момент.
Сетне усети силно дърпане на каишката и се изпълни с надежда. Емил обаче отново спря, бе усетил лъжлива следа, и пак задуши земята в напразно търсене сред хилядите аромати на миризмата, която можеше вече никога да не открие.
Бащата на Майкъл Хрубек бе невзрачен и мрачен човек, който се измъчваше, като гледаше как семейството му се разпада пред очите му. Вместо да избягва дома, както би постъпил друг обаче, той се връщаше всяка вечер от магазина за дрехи, където работеше като управител на отдела за официално облекло.
Бързаше да се прибере, сякаш се страхуваше, че всяка минута забавяне ще доведе ново бедствие, заплашващо да унищожи и малкото здрав разум, останал в дома му.
Вкъщи прекарваше мъчителните часове преди лягане, като се правеше, че не забелязва хаоса около себе си. За разнообразие четеше научнопопулярни книги по психология и откъси от „Църковния молитвеник“ или (когато те не му носеха достатъчно утешение) гледаше телевизия, и по-точно предавания за пътуване и развлечения.
Тогава Майкъл бе на около двайсет и пет и вече не се надяваше да се върне в колежа. Прекарваше повечето време у дома с родителите си. В опитите си да направи сина си щастлив и най-вече да предпази съгражданите си от общуване с него, Хрубек старши редовно носеше книжки с комикси, игри, модели на оръжия от Гражданската война. Разбира се, синът му приемаше тези подаръци с огромно подозрение. Отнасяше ги в банята на горния етаж, потапяше ги във ваната, за да повреди всички вградени микрофони и сензори, след което ги прибираше в шкафа си.
— Майкъл, гледай, „Кандиланд“. Какво ще кажеш за една игра след вечеря?
— „Кандиланд“ ли? „Кандиланд“? Да си чувал някой да играе „Кандиланд“? Виждал ли си дори един човек на този шибан свят, който да играе „Кандиланд“? Отивам да се изкъпя.
От своя страна Майкъл избягваше баща си, както и всеки друг човек. Редките му излизания извън къщата бяха подтикнати от „важни“ мисии. Прекара цял месец в следене на един равин, когото подозираше, че иска да го обреже и направи евреин, след това посвети три трескави седмици в наблюдение на един офицер от наборната комисия, който дори след дузина обяснения не успя да го убеди, че вече няма войска на Съюза. Отиде с влак във Филаделфия, за да следи една привлекателна чернокожа журналистка, и веднъж я спря на улицата, за да пита дали е робиня и дали обича да гледа порнографски филми. Тя издейства заповед за ограничаване на движението му в страната, която полицията приложи с готовност, но Майкъл скоро забрави за нея.
В съботните утрини баща му правеше палачинки и семейството се събираше заедно на закуска, но Майкъл говореше толкова много, че родителите му накрая преставаха да го слушат. Майка му, обикновено все още по нощница, само ровеше в чинията си. Ставаше бавно, слагаше си червило, защото така правят истинските дами след всяко хранене, и след няколко трескави минути в търсене на програмата за телевизията или на дистанционното управление се връщаше в леглото и пускаше телевизора. Баща му измиваше чиниите, след това завеждаше Майкъл при един лекар, чийто малък кабинет се намираше над една сладоледаджийница на главната улица на градчето. Единственото, което младият Хрубек помнеше за този човек, бе, че почти на всяко изречение казваше „Майкъл“.
— Майкъл, днес искам да ми разкажеш някои от най-пресните си спомени. Ще го направиш ли, Майкъл? Например Коледа с родителите ти, коледната утрин. Майкъл, първият път…
— Не знам, шибаняко. Не си спомням, шибаняко. Не знам нищо за Коледа, шибаняко, така че защо още ме питаш?
Майкъл повтаряше „шибаняк“ дори по-често, отколкото лекарят казваше „Майкъл“.
Посещенията при психиатъра приключиха, когато здравнозастрахователната компания на баща му отказа да финансира семейството за още посещения. Започна да прекарва все повече време в стаята си, понякога четеше учебници по история, понякога пробваше дрехите на майка си, понякога крещеше през прозореца на минувачите. Светлосиният дом на Хрубекови вече носеше славата на прокълната къща сред децата от Уестбъри, Пенсилвания.
Така протичаше животът му след изгонването от колежа — седеше вкъщи, измисляше побъркани истории, потапяше играчките във ваната, ядеше полуготови храни, четеше учебници по история, гледаше телевизия.
Някъде около двайсет и петия си рожден ден през април Майкъл се оттегли в стаята си и престана да говори с когото и да било. Един месец по-късно се опита да опожари къщата, за да спре гласовете, които чуваше от стаята на майка си. На следващата събота Хрубек старши облече сина си в един твърде тесен костюм и заедно с три книги, комплект бельо и четката му за зъби го заведе в една щатска психиатрична болница в Ню Йорк. Момчето бе прието в здравното заведение под ограничителен режим за седемдесет и два часа.
Бащата прегърна Майкъл и му каза, че в болницата състоянието му ще се подобри и той пак ще може да се върне вкъщи.
— Ще си помисля за това — отвърна намръщено Майкъл, без да подозира, че това са последните думи, които ще размени с баща си.
След връщането си в Уестбъри отчаяният човек продал къщата на загуба и се преместил с жена си в Средния запад, откъдето били дошли преди години.
След шест седмици финансовата служба на болницата се отказа да издирва бащата на Майкъл и младежът заживя на издръжка на държавата.
Болницата беше безлична — същинска Сахара, ако една сграда може да се оприличи на пустиня — и монотонното ежедневие се разнообразяваше единствено от часовете за хапчета, часовете за хапване и часовете за „шокване“. Майкъл обаче бе по-скоро плашлив, отколкото агресивен и затова не се нуждаеше от електрошокови сеанси. Хапчетата го успокояваха достатъчно и той прекарваше дълги часове да седи, докато не го заболяваха задните части. Тогава ставаше и започваше да гледа през прозореца, запречен с метална мрежа, от която висяха прашни паяжини.
Веднъж седмично разговаряше с някой лекар.
— Трябва да си взимаш лекарствата… Взимаш ли ги? Добре. Виж, ние искаме да те накараме да осъзнаеш, че страховете ти са породени от болестта, че не съществуват…
Майкъл изръмжаваше недоволно и започваше да гледа подозрително психиатъра.
След шест седмици в болницата на Хрубек бе поставена диагноза лека форма на шизофрения, неагресивен, вероятно параноичен и заедно с още осемдесет и шест пациенти беше изписан поради затваряне на едно крило от болницата вследствие на бюджетни съкращения.
Тъй като финансовата служба бе пропуснала да уведоми ръководството, че не могат да открият бащата на Майкъл, съобщението за изписване беше изпратено на фиктивен адрес във Валела, Ню Йорк. В деня на изписването един санитар остави Майкъл на стол в чакалнята и му заръча да чака родителите си да го вземат. Четири часа по-късно Майкъл каза на дежурната сестра, че иска да се сбогува с един от градинарите. Вместо на двора обаче той излезе през главния вход — и така започна дългото и мъчително пътуване, превело го през различни градове по Източното крайбрежие, през болници с добра или лоша слава, през идиличната психиатрична клиника „Тревър Хил“ и обичаната и продажна доктор Ан, през помийната яма в Купърстаун, през „Индиан Лийп“, щатската психиатрична болница на Марсден, доктор Ричард… и накрая — след толкова много километри и толкова много различни животи, до удивителното място, където се намираше в момента: зад кормилото на черен, трийсетгодишен кадилак „Купе де Вил“, носещ се с пълна скорост не към Бойлстън, а право на запад към Риджтън но шосе № 236 на повече от трийсет и четири километра от градчето. Караше и пееше:
— Кадилак, трак-трак… Трак-трак, давай пак… Войници в синьо, сиво…
Под пръстите му бялото кормило бе мокро от пот и той не спираше да си напомня кой педал е за газта и кой за спирачката. Понякога, без да иска, пресичаше осевата линия и с ужас установяваше, че е забравил в кое платно трябва да шофира. После, след като си спомнеше, забравяше накъде трябва да завърти волана,
