Крясъкът му разплака бебето. Меймей прошепна нещо на синовете си. Уилям се поколеба, но сетне кимна на Роналд, който взе Пои. Трите деца се оттеглиха в спалнята.
— Веднъж го намерих, пак ще го открия — каза Чан твърдо. — Уилям може да ми осигури друг пистолет. Този път…
— Не! — изрече Меймей.
— Какво? — изненада се Чан. Тя преглътна и сведе поглед:
— Няма да го направиш.
— Не ми говори така. Ти си ми жена!
— Да — отвърна тя с треперещ глас. — Жена съм ти. И съм майка на децата ти. Какво ще стане с нас, ако умреш? Замислял ли си се за това? Ще останем на улицата, ще ни депортират — а знаеш какъв живот ни очаква в Китай; вдовица на дисидент, без имот, без пари. Това ли искаш?
— Баща ми е мъртъв! А ние дори не можем да погребем праха му! Виновникът трябва да умре.
— Не, не трябва — възрази тя, незнайно как събрала кураж. — Баща ти беше стар. Болен. Той не е център на вселената, животът трябва да продължи.
— Как можеш да говориш така? Благодарение на него съм се родил аз!
— Той води пълноценен живот, но вече го няма. Ти живееш в миналото, Дзинърдзъ. Родителите ни заслужават да ги почитаме, но нищо повече.
Потресен, той осъзна, че жена му е използвала малкото му име. Не помнеше да го е наричала така от години — поне не след женитбата им. Досега винаги използваше почтителното джанфу, „съпруже“.
Тя продължи:
— Ти няма да отмъстиш за него. Ще останеш с нас, ще се криеш, докато Призрака бъде заловен или убит. След това с Уилям ще започнете работа в печатницата на Джоузеф Таи. А аз ще стоя вкъщи и ще уча Роналд и Пои. Всички ще научим английски, ще спечелим пари… И когато се обяви амнистия, ще получим гражданство. — Тя замълча за момент, за да избърше обляното си със сълзи лице. — И аз го обичах, ако искаш да знаеш. Моята скръб е не по-малка от твоята.
И се втурна да разтребва.
Чан се отпусна на дивана и прекара дълго време в мълчание, втренчен в изтъркания червен килим. Сетне се изправи, отиде в спалнята и даде знак на малкия си син да го последва. Момчето боязливо излезе в хола и се приближи до дивана. Двамата седнаха. След малко Чан възвърна самообладанието си. Обърна се към Роналд:
— Синко, знаеш ли за войниците от Цин Ши Хуан?
— Да, татко.
Това бяха хиляди глинени статуи на войници, конници и коне в цял ръст, изработени близо до Сиан по заповед на първия китайски император около 200 г. пр. н. е. и поставени в гробницата му. Армията трябвало да го съпровожда в задгробния живот.
— Ние ще направим същото за дядо ти. — Чан се задави от скръб. — Ще изпратим някои неща в небето, за да може той да ги ползва.
— Какви неща?
— Неща, които бяха важни за него, докато беше жив. Той загуби всичко на кораба, но ние ще му ги нарисуваме.
— Така става ли? — смръщи лице момчето.
— Да, но ще трябва да ми помогнеш. Роналд кимна.
— Вземи няколко листа и този молив. — Чан кимна към масата. — Защо не нарисуваш любимите му четки, онези с вълчи и кози косми? Също перодръжката и мастилницата му. Помниш ли как изглеждат?
Роналд взе молива с малката си ръка. Наведе се над листа и се зае със задачата.
— И бутилка от оризовото вино, което обичаше — предложи Меймей.
— Ами прасе? — попита момчето.
— Прасе ли? — изненада се Чан.
— Той обичаше свинско с ориз, не помниш ли?
Чан усети, че някой стои зад гърба му. Обърна се — Уилям гледаше рисунката на брат си.
— Когато баба умря, горихме пари — каза мрачно младежът.
По традиция на китайските погребения горят листчета, изрисувани като банкноти от по един милион юана, издавани от Банката на ада, така че починалият да може да ги харчи в отвъдния свят.
— Мога да нарисувам няколко банкноти — добави Уилям.
Буря от чувства се разрази в душата на Сам Чан при тези думи на сина му. Така му се искаше да го прегърне!
— Моля те, синко — изрече глухо.
Слабото момче коленичи до брат си и започна да рисува банкнотите.
След като децата свършиха с рисуването, Чан даде знак на семейството си да се съберат в задния двор на новото им жилище. Сякаш наистина погребваха Чан Дзечи, те запалиха ароматни пръчици на земята, за да обозначат мястото, където би трябвало да лежи мъртвецът. След това изгориха рисунките на двете момчета, гледайки как димът изчезва в сивото небе и как хартията се превръща в черен прах.
33.
Селито вдигна поглед от мобилния си телефон:
— Някой пак е опитал да нападне Ву.
— Какво? В тайната квартира в Мъри Хил ли? — попита Сакс.
Райм се приближи с количката до детектива, който заобяснява:
— Слаб, мургав мъж с ръкавици; охраната го забелязала на мониторите за наблюдение в уличката зад сградата. Оглеждал един от прозорците. Мислите ли, че е случайно?
Сони Ли се изсмя мрачно:
— С Призрак няма случайно. Райм кимна.
— Какво е станало? — поинтересува се.
— Двама от нашите го подгонили, но се изплъзнал.
— Как, по дяволите, е научил къде са?
— Кой знае? Сакс се замисли:
— След престрелката на Канал Стрийт някой от съучастниците му може да ме е проследил до клиниката, а след това да е последвал Ву до тайната квартира. Трудно, но не и невъзможно. — Тя се приближи до бялата дъска и посочи един ред в таблицата. — А какво ще кажете за това?
• Призрака има съучастници в органите на властта.
— Шпионин, а? — попита Селито.
— Никой в Бюрото не е знаел. Делрей напусна, преди да ги настаним. Остават ИНС и полицията.
— Е, в никакъв случай не можем да ги оставим там. Ще се обадя в прокуратурата и ще им уредя скривалище по Програмата за защита на свидетелите. — Той огледа останалите. — И тази информация не бива да напуска тази стая. Сетне се обади и уреди транспортирането на семейството на Ву да се извърши с брониран микробус. Райм ставаше нетърпелив:
— Някой да звънне в Бюрото. Къде, по дяволите, се губи заместникът на Делрей? Еди, заеми се.
Дън се свърза със заместник главния агент от Бюрото. Оказа се, че прословутото съвещание се е забавило.
— Казаха, че до обяд всичко щяло да си е на мястото.
— Кое „всичко“? — избухна Райм. — И на какво шибано „място“? Абе тия не разбират ли, че тук си имаме работа с убиец?
— Искаш ли пак да им се обадя?
— Не. Искам да видя уликите.
Огледът на Сакс в скривалището на Патрик Хенри Стрийт имаше спорен успех. Един от неприятните факти бе, че клетъчният телефон, по който бяха открили Призрака, беше зарязан в апартамента. Ако още го използваше, можеха пак да го проследят. За да го остави, явно се бе досетил как са го намерили и щеше да внимава с телефоните.
