— Здравей, Стюарт.
След дълга пауза домакинът отвърна:
— Не очаквах да ви видя. А би трябвало. Още ли не е заваляло? Очаква се страшна буря.
— Може ли да вляза за няколко минути.
— Гаджето ми го няма тази нощ. Стюарт Лоу не помръдна от вратата.
— Няма да ти отнема много време.
— Ами…
Колер влезе в малкия хол. Диванът бе покрит с две одеяла и имаше вид на болнично легло. Беше странна мебел — имаше бамбукова рамка и тапицерия на оранжеви, кафяви и жълти петна. Напомняше на Колер за Таити, където бе прекарал медения си месец. И където беше отишъл след развода си трийсет и три месеца по-късно. Онези две седмици бяха единствената му отпуска за последните седем години.
Колер си избра едно кресло с висока облегалка и седна. Санитарят вече не носеше служебния си син гащеризон, а дънки, фланелка и бели чорапи. Ръката му бе превързана, лявото му око — насинено, а челото му бе покрито с мънички рани от убождане, оцветени с кафяво от йода. Той седна на дивана, като изгледа одеялата, сякаш се изненадваше да ги завари тук.
На телевизора Джаки Глисън крещеше пискливо и по изключително дразнещ начин на Одри Медоус. Лоу изключи звука.
— Още ли не са го хванали? — попита и погледна телефона, благодарение на който вероятно вече щеше да знае, ако беглецът беше заловен.
Колер му отговори, че не са.
Лоу кимна и се засмя разсеяно на Джаки Глисън, която в момента размахваше юмрук.
— Искам да знам няколко неща — поде непринудено лекарят.
— Нямам какво толкова да ви кажа.
— Все пак.
— Как научихте? Адлър не искаше да се разчува.
— Имам си информатори — отвърна без усмивка Колер. — Какво стана.
— Ами… видяхме го и се втурнахме след него. Беше адски тъмно. Явно познаваше терена доста добре, защото прескочи дерето, а ние паднахме вътре.
Лоу затвори уста и отново загледа екрана, където вече течеше реклама за автомобили.
— Гледайте колко бързо текат тия надписи. Кой ще ги прочете за три секунди? Това е глупаво.
Стаята не беше мизерна, а по-скоро мрачна, фототапетите на морски пейзажи не бяха лоши, но имаха доста тъмни цветове. Килимът бе сив, също и одеялата, в които Лоу се преструваше, че не е бил увит само преди минути.
— Как си?
— Нямам счупено. Боли ме, но не като Франк. Той повече пострада.
— Какво ти каза Адлър?
Лоу измънка, че говорел много, попитал го как се чувства и къде е тръгнал Хрубек според него.
— Честно казано, не беше никак доволен, че сме го изпуснали.
В основата на екрана премина съобщение, че Мористаун е бил засегнат от торнадо, имало двама загинали. Националната метеорологична служба предупреждаваше за опасност от смерчове и внезапни наводнения до три часа през нощта. Двамата мъже проследиха мълчаливо текста и го забравиха моментално след края на бюлетина.
— Къде го забелязахте? Каза ли нещо Майкъл?
— Не си спомням. Нещо свързано с това, че ние носим дрехи, а той — не. Може и друго да е казал. Не знам. Никога не съм бил толкова уплашен.
— Франк Джесъп ми разказа за лекарствата на Майкъл.
— Франк знае за това? Не съм подозирал. Чакайте, може би аз съм му споменал.
Лекарят кимна към екрана:
— Арт Керни ми е любимец.
— Забавен е. Аз харесвам Алис. Тя знае какво иска.
— Франк нямаше представа колко време не ги е взимал. Каза, че от два дни.
— Два ли? — Лоу поклати глава. — Глупости. По-скоро пет.
— Мисля, че искат да потулят работата. Санитарят започна да се отпуска:
— Така каза Адлър. Не е моя работа. Тъй де… — Той изведнъж стана нервен, заопипва неспокойно одеялото до себе си. — А аз току-що изпях всичко, нали? О, мамка му — изруга, ядосан от лекотата, с която го бяха подлъгали да се разприказва.
— Трябваше да знам, Стю. Аз го лекувам. Това е моя работа.
— И моя. А сега щя я загубя. По дяволите. Защо ме подлъгахте така?
Колер изобщо не се интересуваше за работното място на Лоу. От потвърждението на предчувствието му го полазиха тръпки. В последната сесия преди бягството Хрубек го беше гледал в очите и го бе излъгал за торазина. Беше твърдял, че си е взимал всички лекарства и тази доза му действа добре. Три хиляди милиграма! Пациентът бе спрял да ги взима и беше излъгал, и то много убедително. За разлика от психопатите шизофрениците рядко лъжат толкова умело.
— Трябва да ти е чиста съвестта, Стю. Хрубек е бомба със закъснител. Адлър не го съзнава. А дори да го знае, не го е грижа. — Колер добави: — Ти познаваш Майкъл по-добре от повечето лекари в Марсден. Трябва да ми помогнеш.
— Трябва да си запазя работата, това трябва да направя. Печеля по двайсет и една хиляди годишно, а харча по двайсет и две. Адлър ще ми резне главата и само за това, което вече ви казах.
— Рон Адлър не е Господ.
— Нищо повече няма да ви кажа.
— Добре, Стюард, ще ми помогнеш ли, или да се обадя по телефона?
— Мамка му.
Една кутия бира излетя от голямата ръка на санитаря и се удари в сивата стена, сетне, пръскайки пяна, се изтъркаля по стария килим. Изведнъж Стюарт Лоу сметна за крайно наложително да подсили огъня. Скочи и пъхна три цепеници в камината, Лоу се върна на дивана и мълчаливо седя известно време. Колер сметна, че това е признак, че приема сделката, въпреки че в случая за сделка и дума не можеше да става. Накрая, като знак за поражението на Лоу, телевизорът изщрака и изгасна.
— Събирал ли е торазина, или го е хвърлял в мивката? Имаш ли представа?
— Намерихме го. Събирал го е.
— Колко?
— За пет дни — отвърна пораженчески Лоу. — По три хиляди и двеста на ден. Сега тече шестият.
— Когато го видяхте тази нощ, личеше ли какво е намислил?
— Просто стоеше в храстите и ни гледаше, сякаш се изненадва да ни види. Само че изобщо не беше изненадан.
— Какво искаш да кажеш.
— Нищо — сопна се санитарят. — Нищо не искам да кажа.
— Предай ми точно думите му. Точно.
— Франк не ви ли каза? Вече сте говорили с него.
Лоу погледна изпитателно Колер. Лекарят нямаше друг избор, освен да каже истината:
— Франк все още се възстановява от операцията. Ще излезе от упойка най-рано утре сутринта.
— Боже Господи!
— Какво точно каза Майкъл? Хайде, Стю.
— Нещо за смъртта. Трябвало да се оправи с една смърт. Не знам. Може би е имал предвид погребение или гробище. Бях доста уплашен. Опитвах се да го държа настрана от Франк.
Колер мълчеше и санитарят продължи:
— С гумените палки, дето ни ги дават.
— С палките?
— Опитах. Опитах се да го ударя по главата, но той не чувства болка. Знаете как е.
— Да, това е характерно за Майкъл — съгласи се психиатърът.
