Бързо, но абсолютно безшумно той смъкна телескопа с треперещи ръце и постави пушката и оптиката обратно в калъфа. През цялото време едва се сдържаше да не повърне. Сега вече се чувстваше дребен като хлебарка.
— Редник…
— Сър, разкарайте се, сър.
— Редник, какво пра…
— Сър, вървете да се шибате, сър!
Стивън се изгуби между дърветата, намери една пътека и се заразхожда покрай някаква ливада, като вървеше на изток.
Да, сега дори беше по-уверен в необходимостта да убие Линкълн. Имаше нов план. Трябваха му все пак час-два за да може спокойно да обмисли всичко.
Внезапно кривна от пътечката и се тикна в някакви храсти, където доста време оглежда и се ослушва. Явно бяха помислили, че ако не забележи хора из парка, ще стане подозрителен и може да го изпуснат, така че не бяха затворили изходите.
И това им беше грешката.
Стивън видя групичка мъже горе-долу на неговата възраст — юпита, на такива приличаха, облечени в пуловери и спортни костюми. Носеха калъфи за ракети за тенис и раници. Бяха се отправили към Апър Ийст Сайд и говореха на висок глас. Косите им още блестяха от шампоаните, явно току-що се бяха изкъпали в близкия спортен център.
Стивън ги изчака да го подминат, после бързо се измъкна и тръгна след тях, сякаш беше част от групата им. Дори се усмихна широко на един от тях. Вървеше с отсечена стъпка и размахваше небрежно калъфа за китара. Така с весел и безгрижен вид стигна до тунела, който водеше към Ийст Сайд.
Тридесет и втора глава
Час 34 от 45
Мракът ги обгърна.
Пърси Клей, седнала отново на пилотското място на Лир-а, забеляза в далечината скупчените светлинки, което най-вероятно представляваше Чикаго.
Кулата в Чикаго им даде разрешение за кацане още на четири километра.
— Започвам спускане — обяви тя и намали газта.
Брад включи радиостанцията си, прие автоматичния анализ на условията преди кацане от кулата и заповтаря каквото му казваше гласът:
— Чикаго, информация. Видимост идеална. Вятър две, пет, нула при три. Температура петдесет и девет градуса. Алтиметър тридесет, точка, едно, едно.
Той настрои алтиметъра, а Пърси заговори в микрофона си:
— Чикаго пристигащи, говори Лир девятка петица „Фокстрот Браво“. Подготвяме се за кацане при четири хиляди метра. Насочване две, осем, нула.
— Добър вечер „Фокстрот Браво“. Спуснете се и поддържайте три хиляди. Очаквайте векторно насочване към писта двадесет и седем дясно.
— Разбрано. Спускам се и поддържам три хиляди. Вектори две седем дясно. Девятка, петица „Фокстрот Браво“.
Пърси не пожела да погледне надолу. Някъде там, малко пред тях се намираше гробът на съпруга й и на неговия самолет. Не знаеше дали в онази нощ му бяха дали разрешение за кацане на писта О’Хеър двадесет и седем дясно, но беше твърде вероятно. Може би Контролната кула му беше дала същите вектори и тя сега летеше по абсолютно същия маршрут.
Може би точно в този момент той й се беше обадил…
„Не! Не мисли за това“, заповяда си тя. „Карай си самолета.“
Когато заговори, гласът й беше нисък и плътен:
— Брад, кацането ще бъде при идеална видимост, насочване към писта двадесет и седем дясно. Наблюдавай приближаването и обявявай всички установени височини. При последния фиксиран заход към пистата, наблюдавай скоростта, височината и наклона при спускане. Предупреждавай за наклон, по-голям от триста и тридесет метра за минута. Заходите да бъдат при деветдесет и два процента.
— Разбрано.
— Задкрилки на десет градуса.
— Задкрилки, десет, десет, зелено.
Радиото препращя:
— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, завийте наляво, насочване две четири нула, спуснете се и поддържайте 1200 метра.
— Петица „Фокстрот Браво“ се спуска от четири хиляди на хиляда и двеста. Насочване две, четири, нула.
Тя се облегна назад, стиснала плъзгача за газта. Самолетът се разтърси леко, стържещият звук откъм двигателите се уталожи и тя почти беше сигурна, че чува свистенето на въздуха. Приличаше на шепота на вятъра, галещ чаршафите до отворен прозорец в звездна нощ.
Пърси викна през рамо към Роланд Бел:
— Сега ще присъстваш на първото си кацане с Лир. Да видим дали ще успея да те приземя, без да ти разлея кафето.
— Дано поне всичко мине бързо, само за това се моля — отвърна Бел и здраво пристегна колана си, сякаш се канеше да скача с бънджи.
— Нищо, Райм.
Криминалистът раздразнено затвори очи.
— Не го вярвам. Просто не може да бъде вярно.
— Няма го. Беше тук, всички са го видели. Но микрофоните не улавят нищо. Нито звук.
Райм погледна към огромното огледало, поставено по негово нареждане от Том насред стаята. То трябваше да бъде пръснато на хиляди парчета от куршумите дум-дум на Танцьора. Целият Сентръл парк гъмжеше от хората на Хауман и Делрей, които само чакаха отнякъде да се чуе изстрел.
— Къде е Джоуди? — попита Райм. Делрей се изскиска:
— Крие се в алеята. Някаква кола минала и го изплашила.
— Каква кола? — попита бързо Райм. Агентът отново се изсмя:
— Ако това беше Танцьорът, значи вече се е превърнал в четири тлъсти пуерториканки. Та оная смет каза, че няма да излезе оттам, докато някой не изгаси прожекторите, дето светят отпред.
— Оставете го. Ще се прибере, като му стане студено.
— Или за да си вземе парите — напомни им Сакс. Райм се начумери. Той беше дълбоко разочарован, че и този им номер не мина.
Той ли се беше издънил нещо? Или Танцьорът имаше непогрешимо шесто чувство? Предчувствие? Или беше суеверен? Като учен Линкълн Райм се отвращаваше от подобни идеи, но не можеше да я изключи напълно като евентуална възможност. В края на крайщата дори нюйоркската полиция понякога използваше дадени паранормални явления за своите цели.
Сакс тръгна към прозореца.
— Не! — кресна Райм. — Все още не сме напълно сигурни дали си е тръгнал. — Селито застана от
