банкноти, като снежинки в декоративна стъклена топка със зимен пейзаж.
Банкнотите обясняваха смъртта на мъжа. Сакс забеляза, че джобовете му са пълни с пари, и предположи, че когато корабът е започнал да потъва, той е притичал, за да вземе колкото може повече от богатството на Призрака, но не е успял да се измъкне.
Тя се плъзна сред банкнотите.
Скоро те се оказаха най-голямото затруднение. Лепяха се по нея, закриваха й видимостта към останалата част от помещението. „Добави го към книгата си, Райм: прекаленото изобилие на пари на местопрестъплението може да затрудни значително огледа.“ Видимостта й сред облака от банкноти бе не повече от няколко педи. Сакс награби шепа пари и ги прибра в едно пликче. Обиколи горната част на каютата и забеляза отворено куфарче в тънкия слой въздух. Вътре намери още пари — явно китайски. Една шепа от тях влезе в друго пликче.
Дум, дум.
Господи, това наистина беше зловещо! Навсякъде мрак, невидими предмети докосват тялото й. Тя виждаше само на няколко педи пред себе си — в бледия лъч на фенерчето, закрепено на главата й.
Забеляза две оръжия: автомат „Узи“ и 9-милиметрова „Берета“. Огледа ги и установи, че серийният номер на узито е изтрит. Остави автомата да потъне. Беретата обаче имаше сериен номер и тя я прибра в плик. Погледна манометъра: 1800 атмосфери. Господи, бързо свършваше. „Дишай бавно.“
„Хайде, Сакс, съсредоточи се.“
„Добре, съжалявам, Райм.“
Дум, дум, дум.
„Мразя този проклет шум!“
Сакс претърси трупа, като се стараеше да не гледа бледата му кожа. Никакъв портфейл или документи.
Тя отново потрепери. Защо беше толкова ужасно, толкова зловещо това местопрестъпление? Тя бе виждала десетки мъртъвци. Сега обаче си даде сметка, че труповете на другите места винаги са лежали като счупени играчки на земята, приковани към бетона, тревата или килима от безжалостната гравитация. Те не бяха истински. Този мъж обаче изобщо не мирясваше. Студен като водата наоколо, бял като сняг, той се движеше като гъвкав танцьор на забавен кадър.
Пространството бе твърде малко и трупът щеше да пречи на огледа. Затова, с цялото си уважение, тя реши да го изхвърли от ужасния му мавзолей; премести тялото нагоре и го избута в коридора. Върна се отново в каютата на Призрака.
Дум, дум… дум.
Лек страх.
„Не, овладей го.“
Сакс вече чувстваше студ и клаустрофобията и се връщаше — тук, в издаващия ужасяващи шумове кораб. Звуците бяха силни и идваха отвсякъде. Тя потръпна…
Въображаемият глас на Линкълн Райм я успокои:
„Съсредоточи се, Сакс, хайде. Дошла си да правиш оглед. А досега си събрала само боклуци. Търси! Намери нещо полезно, нещо, което ще ни помогне.“
„Опитвам се, Райм.“
Без да обръща внимание на зловещите стенания и тракането, тя се огледа. Къде в такова малко помещение може да се скрие нещо?
Всички мебели бяха прикрепени към стените и пода. Имаше само един малък шкаф. Съдържаше дрехи и тоалетни принадлежности, нищо интересно.
Прерови шкафа, но намери само дрехи.
Дум, дум…
Това проклето думкане! Някъде от вътрешността на кораба. Сякаш духовете на бедните жертви настояваха за справедливост.
Дум.
„Какво мислиш, Райм?“
„Мисля, че имаш, я да видя, около хиляда и четиристотин атмосфери. Предлагам, ако не намериш нещо полезно, да се омиташ по-скоро.“
Дрехите му, замисли се тя. Да, това беше добро скривалище. Вероятността да бъдат откраднати бе най-малка.
Започна да ги претърсва. Нищо в джобовете. Това не я обезсърчи. В едно сако „Армани“ намери някаква хартия, зашита в подплатата. Оказа се плик с някакъв документ. Тя насочи светлината към него. „Не знам дали ще помогне, или не, Райм. На китайски е.“
„Това ще се разбере, като се върнеш. Ти го донеси, пък аз ще го анализирам.“
Тя прибра документа в найлонов плик.
Дум.
Хиляда и двеста атмосфери налягане. Въпреки това никога, ама никога не задържай въздух.
И защо?
А, да. Ще ти се пръсне белият дроб.
„Добре, излизам.“
Изплува от тясната каюта в коридора, с мрежа, пълна със скъпоценни улики, прикачена за колана.
Дум. дум, дум… дум… дум… дум.
Тя се завъртя в безкрайния коридор — в посоката, в която щеше да избяга от това ужасно място. Мостикът изглеждаше на километри от нея.
„И най-дългото пътуване започва с една крачка…“
Изведнъж спря, опря се в касата на вратата. „Боже мили!“
Дум, дум, дум…
Амелия Сакс осъзна нещо за зловещото тропане, което слушаше от влизането си в кораба. Три бързи, три бавни.
Морзовият код за SOS! И идваше от вътрешността на плавателния съд.
36.
SOS
Международният зов за помощ.
Имаше някой жив! Бреговата охрана бе пропуснала някой оцелял. Трябваше ли да повика другите водолази?
Това обаче щеше да й отнеме десет минути, а по неравномерното думкане Сакс предположи, че въздухът на оцелелия е на свършване. Освен това изглеждаше, че идва съвсем отблизо. За да го открие, щяха да са й достатъчни няколко минути.
Къде точно се намираше?
Е, очевидно не в посока на мостика, откъдето бе влязла тя. Думкането не се чуваше и от каютите. Явно идваше от някой от трюмовете или от машинното отделение — в долната част на кораба. Сега, тъй като „Драконът“ лежеше настрани, тези помещения се намираха на нейното ниво, отляво.
Да, не?
В това Линкълн Райм не можеше да й даде съвет.
Нямаше кой да й помогне.
„О, Господи, ще се наложи наистина да го направя!“
Налягането в кислородната й бутилка бе по-малко от 1200 атмосфери.
„Така че по-добре си размърдай задника, маце.“
Сакс погледна бледото сияние откъм мостика, след това му обърна гръб, към мрака — и клаустрофобията, — и заплува.
Когато обаче стигна края на тъмния коридор, от който й се струваше, че чува думкането, Сакс не намери път към вътрешността на кораба. Коридорът свършваше. Тя допря глава до дървото и чу отчетливо ударите.
