— Боже мой!
Пред тях се простираше кално море, повече от педя дълбоко, покриващо половината от паркинга и запълващо гаража.
Те нагазиха в студената тиня и се взряха в езерото. Поддала бе не тяхната защитна стена, а торбите при кея — за които Оуен твърдеше, че били натрупани стабилно и високо. Водата ги беше съборила и сега се изливаше в канавката зад гаража. С вълни и водовъртежи пороят нахлуваше в двора.
— Какво ще правим? — изкрещя Порша.
Въпреки бързото течение водата прииждаше съвсем безшумно.
Нямаше какво толкова да направят, реши Лиз. Водата преливаше през пет-шестметрова пробойна — прекалено широка, за да я запълнят. Освен това гаражът се намираше в ниската част на имението. Ако нивото на езерото не се вдигнеше много, къщата и паркингът щяха да са в безопасност.
— Тръгваме — заяви тя.
— Аз нямам нищо против.
Влязоха в гаража и се качиха в колата. Лиз пъхна ключовете в стартера. Изчака — тревожеше се, че водата е предизвикала късо съединение на акумулатора или е повредила стартера. Погледна Порша и завъртя ключа. Двигателят равномерно забръмча. Тя внимателно изкара автомобила на заден ход от наводнения гараж.
Почти се бяха измъкнали от тъмната локва около гаража, когато колата се разтресе, колелата се завъртяха безпомощно в чакъла и размекнатата кал под него.
Това, спомни си Лиз, бе другата й тревога.
Той зави плавно по шосе № 236 на излизане от Риджтън и даде пълна газ през дъжда.
Ричард Колер се спусна през хълмовете, зави надясно и отново се насочи на изток. Чудесно. Той се изсмя на глас при мисълта, че сцената е много по-впечатляваща, отколкото си я спомняше. Спря в задната част на паркинга и изключи двигателя. Отвори раницата си и извади медицинското досие на Майкъл Хрубек, което бе започнал да чете по-рано вечерта.
Тази папка бе събирана от шейсет и пет годишната доктор Ан Уайнфелд Мълър, щатен лекар в психиатричната болница „Тревър Хил“.
„Тревър Хил“ бе реномирано частно заведение в южната част на щата. Майкъл бе останал под грижите на Ан Мълър само пет месеца, но предвижданията й за болестта и тенденциите му към подобрение бяха оптимистични. Жалко, замисли се Колер, че никой нямаше да научи колко ефективно е могло да се окаже лечението на Майкъл Хрубек при тази лекарка.
Също като Колер Ан Мълър сновяла между различни болници и попаднала на Майкъл в едно малко щатско заведение, където работела с шизофреници с тежка форма на болестта. Впечатлена от интелигентността и удивена от необичайните му халюцинации, тя успяла да уреди да бъде настанен безплатно в скъпата „Тревър Хил“. Болничната администрация — която предпочитала „по-перспективни“ пациенти (тоест такива, които могат да си плащат) — отначало се възпротивила, но накрая склонила главно заради престижа, способностите и упоритостта на лекарката.
Първия ден там Майкъл прекарал в усмирителна риза. След това се успокоил и омразната дреха била свалена. Колер отново зачете бележките на Мълър от първата седмица работа с младежа:
„П-тът е враждебен и подозрителен. Страхува се да не го бият («Ако ме фраснеш по главата, си мъртва, шибанячке, това да ти е ясно.») Няма ясни зрителни халюцинации, само някои слухови… Понякога се налага ограничаване на движенията… Реакции — буйни и противоречиви (При вида на един учебник по американска история п-тът заплака; по-късно се засмя и попита за баба ми, каза, че била «мъртва шибанячка»)… Когнитивната функция е добра, но някои несвързани хрумвания показват хаотично мислене…“
Макар че Майкъл сигурно бе забравил повечето държавни болници, в които бе пребивавал, за „Тревър Хил“ имаше добри спомени. В държавните заведения пациентите носят мръсни дрехи, живеят в мизерни стаи и разполагат само с тъпи пастели и пластелин за забавление. Много от тях носят белези от лоботомии по главите си и редовно се подлагат на електрошок или изпадат в инсулинова кома. „Тревър Хил“ обаче беше различна. Там имаше повече лекари и санитари, библиотеката бе пълна с книги, стаите бяха слънчеви и без решетки на прозорците, дворът — добре поддържан, занималните — заредени с разнообразни играчки и игри за обучение. Електрошокът се използваше по-рядко и основната терапия оставаше лекарствената.
Въпреки това както при всички пациенти с шизофрения и при Майкъл основен проблем беше определянето на най-подходящите дози. Един млад стажант наивно го попитал какви лекарства е взимал и Хрубек отговорил като прилежен студент по медицина:
— О, литий. Хлорпромазинът и производните му са ми противопоказани. Аз съм шизофреник, няма спор, но основен симптом на болестта ми е маниакалната депресия. Може би ви е известна повече като биполярна депресия. Затова взимам най-много литий.
Впечатленият стажант предписал литий и под негово въздействие Майкъл направо побеснял. Изхвърлил телевизора на отделението през прозореца, скочил след него и почти стигнал до изхода, преди трима яки санитари да го заловят.
След този инцидент доктор Мълър се заела лично с лечението. Предписала на Майкъл ударна доза халдол — доста повече от необходимата при обикновени обстоятелства. Той веднага се оправил. След това започнала фината нагласа, балансирането на лечебните и страничните (като затлъстяване, пресъхване на устата, неконтролирано движение на устните, повдигане) ефекти от лекарствата. В различни периоди от време режимът му включвал торазин, стелазин, меларил, мобан, халдол и пролаксин. Трийсет милиграма от едно, сто от друго, това да се повиши на двеста, тези по-добре да не се смесват. Хиляда и осемстотин милиграма торазин, не, повече, хайде на халдол, деветдесет милиграма от него, е, това е същото като четири хиляди и петстотин торазин, твърде високо, как е дискинезията му? Добре, хайде пак на стелазин…
Мълър най-после се спряла на онова, което и Колер бе установил, че действа най-добре при Майкъл: големи дози торазин. В лечението му се включвал този медикамент, както и психотерапия с доктор Ан. Тя се срещала с него всеки вторник и петък. Особеното в тези сеанси било, че за разлика от предишните му лекари тя се вслушвала в думите му.
— Майкъл, вече два пъти споменаваш, че се страхуваш от онова, което е „напред“. Близкото бъдеще ли имаш предвид?
— Никога не съм казвал такова нещо.
— Да не би да имаш предвид нещо, което е пред теб в коридора? Притеснява ли те някой?
— Никога не съм казвал такова нещо. Някой иска да ме натопи. Правителството е виновно, тези шибаняци. Не искам да го обсъждам.
— Да не би да имаш предвид предната част на нещо, например човешка глава?
— Не мога да говоря.
— Ако не е главата, може би лицето на някого? Чие?
— Не мога да говоря за тези шибани неща! Ако искате информация, ще трябва да използвате серум на истината. Обзалагам се, че вече сте го подготвили. Може би ви е по-познат под името „скополамин“.
След тези разговори той замълчавал с подигравателна усмивка.
Терапията протичала приблизително по този начин. Също като Колер Ан Мълър не се опитвала да убеди Майкъл в нереалността на халюцинациите му. Тя ги изучавала, опитвала се да намери какво се крие в главата на пациента. Той се съпротивлявал с упоритостта на заловен шпионин.
След четири месеца обаче параноичното и противоречиво поведение на Майкъл изведнъж се променило. Мълър станала подозрителна — вече знаела, че Майкъл е пресметлив и хитър. Той ставал все по-весел и общителен. Сетне тя научила от един санитар, че пациентът й краде дрехи от пералнята. Предположила, че видимото подобрение в състоянието му е с цел да отвлече вниманието й от кражбата.
