на Сакс. Измърмори:
— Стискайте палци.
Тихомълком специалните части заобиколиха старата станция на метрото.
„Това сигурно беше жилището на новия приятел на Танцьора“, заключи Сакс. Момчетата от „Локация“ бяха попитали няколко скитника от квартала, които ги бяха упътили насам, откъдето някакъв друсалка продавал хапченца на когото свари. Бил иначе дребен човек — носел осми номер обувки.
Станцията беше кажи-речи буквално дупка в стената, била заместена преди доста години от доста по- угледната метростанция Градски съвет, няколко пресечки по-надолу.
Докато частите на Хауман от 32-Е заемат позициите си, техниците от „Локация“ поставят скритите си микрофони и инфрачервени датчици, останалите полицаи спряха уличното движение и разгониха бездомниците, насядали по бордюри и стъпала.
Шефът на операцията нареди на Сакс да се махне от главния вход, далеч от централната огнева линия. Дадоха й унизителната работа да пази изхода на станцията, който беше залостен, а може би зазидан от години. Накрая тя с право почна да се чуди дали Райм не беше се разбрал с Хауман да я прати на по- безопасно място. Ядът й от предишната нощ и това, че още не бяха хванали Танцьора изведнъж закипяха с нова сила в нея.
Сакс кимна към ръждивата ключалка:
— Хм. Вероятно ще предпочете да не използва този изход — опита се да бъде остроумна тя.
— Трябва да се завардят всички изходи — отвърна маскираният й колега, пропуснал или нарочно не обърнал внимание на явния сарказъм в думите й и се върна при другарите си.
Около нея плющеше дъждът. Капките бяха леденостудени, падаха право от мръсносивото небе и шумно барабаняха върху струпаните най-различни отпадъци пред решетките на изоставената станция.
Дали Танцьорът беше вътре? Ако беше, щеше да настане истинска касапница. Нямаше начин. Тя не можеше да си го представи да се предава лесно, без никаква съпротива.
Ядоса се още повече, задето нямаше да участва в нея.
„Голям отворко си, когато си с пушката и те дели половин миля от нас“, мислено се обърна тя към главореза вътре. „Да те видим сега, скапаняко, как ще се оправиш с едно пистолетче в близък бой? Искам да те видя как точно се каниш да ме елиминираш?“ На полицата над камината си вкъщи тя беше поставила може би цяла дузина позлатени статуетки на стрелци, взели на мушка въображаемата си цел. Всичките позлатени фигурки бяха мъже, което по някаква причина доста гъделичкаше самочувствието й.
Слезе надолу по стъпалата, стигна до решетките и се залепи за стената.
По навик Сакс огледа с професионално око всичкия боклук внимателно, надуши противния мирис на урина, загнили отпадъци и противната миризма на метро и влакове. Разгледа внимателно и решетките, веригата и катинара. Надникна в тъмния тунел, но нищо не видя.
„Къде ли беше той?
И какво се бавеха още всичките ченгета и федерални агенти? Защо не влизаха? Какво чакаха?“
Секунда по-късно от слушалките в ушите й дойде и отговорът: чакаха подкрепление. Хауман беше решил да извика още двадесет спецченгета и втората група 32-Е.
„Не, не, не“, мислено се ядоса тя. „Това беше голяма грешка! Стигаше само Танцьорът да погледне навън и след като не видеше дори едно такси, кола или минаващ пешеходец, щеше да му бъде пределно ясно, че в района се провежда тактическа операция на ФБР. Тогава вече щеше да настане истинската касапница… Как не им идваше наум?“
Сакс остави на земята чантичката с инструментите си за оглед на местопрестъпления и се изкачи нагоре до нивото на улицата. Съвсем наблизо имаше дрогерия. Тя влезе вътре. Купи две големи бутилки бутан и взе назаем дългата метър и половина стоманена пръчка, с която съдържателят на магазина подпираше тентата си.
Като се върна отново пред заключения изход от метрото, Сакс промуши пръчката през една от брънките на веригата, която и без това някой се беше опитвал да среже и завъртя, докато металът не изпука от напрежението. Нахлузи една от латексовите ръкавици и изпразни съдържанието на едната бутилка върху опънатата брънка. Металът се покри със скреж от замръзналия бутан. Когато и втората бутилка беше празна, тя хвана пръчката с две ръце и започна да усуква. Леденият газ беше направил метала крехък и чуплив. Брънката изпука тихо и се разцепи на две. Сакс хвана веригата, преди да издрънчи на земята и внимателно я постави върху купчина листа.
Пантите бяха мокри от дъжда, но за всеки случай тя плюна върху тях, за да не скръцнат, и бутна внимателно вратата навътре. Докато тя се отваряше, Сакс извади пистолета си от кобура и си помисли: от триста метра те изпуснах, но няма къде да ми избягаш от тридесет.
Райм, разбира се, не би одобрил действията й, но пък той не знаеше. За момент отново си спомни миналата нощ в леглото му. Но лицето му бързо се изпари от мислите й. Настоящата й задача зае бързо съзнанието й и не й остави време за окайване на разбития й личен живот. Беше все едно да караш с двеста километра в час — нямаш никакво време за размисли, тъй като ей онова, далечното дърво, ако реагираш правилно, в следващия момент е вече зад тебе. Ако обаче сбъркаш, след време те остъргват от кората му.
Тя се скри в тъмния коридор, прескочи дървената къса бариера, пропускваща пътниците, и тръгна по перона към спирката.
Преди да беше направила и десет крачки, тя чу гласове.
— Трябва да тръгвам… разбра… ти казах? Изчезвай.
Мъж, най-вероятно бял.
Дали беше Танцьорът?
Сърцето й заби лудо в гърдите.
„Дишай бавно“, каза си. „Цаката на точността е в дишането.“
(На летището съвсем не беше дишала бавно, тя направо се задъхваше от страх.)
— Какви ги плещиш бе, човек? — Друг глас. Мъж, този път черен. В него имаше нещо, което я изплаши. Някаква заплаха. — Мога да ти дам пари, верно бе. Мога да те зарина с пари. Имам цели шейсет и знаеш ли к’во, мога да намеря и още. Колкот’ кажеш. Какво бачкане си имах. Ама онези тъпанари ме изхвърлиха. Щото съм знаел твърде много.
Оръжието е просто продължение на ръката ти. Насочваш ръката си, все едно сочиш с пръст, не мислиш за пистолета.
(На летището тя въобще не се беше целила. Беше се проснала по корем като подплашен заек и не смееше да се надигне, стреляше напосоки — най-безсмислената и опасна употреба на огнестрелното оръжие.)
— Разбираш ли бе? Промених си решението и това е, ясно? Сега… и си тръгвай. Ще ти дам… демитата.
— Ама не ми каза къде ще ходим. Де го това място, дето ще се ровим в боклука? Искам първо това да зная. Къде? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?
— Никъде няма да ходиш. Върви си. Сакс бавно тръгна нагоре по стъпалата.
В главата й се подредиха мислите: Определяш целта, оглеждаш обстановката, броиш до три. Прикриваш се. Определяш, броиш до три, ако се наложи, до повече. Прикриваш се. Само не се шашкай.
(На летището обаче се шашна. Като изпищя онзи куршум покрай лицето й…)
Забрави го. Концентрирай се.
Още няколко стъпала.
