направо ми е събирал очите.
— Жалко, че не можем да го използваме сега. Все пак, благодаря, Мондейл.
— Чао.
Райм смигна с едното око, това беше неговия еквивалент на бурни овации и аплодисменти. Делрей затвори, изпусна въздуха си и каза бавно:
— Ще видим, ще видим.
Селито се опита да бъде по-оптимистичен:
— Това е третият капан, дето му устройваме. Този път
трябва да стане.
Линкълн Райм не вярваше, че това беше някакво законово средство за борба с престъпността, но все пак каза:
— Да се надяваме.
Седнал в откраднатата кола, недалеч от „жилището“ на Джоуди, Стивън Кол наблюдаваше как един правителствен седан спря точно пред входа на изоставената станция.
Джоуди и две цивилни ченгета слязоха от колата и огледаха покривите на сградите. Джоуди хукна и след пет минути се върна с два вързопа под мишница.
Стивън не видя други коли, само те бяха. Значи това, което беше подслушал, беше вярно. Те се включиха в движението и той тръгна след тях. Знаеше, че в Манхатан, за разлика от много други места по света, човек можеше да следи когото си поиска и да не го забележат. Това беше пълен абсурд в Айова да речем или във Вирджиния.
Немаркираната кола караше бързо, но Стивън също беше добър шофьор, така че успя да ги проследи съвсем успешно. Щом стигнаха центъра, те намалиха и при Сентръл парк уест завиха покрай една градска къща, близо до Седемдесетте. Отпред имаше двама мъже в цивилни дрехи, но отдалеч си личеше, че бяха ченгета. Дадоха си някакъв знак с шофьора — нещо като „Чисто е“.
Това е. Тук, значи, живееше Линкълн Червея.
Колата потегли на север. Стивън я последва, но след една-две пресечки внезапно паркира. Слезе и забърза към дърветата с калъфа на рамо. Знаеше, че вероятно бяха поставили микрофони и камери наоколо, затова се стараеше да се движи безшумно.
— Като елен, Редник.
— Тъй вярно, сър.
Скри се в един храсталак и запълзя обратно към къщата. Намери си укритие, до едни камъни, под напъпилото люляково дърво. Отвори калъфа. Колата с Джоуди, която сега се движеше на юг, изскърца и спря пред градската къща. Стандартните обиколки, позна ги Стивън — колата беше направила обратен завой и се беше върнала отново тук.
Загледа се в двете ченгета, които слизаха от седана. Огледаха се и тръгнаха от двете страни на умрелия от страх Джоуди.
Стивън свали предпазителите на телескопа на снайпера си и внимателно се прицели в гърба на предателя.
Изведнъж една черна кола прелетя наблизо и Джоуди подскочи от страх. Очите му се разшириха и той, като се изтръгна от ченгетата, хукна към градинката на градската къща.
Ескортът му се разпръсна, хванаха се за оръжията си и изгледаха колата, която ги беше изплашила. Щом обаче видяха четирите латиноамерикански момичета вътре, разбраха, че това беше фалшива тревога. Разсмяха се. Единият от тях извика Джоуди.
Стивън не се интересуваше от дребния човек точно сега. Знаеше, че не може да получи и двамата, и Червея, и Джоуди. За него беше по-важно да убие Линкълн, и то незабавно. Вече почти го предусещаше. Беше като някакъв особен вид глад, телесна нужда, като остъргването на ръцете.
Да убие лицето, което го гледаше от прозорците, да убие червея.
Трябва, трябва, трябва, трябва…
През телескопа си внимателно оглеждаше всеки прозорец на сградата. И, ето го! Линкълн Червея!
По цялото тяло на Стивън премина мощен импулс.
Приличаше на тока, който беше почувствал, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди… само че това беше хиляда пъти по-мощно. Направо се задъха от възбуда.
По някаква причина Стивън не беше изненадан да разбере, че Червея беше инвалид. Всъщност, точно така Стивън беше разбрал, че симпатичният мъж в комфортната инвалидна количка беше всъщност Линкълн. Просто защото Стивън винаги беше вярвал, че само изключителен човек можеше да го хване. Някой, който не се разсейваше с ежедневието. Някой, чиято същност беше мозъкът.
Червеите можеха да си пълзят по цял ден върху Линкълн и той нямаше да усети. Дори можеше да пробият кожата му и да влязат в него, без той да разбере. Той беше имунизиран срещу тях. И Стивън още повече го намрази заради неговата неуязвимост.
Обаче лицето от прозореца тогава, в Александрия, Вирджиния… май не беше Линкълн.
А може би е бил точно той?
Стига си мислил за това! Стига! Ако не спреш, пак ще те напъплят червеите.
Патроните дум-дум бяха в пълнителя. Той зареди един и отново огледа стаята.
Линкълн Червея говореше с някого, който Стивън не можеше да види. Стаята на първия етаж изглежда беше лаборатория. Видя компютърен екран и други уреди.
Стивън опъна каиша около бицепса си и застопори пушката за рамото си. Облегна буза на приклада. Вечерта беше влажна и хладна. Самият въздух беше тежък; но като нищо можеше да издържи и един дум- дум куршум. Нямаше нужда от корекции; целта беше само на осемдесет метра. Сваляме предпазителя, дишай, дишай…
Целеше се в главата. От това разстояние беше съвсем възможно.
Дишай…
Дишай, издишай, дишай, издишай.
Погледна още веднъж косъмчетата на кръста и ги центрира върху ухото на Линкълн, който се беше загледал в екрана на компютъра.
Увеличи натиска върху спусъка.
Дишай. Като при секса, като при оргазъм, като при докосване на твърда студена кожа…
Натискай.
По-силно…
И тогава Стивън го видя.
Едва се забелязваше — лека гънка върху ръкава на Линкълн Червея. Но не беше гънка от дрехата, а изкривено изображение.
Той отпусна показалеца си от спусъка и разгледа подробно с телескопа стаята. Щракна „Редфийлд“-а на по-голямо увеличение. Насочи го към компютърния екран. Буквите вървяха назад.
Огледало! Той се целеше в огледало.
Това беше още един капан!
Стивън затвори очи. За малко да се издаде. Отново се почувства дребен. Налапал няколко червея, той едва не се задуши с тях. Бяха навсякъде около него. Огледа се. Знаеше, че наоколо сигурно се разхождат поне дузина ченгета с такива големи микрофони, чакащи само някъде да гръмне пушка. Щяха за нула време да го засекат и с техните М-16 да го нарешетят целия.
Надъхани да убиват. Без милост.
