неочаквано оказалите се не по мярка ръкавици за танците на абитуриентския си бал, облегнала се на рамото на покрусения си братовчед. Не това беше истинската Пърси.
Истинската Пърси беше тази, в самолета.
Отзад се чу как някой шумно си пое дъх. Най-вероятно Роланд Бел беше погледнал през прозореца по време на острия им завой, когато се наклониха доста.
— Мамаронек, Контрол на заминаващите, Лир девятка, петица „Фокстрот Браво“, обаждам ви се от височина шестстотин.
— Добър вечер, Петица „Фокстрот Браво“. Изкачете се и поддържайте две хиляди метра.
След това преминаха към обичайните настройки на навигационните уреди, уточняване на честотата за радиовръзка и други подобни, благодарение на които щяха да пристигнат право в Чикаго като стрелата на всеки уважаващ себе си самурай.
Когато стигнаха две хиляди метра, те излязоха от огромния облак и пред тях се разкри вълнуващата гледка на всеки залез. Макар да не си падаше по скитането, тя никога не се уморяваше да гледа небето. Пърси дори допусна една сантиментална мисъл — ако последните минути на Ед са били пред такава красота като тази пред нея, той сигурно беше умрял щастлив.
На височина седем километра тя се обърна към Брад:
— Ти си.
— Брад отвърна:
— Мой е.
— Кафе?
— О, с удоволствие.
Тя отиде отзад, наля три чаши кафе, занесе едната на Брад и седна до Роланд Бел, който пое своята с треперещи ръце.
— Как си? — попита тя.
— Е, не бих казал, че ми се повдига. Ама нещо — той сбърчи лице, — май се изнервям като… — Сигурно в родния му диалект имаше поне хиляда сравнения за „нервен като…“, но изведнъж южняшката му словоохотливост му беше изневерила. — Просто съм нервен — довърши той.
— Я виж — каза тя и посочи прозореца на пилотската кабина.
Той се премести по-напред на седалката си и погледна навън. Грубите черти на лицето му грейнаха в изненада, когато видяха цялата знойна прелест на кървавия залез. Той подсвирна от възхищение:
— Е, това е наистина красиво. Гледай… Ама излитането беше кошмар.
— Свястно возило е. А ти чувал ли си за Брууки Неп?
— Май не.
— Една мацка от Калифорния, занимава се с бизнес. Поставила е световен рекорд по скоростна обиколка на земята с Лир 35 А — точно същия, като този. Взела го е за петдесет часа и някакви секунди. Някой ден ще я преборя.
— Не се и съмнявам, че ще успееш. — Вече беше по-спокоен. Очите му зашариха из стрелките. — Ама изглежда ужасно сложно.
Тя сръбна от кафето си.
— В летенето има един номер, който не казваме на обикновените хора. Нещо като производствена тайна. Много по-просто е, отколкото си мислиш.
— И какъв е той? — попита нетърпеливо той. — Номерът?
— Ами, погледни навън. Виждаш ли ония цветните лампички на върха на крилете?
Не му се искаше да поглежда, но го направи.
— Да, видях ги.
— Има една и на опашката.
— А-ха. Сигурно трябва да ги запомня.
— Значи, каквото и да правим, трябва да удържаме самолета между тези три лампички и всичко е наред.
— Между… — измина цяла секунда, преди той да осъзнае шегата. Той се взря в каменното й лице и после се усмихна. — Много народ ли си вързала с това?
— Ами.
Шегата обаче не успя да го развесели. Погледът му все още беше забит в килима. След доста тягостно мълчание тя се обади:
— Брит Хейл можеше да се заключи в стаята. Знаеше, че е рисковано.
— Не, не знаеше — отвърна Бел. — В никакъв случай. Той си караше, каквото си беше намислил, а много неща не му бяха ясни. Аз трябваше да обмисля всичко по-добре. Трябваше да се досетя за пожарните камиони. И за това, че убиецът знае къде са ви стаите. Можех да ви преместя в мазето или на друго място. Освен всичко друго, можех да бъда и по-точен с пистолета.
Бел звучеше толкова отчаяно, че Пърси не знаеше какво да каже. Тя сложи ръката си върху неговата. Той изглеждаше слаб, но всъщност беше доста мускулест.
Той се засмя на нещо:
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— За първи път те виждам поне малко доволна.
— Това е единственото място, където се чувствам у дома си.
— Летим с двеста мили в час на два километра височина и ти се чувстваш в безопасност. — Той въздъхна.
— Не, с четиристотин мили, на седем километра.
— О! Благодаря, че ме поправи.
— Има една стара пилотска поговорка — каза Пърси. — „Свети Петър не брои времето, което си прекарал във въздуха, обаче удвоява часовете, прекарани на земята.“
— Я, виж ти, интересно. Чичо ми казваше нещо подобно. Само че той говореше за часовете, когато е бил за риба. Мисля някой ден да изпробвам неговата версия, но не и твоята. Нищо лично.
Тридесет и първа глава
Час 33 от 45
Червеи…
Стивън Кол беше в мръсната тоалетна в задната част на един китайски ресторант.
Търкаше здраво, за да спаси душата си.
Червеите го глождеха, червеите го дъвчеха, червеите пъкаха…
Измий ги… Измий ги!
— Редник…
— Сър, зает съм, сър.
— Ред…
Търкай, търкай, търкай, търкай.
Линкълн Червея е по петите ми.
Накъдето и да погледне, Линкълн Червея, оттам запъкват червеи.
Върви си!!!
Четката се движеше напред-назад, шат-шат, шат-шат. Кожичките над ноктите му закървиха.
— Редник, тази кръв е доказателство. Не можеш…
— Върви си!!!
