заспускаха покрай дебелото въже към дъното.
За миг Сакс се потопи в абсолютния покой на подводния свят. Скоро обаче забеляза „Фуджоуския дракон“ и я обзе тревога.
Гледката бе по-обезпокоителна, отколкото очакваше. Корабът, полегнал на една страна, черната дупка от експлозията, ръждата, лющещата се боя, полепените по дъното му мекотели. Тъмен, потрошен, зловещ — и съдържащ телата на толкова много невинни хора.
Ковчег, помисли си тя със свито сърце. Огромен, мрачен ковчег.
Почувства силна болка в ушите; стисна носа си през меката пластмасова маска и се напрегна, за да изравни налягането. Продължиха да се спускат. Когато наближиха, започнаха да чуват шумове — стържене и скърцане от триенето на металната обшивка на кораба о скалите.
„Мразя този шум. Мразя го, мразя го. Звучи като предсмъртни стонове на някакъв огромен звяр.“
Придружителите й се грижеха добре за нея. От време на време спираха, за да я проверят. Разменяха си знаци, че всичко е наред, и продължаваха.
На дъното тя вдигна очи и установи, че повърхността не изглежда толкова далеч, колкото бе очаквала, макар да си спомни, че водата действа като леща и увеличава всичко. Погледна устройството си за измерване на дълбочината. Трийсет метра. Колкото девететажна сграда. Провери манометъра. Господи, налягането на въздуха бе спаднало вече със 150 атмосфери.
Амелия Сакс вкара въздух в надуваемата жилетка, за да спре потъването, и пусна въжето. Отначало се насочи към дупката в дъното на кораба и другите двама водолази също заплуваха натам. Въпреки силното вълнение на повърхността тук теченията бяха спокойни и им позволяваха да се движат с лекота.
На мястото на експлозията Сакс остърга налеп от изкривения метал на обшивката с ножа си. Прибра малко от черния материал в едно пликче, запечата го и го сложи в мрежата.
Погледна тъмните прозорци на командната кабина на петнайсетина метра пред нея. „Добре, Райм, ето.“ Тримата се насочиха натам.
Манометърът отчиташе безпристрастно налягането на въздуха в бутилката й: 2350 атмосфери.
На 500 трябваше да изплува. Никакви изключения.
Тъй като корабът лежеше на едната си страна, вратата на контролната кабина гледаше нагоре, към повърхността. Беше от метал и много тежка. Другите двама водолази я вдигнаха с мъка и Сакс се вмъкна вътре. Те пуснаха вратата и тя се затвори със смразяващо кръвта изтракване. Сакс си даде сметка, че сега е сама в кораба. Без помощта на другарите си нямаше начин да вдигне отново вратата.
„Забрави“ — каза си и включи фенерчето, закрепено на главата й. Светлината носеше все пак някакво успокоение.
Тя се обърна и заплува през мостика по тъмния коридор към каютите.
В сумрака нещо се движеше. Какво ли? Някоя риба?
„Това не ми харесва, Райм.“
Тя обаче си спомни Призрака, семейство Чан, бебето, Пои, скъпоценното дете.
„Мисли за това, не за тъмнината или тясното пространство. Направи го заради нея.“
Амелия Сакс продължи напред.
Намираше се в ада.
Нямаше друга дума да го опише.
Тъмният коридор бе пълен с размекнати отпадъци, парцали, хартии, храна, риби с пронизителни жълти очи. А отгоре — леко блещукащ слой, като лед — въздухът, задържал се под тавана. Звуците бяха ужасяващи — стърженето и скърцането. Като човешки стенания от болка.
Една риба, сива и гладка, се стрелна покрай нея. Сакс се стресна и изви глава, за да я проследи.
Погледът й срещна този на две замъглени човешки очи върху бяло, безжизнено лице.
Сакс изкрещя в маската си и се дръпна назад. Трупът, бос и с вдигнати над главата ръце. отплава бавно. Краката му бяха застинали като при скок; рибата се стрелна покрай него и от лекото течение той се завъртя бавно настрани.
Дум, дум.
„Не, помисли си тя. Не мога да го направя.“
Вече имаше чувството, че стените се приближават, за да я притиснат, Страдала през целия си живот от клаустрофобия, Сакс не спираше да си мисли какво би станало, ако се заклещи в някой от тези тесни ходници.
Две дълбоки вдишвания.
Спомни си за семейството на Чан. За бебето.
И продължи.
Манометърът: 2300 атмосфери.
„Дотук добре. Давай напред.“
Дум.
Този проклет звук — като затварящи се врати, през които вече не можеш да излезеш.
„Е, майната му — помисли си тя. — Никой не затваря никаква врата.“
Каютите над нея — от тази страна на „Дракона“, която сега бе насочена към повърхността, — не бяха на Призрака, реши тя: две изглеждаха незаети, а едната беше на капитана. В нея Сакс намери морски грамоти и снимки на плешивия, мустакат мъж, когото познаваше като капитан Сен от снимките, закачени на стената при Линкълн Райм.
Дум, дум, дум…
Тя се гмурна, за да провери каютите от другата страна на тесния коридор — тези, които бяха обърнати към дъното.
Кислородната й бутилка се заклещи в един пожарогасител, прикрепен за стената, и я спря. Хваната като в клопка в тесния коридор, тя изпадна в паника.
„Всичко е наред, Сакс — прозвуча в съзнанието й дълбокият, спокоен глас на Линкълн Райм, както при оглед звучеше в слушалките на радиостанцията й. — Всичко е наред.“
Тя запази самообладание, дръпна се назад и се освободи. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.
Манометърът показваше 2100 атмосфери.
„Защо свършва толкова бързо въздухът?
Защото дишам — за да не ми се пръснат белите дробове.“
Три от каютите под нея не бяха използвани при това пътуване. Оставаше още една — тя трябваше да е на Призрака.
Силно скърцане.
Оше няколко изтраквания.
След това трясък, толкова силен, че тя почувства вибрациите с тялото си. Какво ставаше? Целият кораб се разпадаше! Вратите щяха да се блокират. Щеше да остане тук завинаги. Да се задуши бавно… Да умре сама… О, Райм…
Скърцането спря, смени се с тропане. Тя спря над входа на каютата на Призрака.
Вратата беше затворена. Отваряше се навътре — е, в случая надолу. Тя хвана дръжката и завъртя. Тежката дървена врата се спусна бавно. Сакс погледна под себе си в мрака. Из помещението плуваха разни предмети. Господи… Тя потрепери и остана в тесния коридор.
Гласът на Райм, ясен, сякаш го чуваше от слушалките, прозвуча в съзнанието й: „Това е местопрестъпление, Сакс. Нищо повече. Какво правим при оглед на местопрестъпление, помниш ли? Обикаляме, претърсваме, наблюдаваме, събираме.“
„Добре, Райм. Само да не бяха тези змиорки.“
Тя изпусна малко въздух от надуваемата жилетка и се спусна в каютата.
Две неща я накараха да затаи дъх.
В мрака пред нея се носеше труп на мъж със затворени очи и отворена уста, с разперени ръце и развято зад него яке. Лицето му бе бяло като платно.
Второто нещо бе не толкова зловещо, но доста по-странно: из цялото помещение плуваха стодоларови
