— Дали не е пак онова куче?
— На семейство Буш ли? Не, вързано е. Видях го, докато тичах. Може би е елен.
Лиз въздъхна.
През лятото местното стадо им беше изяло цветни луковици за над двеста долара, а миналата седмица бе унищожило красив японски клен. Лиз се изправи:
— Хубаво ще ги изплаша.
— Да ти помогна ли?
— Не. И без това пак трябва да се обадя по телефона. Ще направя чай. Нещо да ти донеса?
— Не.
Тя взе празната бутилка и тръгна към къщата — петдесет крачки по пътечка между подрязани чемшири и люляци. Мина покрай блестящо езерце с няколко водни лилии. Във водата видя отражението си. Лиз бе чувала да я описват като „обикновена жена“, но не го приемаше като обида. Това определение отразяваше простотата и способността да се справя в живота, които за нея бяха аспекти на красотата. Надвесена над езерцето, тя отново оправи косата си. Сетне внезапен полъх заличи отражението й върху водната повърхност и тя продължи към къщата.
Тайнственият шум престана и тя си отдъхна. Риджтън бе сред най-безопасните селища в щата Ню Ингланд, красиво градче сред гористи хълмове и поляни с винаги свежа трева, осеяни с огромни валчести камъни, където пасяха състезателни коне, вакли овце и крави. Градът бе основан още преди тринайсетте щата да обсъждат бъдещия си съюз и през тристагодишната си история се беше развивал повече в хармония с природата, отколкото в крачка с икономическите и обществените процеси. Човек можеше да си поръчва пица и замразено кисело мляко или да наема селскостопанска техника и видеокасети, но въпреки всичко Риджтън си оставаше една селска общност, където мъжете бяха здраво свързани със земята (строяха върху нея, продаваха я и я залагаха срещу заеми), а жените се занимаваха единствено с отглеждане на децата и готвене.
В Риджтън рядко изживяваха сериозни трагедии и не познаваха организираната престъпност.
Затова сега, когато завари кухненската врата с тъмносини декоративни стъкла широко отворена, Лиз по-скоро се подразни, отколкото да се разтревожи. Тя спря, бутилката в ръката й леко се заклати, сетне застина неподвижно. Пред краката на Лиз върху тревата падаше триъгълен лъч бледа кехлибарена светлина.
Тя излезе измежду люляковите храсти и погледна към алеята. Не се виждаше никаква кола.
Реши, че вратата се е отворила от вятъра.
Влезе, остави бутилката на кухненския плот и набързо огледа долния етаж. Нямаше следи от дебелите еноти или от някой любопитен скункс. Тя остана неподвижно за момент и се ослуша. След като не чу нищо, сложи чайника на котлона и клекна пред шкафчето с чая и кафето. Когато сложи ръка върху кутийката с шипков чай, върху нея падна сянка. Тя се стресна, изправи се и се озова пред жена с плахи светлокафяви очи.
Новодошлата бе около трийсет и пет годишна. През лявата й ръка бе преметнато черно яке, носеше широка бяла копринена блуза, къса пола и ниски обувки с връзки. На рамото й висеше раница.
Лиз тежко преглътна, ръката й затрепери. Двете жени постояха известно време неподвижно, втренчени една в друга. Сетне Лиз се наведе бързо и прегърна посетителката.
— Порша.
Гостенката смъкна раницата си и я остави на плота до бутилката.
— Здравей, Лиз.
Настъпи неловко мълчание, после Лиз каза:
— Аз… такова, мислех, че ще се обадиш от гарата. Вече бяхме решили, че няма да дойдеш. Опитах се да се свържа, но попаднах на телефонния ти секретар. Е, радвам се да те видя.
Тя си даде сметка колко нервно звучи това словесно излияние и замълча.
— Докараха ме. Реших да не ви досаждам.
— Нямаше да ни досадиш.
— Къде бяхте? Търсих ви на горния етаж.
Лиз мълчеше, загледана в русата коса на сестра си — със съвсем същия оттенък като нейната, вързана с черен ластик. Порша се намръщи и повтори въпроса си.
— О, бяхме при езерото. Странна вечер, нали? Циганско лято. През ноември. Ще вечеряш ли?
— Не съм гладна. Хапнах малко в три. Лий остана миналата нощ и се успахме.
— Ела навън при Оуен. Ще ти налея вино.
— Благодаря, наистина нищо не искам.
Тръгнаха по пътечката. Лиз се поинтересува как е минало пътуването.
— Влакът закъсня, но все пак пристигнах.
— Кой те докара?
— Някакъв мъж. Сега знам толкова много за сина му, все едно сме били съученици. През цялото време говореше за Боби, като че ли трябва да го познавам.
— Боби Келсо. На твоя възраст е. Баща му е висок, плешив.
— Сигурно е той — отвърна разсеяно Порша и се загледа към черното езеро.
Лиз проследи погледа й.
— Отдавна не си идвала.
Сестра й издаде някакъв звук, който можеше да се приеме както за смях, така и за тъжна въздишка. Изминаха останалата част от пътя до терасата в мълчание.
— Добре дошла — провикна се Оуен, изправи се и целуна балдъзата си по бузата. — Мислехме, че няма да дойдеш.
— Е, така се стекоха обстоятелствата. Нямах възможност да се обадя. Извинявай.
— Няма проблем. Ние на село имаме много време. Да ти налея ли вино?
— Ърв Келсо я докарал — обясни Лиз и посочи един шезлонг. — Сядай. Ще отворя друга бутилка. Имаме много неща да си кажем.
Порша обаче остана права:
— Не, благодаря. Още е рано, нали? Защо не започнем с мръсната работа веднага?
Настъпи неловко мълчание. Лиз погледна сестра си, после съпруга си:
— Ами… Порша настоя:
— Освен ако не ви притеснявам.
— Всъщност не — поклати глава Оуен.
Лиз се поколеба:
— Не искаш ли да поседим няколко минути? И утре е ден.
— Не, нека просто да го направим — засмя се Порша — Както се казва в рекламата.
Оуен се обърна към по-младата жена. Лицето му бе в сянка и Лиз не виждаше изражението му.
— Както искаш. Всичко е в килера.
Той стана и тръгна. Порша хвърли един поглед на по-голямата си сестра и го последва.
Лиз остана още минута на терасата. Духна свещта и я взе. Сетне също тръгна към къщата сред искрящи капки роса, капещи от тревите пред обувките й. В нощното небе Касиопея избледня, потъмня и накрая съвсем изчезна зад настъпващите черни облаци.
Той вървеше по алеята под старите криви лампи, стърчащи от грапавите гранитни стени. Някъде над него една жена, известна му единствено като „Пациент 223-81“, стенеше задъхано, оплаквайки загубата на нещо, известно само на нея.
Той спря до товарната рампа пред дървена врата с железни решетки. Пъхна пластмасова карта в сребриста пластмасова електронна ключалка — съвсем не на място сред този едва ли не средновековен декор — и отвори вратата. Вътре половин дузина мъже и жени с бели престилки или сини гащеризони насочиха погледи към него. Сетне смутено отместиха очи.
Един млад лекар с бяла престилка, разрошена черна коса и дебели устни бързо пристъпи към него и
