Виждаше какъв долен лъжец е Лоу и му беше жал за него; санитарят очевидно бе зарязал партньора си.
— Само това чух. После Майкъл грабна палката и се насочи към мен…
— Кажи сега какво точно ти каза Адлър. Лоу изпухтя отчаяно; накрая каза:
— Да не споменавам за лекарствата. На никого. И искаше да знае дали Майкъл е говорил за онази жена в Риджтън, дето й е изпратил някаква бележка или нещо такова.
— Каква жена.
— Някаква кучка, която свидетелствала срещу него, не знам. Адлър ме попита дали Майкъл е споменал за нея.
— А той спомена ли?
— Не.
— Каква бележка й е изпратил?
— Не знам нищо. Адлър нареди да не говоря и за това.
— Кога й я е изпратил?
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Как се казва жената?
— Вие сте решили да ме съсипете тотално, нали? Аз ви загубих пациента и вие искате да ме унищожите. Защо просто не го признаете?
— Как се казва тя, Стю?
— Лиз някоя си. Чакайте. Лиз Ачисън, струва ми се.
— Имаш ли нещо друго да ми кажеш?
— Не.
Лоу отговори прекалено бързо.
Колер продължи да го гледа изпитателно. Накрая санитарят измънка:
— А, и за жицата.
— Каква жица?
— Казах на Адлър и Гримс и те ме накараха да се закълна, че ще мълча като гроб. О, Господи… Какъв ад!
Колер остана неподвижен, без да отмества зачервените си очи от Лоу. Санитарят прошепна, сякаш Роналд Адлър също бе в стаята и подслушваше:
— Ние не паднахме сами.
— Разкажи, Стю. Разкажи.
— Можехме лесно да прескочим дерето. Само че Майкъл беше опънал някаква тел на ръба. Знаеше, че ще го преследваме.
Колер остана втрещен:
— Какво говориш?
— Какво говоря ли? — избухна Лоу. — Не слушате ли? Не слушате ли? Казвам, че пациентът ви може да не си е лапал бонбонките и да е шизофреник, но беше достатъчно хитър, за да ни подмами в онзи капан. И едва не ни пречука, по дяволите.
Санитарят включи телевизора и се сви на дивана; искаше да покаже, че няма да изрече и думичка повече.
На влизане в Гъндърсън Трентън Хек рязко натисна спирачки и извъртя кормилото, за да избегне един елен, който изскочи от храстите и спря точно пред него, вероятно от любопитство да види как ще му се отрази сблъсъкът с пикап.
Хек заобиколи в дясното платно и продължи. Караше безразсъдно и го знаеше, но беше взел всички мерки да предпази кучето, като го беше вързал на седалката до себе си с колана, който кучето веднага започна да гризе. Зад камиона се вдигна облак прах и сухи листа.
— Спри — изрева, за да надвика бръмченето на мотора, с пълното съзнание, че „Не дъвчи“, да не говорим за „Остави колана“ ще бъдат възприети от кучешкия мозък като обикновени човешки изгрухтявания, достойни за пренебрежение.
Познатата проста команда обаче не постигна никакъв ефект, затова Хек се отказа.
— Добро куче — каза след малко и посегна да почеше главата на спътника си, който се дръпна раздразнено. — По дяволите! Пак го правя! — изруга Хек. Даде си сметка, че с поведението си кучето му напомня начина, по който Джил бе избегнала прегръдката му, след като му беше представила документите за развода.
„Не мисли за това момиче“ — заповяда си той.
Разбира се, това беше невъзможно.
„Грубо отношение и незаинтересованост“, бе прочел Хек на призовката. Дори не разбираше за какво са тези документи. Незаинтересованост? Отначало си помисли, че съдят Джил за бягство от мястото на пътно произшествие. Тя бе ужасен шофьор. Сетне изведнъж, сякаш в главата му избухна фойерверк, той разбра. Цял месец след това не можеше да се захване с нищо. Отделяше време само на Емил и прекарване дълги часове в спорове с Джил за раздялата им — или по-скоро с образа й, защото тя вече се беше изнесла от дома им. Седнал на леглото, където бяха лудували толкова често, той се опитваше да си спомни аргументите й. Излизаше, че не е изпълнил своите задължения по някаква неясна сделка, сключена на сутринта след една особено романтична, щура нощ. Седмата им среща. Онази сутрин той я завари да рови из кухнята му за какао и прекъсна това трескаво търсене, за да измънка предложението си. Джил изпищя радостно и в бързината Да го прегърне бутна пакет брашно на пода. Той се пръсна сред голям бял облак. Щастлива и нацупена като малко момиченце, тя изкрещя и заговори с невероятна скорост за дома, който цял живот си мечтаела да има.
Бракът им бе една малка война и Хек го призна пръв. Ако си на страната на Джил, небето се отваряше и върху теб се изливаха всички блага на земята. Ако не споделяш мнението й обаче или (пази Боже!) ако й се противопоставиш, ставаше страшно.
Всъщност Трентън Хек не беше сигурен, че трябва да се жени. По необясними причини изпитваше срам, че има годеница с едносрично име. Ако се ядосаше, Джил се превръщаше в малко бедствие. Сключваше вежди и гласът й прегракваше като на проститутките, когато се сблъскат с неприятни клиенти. Изпадаше в гняв, ако откажеше да й купи яркозелени обувки с високи токчета или микровълнова печка с въртяща се поставка.
— Ти си лош с мен, Трентън, и това никак не ми харесва.
— Джил, слънчице, любима…
Въпреки това тя си оставаше жената, която го прегръщаше съвсем неочаквано, дори в магазина. Понякога го посрещаше с усмивка и започваше да бърбори за нещо несъществено, което превръщаше вечерта в истинска наслада. А и как да забрави нощите, когато неочаквано се мяташе върху него и той не смееше да помръдне от страх да не свърши прекалено бързо.
Постепенно лошите й настроения започнаха да я обземат по-често. Парите, които ги сближаваха, намаляха, след като той не получи повишение, и ипотеката върху фургона достигна застрашителни размери. Хек все по-малко харесваше сервитьорките, колежки на Джил, и съпрузите им. В компаниите им се пиеше и мълчеше повече от нормалното за хора на трийсет години. Всичко това бяха предзнаменования за онова, което щеше да последва, и той предполагаше, че го е знаел през цялото време. Когато обаче си даде сметка, че тя наистина го съди за грубо отношение и незаинтересованост — за неговото грубо отношение и неговата незаинтересованост, — дъхът му секна.
Точно преди двайсет и два месеца, една съботна вечер в девет и четирийсет и осем Джил затръшна вратата на фургона им за последен път и се пренесе в самостоятелно жилище в Дилън. Най-голямата обида бе, че това жилище бе също фургон.
— Защо просто не останеш с мен? — измънка той. — Мислех, че ме напускаш, защото искаш да живееш в истинска къща.
— О, Трент — изстена отчаяно тя, — нищо не разбираш! Ни-що.
