противовъзпалителните.
На мостика изглеждащият неправдоподобно млад капитан, Фред Рансън, я поздрави с усмивка и й стисна ръката. Пожела й добре дошла на кораба и добави:
— След няколко минути ще започне да ви се повдига, полицай, но не се тревожете — щом се гмурнете, това ще отмине. Ето снимки на кораба и на местоположението му.
Преди да я предупреди за гаденето, тя се беше чувствала отлично, но докато разглеждаше снимките на „фуджоуския дракон“ на дъното, стомахът й започна да се бунтува.
Реши да не му обръща внимание и да се концентрира върху кораба. Рансъм й каза къде са мостикът и каютите — на същата палуба, но по дълъг коридор към кърмата.
— И още нещо, полицай, просто да ви предупредя — добави деликатно. — Доколкото разбирам, долу има петнайсетина трупа и морските обитатели сигурно вече са се заели с тях. Искам да кажа, че гледката ще е доста неприятна. Някои от екипажа ми не го понасят добре…
Срещна очите й и думите му секнаха.
— Благодаря за предупреждението, капитане, но на мен работата ми е такава — да правя огледи на местопроизшествия.
— Разбира се, полицай, ясно. Добре, да ви сложим костюма.
Отново претичаха в дъжда и вятъра Отидоха в задната част на кораба; Сакс се опитваше да не обръща внимание на стегнатия си стомах, но, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго. В едно малко помещение на кърмата капитанът я представи на още двама членове на екипажа, един мъж и една жена, и двамата с жълто-черни водолазни костюми. Това бяха командирът на водолазния отряд на борда и заместничката му.
— Разбрахме, че си НАВИ — каза мъжът. — Колко гмуркания?
— Около двайсет и пет. Това явно ги поуспокои.
— Кога за последно?
— Преди четири-пет години.
Този отговор имаше обратния ефект.
— Е, ще се наложи да ти припомним всичко отначало, като на новобранец — заяви мъжът.
— Надявах се да го направите.
— На колко най-дълбоко си слизала? — поинтересува се жената.
— Към двайсет и пет метра.
— Горе-долу колкото тук. Единствената разлика е, че сега водата ще е по-мътна. Теченията вдигат пясък от дъното. Ако запазиш спокойствие обаче, това няма да ти пречи.
Водата не е много студена, обясниха те, още била загрята от лятото, но при продължителен престой щяла да охлади тялото й, така че се налагаше да носи мокър водолазен костюм, който щял да й служи за изолация, но както говори името му, между гумата му и кожата й се задържал тънък слой вода.
Тя се съблече зад един параван и с мъка се натъпка в костюма.
— Сигурни ли сте, че не е детски? — изпъхтя, докато се мъчеше да нахлузи гумата върху бедрата и раменете си.
— Много хора задават този въпрос — увери я жената.
След това я снабдиха с останалата екипировка: тежести, маска и кислородна бутилка с устройства за регулиране на плаваемостта — жилетка, която се надува и изпуска с помощта на контролна клапа близо до лявата ръка. Така човек може да се издига или спуска под водата.
Към кислородната бутилка бяха прикрепени два наустника — основен за нея и помощен за някой друг водолаз, ако дихателната му тръба се повреди. Сложиха й и фенер на главата.
Припомниха й основните сигнали с ръце за комуникация под водата.
— Ами нож? — попита тя.
— Имаш — отвърна командирът на отряда и посочи устройството за регулиране на плаваемостта.
Тя извади оръжието и откри, че върхът му е тъп.
— Няма да се наложи да намушкваш нищо — обясни жената, като видя загриженото й изражение. — Само да режеш. Нали се сещаш, жици или нещо друго, ако се оплетеш.
— Всъщност… мислех си повече за акулите — призна Сакс.
— В тези води те са много редки.
— Почти не се срещат — добави мъжът.
— Май трябва да ви повярвам — каза Сакс и прибра ножа.
Ама „Челюсти“ не беше ли сниман точно в този район?
Командирът на отряда й даде голяма торба от мрежа, за да събира уликите. Тя пъхна вътре найлоновите пликчета за съхраняване на материалите. След това двамата водолази също сложиха екипировката си и с плавници в ръце тримата се насочиха към кърмата.
Командирът изкрещя, за да надвика вятъра:
— Много се клати, за да скочим от палубата. Ще вземем лодка, слагаш си плавниците, след това скачаш с гръб към водата. Дръж маската си на лицето. С другата ръка — механизма за освобождаване на баласта от колана.
Тя постави ръка върху главата си в знак, че е разбрала. Той направи същото. Качиха се в жълта лодка, подскачаща върху вълните като див кон. Седнаха и провериха екипировката си.
На шест-седем метра от катера се поклащаше оранжева шамандура. Командирът я посочи:
— Вързана е с въже за кораба. Ще доплуваме до нея и ще проследим въжето до дъното.
— Искам да взема проби от следите от експлозива в трюма, след това ще огледам мостика и каютите — извика Сакс.
Другите водолази кимнаха.
— Ще вляза сама.
— Сигурна ли си?
— Така трябва.
— Добре — отвърна малко смутено командирът, сетне добави: — Под водата звукът не върши много работа — не се разбира откъде идва, — но ако си в беда, удари с ножа по кислородната бутилка и ще ти се притечем на помощ. — Вдигна манометъра. — Въздухът в бутилката е с налягане три хиляди атмосфери. Ще го издишаш бързо, защото в кръвта ти ще се отдели много адреналин. При петстотин атмосфери трябва да изплуваш. Желязно правило. Никакви изключения! Издигаш се бавно — не по-бързо от мехурчетата издишан въздух, и на три метра под повърхността спираш за три минути.
Инак съществуваше опасност от декомпресия на тъканите и силни спазми.
— А! Кое е най-важното правило при гмуркане? Тя го помнеше от курса си преди години:
— Никога да не задържам въздух, когато съм под водата.
— Точно така. Защо?
— Защото белите ми дробове може да се пръснат.
След това отвориха вентила на бутилката й и тя си сложи маската и плавниците. Командирът й даде другия знак, че всичко е наред — кръгче, образувано от средния пръст и палеца, — и тя му отвърна със същото. Вкара малко въздух в жилетката за регулиране на плаваемостта, за да може да се издигне на повърхността. Двамата водолази й дадоха знак да скочи назад.
Тя хвана маската и накрайника на дихателната си тръба, за да не паднат при потапянето, и устройството за освобождаване на баласта, за да може всеки момент да се отърве от тежестите и да изплува.
„Добре, Райм, ето една кандидатура за Книгата на Гинес: рекорд за оглед на местопрестъпление на най-голяма дълбочина.“
„Едно, две, три…“
Тя се хвърли с гръб към кипящата вода. Когато се ориентира, другите двама вече бяха до нея и й правеха знаци към шамандурата.
За няколко минути стигнаха дотам. Дадоха й знак, че всичко е наред, тя им отговори със същото. След това й показаха насочени надолу палци — да се гмурка.
И тримата хванаха клапите си за контрол на плаваемостта и изпуснаха въздуха от жилетките си.
Изведнъж всички шумове заглъхнаха, движенията им се забавиха и като в безтегловност те бавно се
