си.
— Гориво? — попита тя втория си пилот. — За колко време?
— На плюс сме засега. Друго нещо си е попътният вятър. — Той направи изчисленията. — За около сто и пет минути.
Тя благодари на Бога, съдбата, или собствената си интуиция, че беше решила да не презарежда на Чикаго. Просто беше напълнила резервоарите, за да им стигне до Сейнт Луис, плюс изискването на ФАУ за допълнителни четиридесет и пет минути летателно време.
Телефонът на Бел отново изчурулика.
Той го вдигна, послуша известно време, после попита Пърси:
— Тази компания „Нортийст“, тя ли е доставила угасителния патрон?
— По дяволите, там ли я е наврял? — горчиво попита тя.
— Ами май така излиза. Камионът, с който е извършена доставката, е спукал гума малко след като е излязъл от склада на път за летището. Шофьорът се е занимавал с нея около двадесет минути. Един полицай от Кънектикът е открил в храстите близо до мястото на аварията пяна от въглероден двуокис, вероятно от угасителя.
— Проклятие! — и Пърси неволно погледна към единия двигател. — Като си представя, че аз го слагах тоя шибан угасител!
Бел отново попита:
— Райм пита за топлината. Дали е достатъчно горещо, че да взриви бомбата?
— Някои части са горещи, някои не са. Но при патрона не е много топло.
Бел предаде думите й на Райм, после каза:
— Ще ти се обади.
След секунда Пърси чу как нейното радио изпука. Беше Линкълн Райм.
— Пърси, чуваш ли ме?
— Съвсем ясно. Оня кретен пак е пипал бързо, а?
— Както изглежда. Колко време можеш да летиш?
— Около час и четиридесет и пет минути.
— Добре, добре — каза криминалистът. Мълчание. — Хубаво… Можеш ли да стигнеш до двигателя отвътре?
— Не.
Пак мълчание.
— Не можеш ли някак да откачиш единия двигател? Да го оставиш да падне или нещо такова?
— Не и отвътре.
— Не можеш ли да презаредиш във въздуха?
— Да презаредя ли? Не с този самолет.
— А да се качиш на такава височина, че да замразиш бомбения механизъм?
Тя направо беше поразена от скоростта, с която работеше умът му. Такива идеи никога не биха й хрумнали за толкова кратко време. .
— Може би. Но дори и при аварийно спускане — говоря за отвесно падане с носа надолу — ще ми отнеме около осем-девет минути, докато стигна земята. За толкова дълго време бомбата отново ще се размрази. Освен това има голяма вероятност Маховите вибрации да ни размажат.
Райм продължи:
— Добре, ами ако изпратим самолет пред вас, който да ви пусне парашути с въже, ще успеете ли да ги хванете?
Първата й мисъл беше, че никога нямаше да си изостави самолета. Но реалистичният отговор беше, че, като се има предвид критичната скорост на Лир 35 А, разположението на врати криле и двигатели, беше просто невъзможно някой да скочи с парашут от този самолет, без да бъде убит на място.
Райм отново замълча. Брад преглътна и избърса длани в острия си като бръснач ръб на широките си панталони.
— Господи.
Роланд Бел се клатеше напред-назад. „Безнадеждно е“, мислеше си тя, загледана в мрачната синя дрезгавина на вечерта.
— Линкълн? — попита Пърси. — Чуваш ли ме?
До нея долетя гласът му. Викаше на някого от лабораторията си — или спалнята. С предпазлив глас той разговаряше с някого:
— Не тази карта. Знаеш за коя ти говоря. Добре де, за какъв бяс би ми притрябвала тази? Не, не…
Тишина.
„О, Ед“, помисли си Пърси. „В живота си вървяхме по успоредни пътеки. Сигурно така ще стане и в смъртта.“ Но въпреки това, тя беше разтревожена най-вече за Роланд Бел. За нея самата мисъл, че децата му щяха да останат сираци, беше непоносима.
После тя отново чу Райм:
— С това гориво, дето ти е останало, докъде можеш да стигнеш?
— При най-оптимална мощност… — Тя погледна към Брад, който разчиташе уредите.
Накрая сметна всичко и каза:
— Ако наберем малко височина, някъде към осемстотин мили.
— Имам идея — обади се Райм. — Ще стигнете ли до Денвър?
Тридесет и трета глава
Час 36 от 45
— Летището е с надморска височина 1560 метра — каза Брад, четейки от справочника на авиатора под името Денвър. — Бяхме горе-долу на същата височина над Чикаго и чудото не гръмна.
— Какво е разстоянието?
— От тази точка, деветстотин и две мили. Пърси се поколеба още няколко секунди и кимна:
— Ще се опитаме. Дай ми права посока, докато получим точните координати. — После към микрофона: — Ще се опитаме, Линкълн. Може и да не ни стигне горивото. Ще видим. Доста работа ни се е задала, ще ти се обадя по-късно.
— Ще ви чакаме.
Брад изтърколи очи към картата, после към дневника на полета.
— Завий наляво, насочване две шест шест.
— Две шест шест — повтори тя, после се обади на Контрол на въздухоплаването в Чикаго. — Чикаго център. Лир Шестица, девятка, петица „Фокстрот Браво“. Отправяме се към Международното в Денвър. Явно наистина… имаме височинна бомба на борда. Налага се да се приземим на височина, по-голяма от хиляда и петстотин метра. Необходими са ни незабавно координатите на Денвър за правилно насочване.
— Разбрано, „Фокстрот Браво“. След минутка ще ви ги съобщим.
Този път Брад се обади:
— Моля, определете атмосферните условия по пътя ни към Денвър, Чикаго център.
— Точно сега над Денвър преминава фронт с високо налягане. Насрещният вятър варира между петнадесет и четиридесет на височина три хиляди метра, като се увеличава на шестдесет-седемдесет възла на осем хиляди метра.
— Уха — измърмори Брад и се върна към своите изчисления. След малко каза: — Ще свършим горивото на около петдесет и пет мили от Денвър.
Бел попита:
— Не можем ли да се приземим върху магистралата?
— Можем, като голям огнен метеор — отвърна му Пърси. От Контрол на Въздухоплаването се обадиха:
— „Фокстрот Браво“, готови ли сте да запишете координатите?
Докато Брад записваше информацията, Пърси се облегна назад и притисна главата си към облегалката на стола. Стойката й беше позната отнякъде и тя си спомни, че беше виждала Линкълн Райм да прави
