Но в кратките мигове, в които оставаха сами един с друг, той не я убеждаваше вече да напусне лагера, защото нейното заминаване щеше да бъде равносилно на катастрофа. Сега тя бе необходима за болницата. Сега тя можеше да работи почти тъй, както Гонзало и Доминго, да приготовлява лекарства, да прави инжекции, да анализира урина и кръв, да попълва болнични листове, а даже да води и счетоводната книга, чиито дефицити уравняваше със собствени средства извън уговорените суми, които внасяше за издръжката на болницата. Сега тя бе необходима за болницата с парите си, с опитността си, със себеотрицанието си. И затова сега Ередиа бе тъй кротък… Да, тази мисъл на ожесточеното й въображение не бе твърде далеч от истината, от самата действителност. Тя виждаше пред себе си един йезуит, ужасен, фанатичен, безскрупулен и жесток. Разбираше напълно характера и действията му. Сега тя не трябваше да се трогва повече от това мършаво лице на светия, от тия магнетични испански очи, от тоя инквизитор на двадесетия век. Сега тя можеше без никакво угризение да влезе посред нощ в палатката му, да увисне на шията му, да постигне напълно целта, за която бе дошла тук — това нямаше да го оскърби или възмути ни най-малко, стига само тя да продължаваше да работи все тъй усърдно в болницата и да покрива дефицита й със собствени средства…
ТРЕТА ЧАСТ
ФАНИ СРЕЩУ ЛОЙОЛА
I
Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието й неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното й дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите й. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта й потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа — тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, — всичко това й се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало нещо повече.
Връзките й с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие — само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд!… Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!… Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!
Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!… Не, човек трябваше да бъде идиот, за да върши всичко това. Изведнъж тя се почувствува още по-унизена, още по-жалка отпреди, изведнъж изпита носталгия към предишния си живот, към едно легло, в което човек можеше да легне, без да се страхува, че в него щяха да пропълзят инфектирани въшки, към един мъж, с когото може да отиде на дансинг, да се посмее и потанцува жизнерадостно, без да разговаря за бога, за ближния, за смъртта и петнистия тиф… По-добре бе да сложи край на тази авантюра, да се махне час по- скоро от тук! Но мисълта да се раздели завинаги с Ередиа, да се оттегли унизена и изплашена от петнистия тиф като последна страхливка я разстрои отново. Ето че капитулираше!… Ето че се показваше непоследователна и страхлива тъкмо когато трябваше да действува смело. Ето че се отказваше от плячката тъкмо в последния миг, когато трябва само да протегне ръката си и да я улови. Та защо бе прахосала толкова средства, положила толкова усилия, понесла толкова рискове? Не!… Трябваше да бъде истинска англичанка, да действува докрай, докрай!… И мисълта, че щеше да действува докрай, я хвърли отново в предишната възбуда. Но сега представите за неща, що желаеше, не бяха оцветени с екзотиката, с магнетизма и черното сладострастие на тази страна. В съзнанието й изпъкна само гротескната сцена на прелъстяването… не, на покупката на един монах. Та но по същия начин би се отдал и един жиголо! Не, и това не! Колко смешна, жалка и безпомощна бе тя! Как тя можеше да вземе някакво решение, да изпълни някакво действие… Главата й бе замаяна, кръвта в ушите й бучеше, нервна пот обливаше тялото й в задушната нощ. И тогава почувствува, че се намира в безизходност. Обзе я желание да се затрие от света, да забрави всичко, що ставаше с нея и около нея, да пие, да пие до смърт…
Запали бързо електрическото фенерче и си наля чаша уиски. Чакалите продължаваха да вият тъжно в нощта. Сега те се въртяха около долчинката, в която се намираше гробището, и се опитваха да изровят плитко заровените мъртъвци. Навън бе тъмно като в рог. Платнището, което закриваше входа на палатката, се люлееше слабо от вятъра на Сиера Дивисория.
Кармен се събуди от светлината на фенерчето.
— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.
— Не. Няма нужда да ставаш.
— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.
— Нима и при труповете има дежурен? — попита Фани разсеяно.
— О, да, сеньора!… Ние никога не оставяме мъртъвците сами, защото душите им няма да намерят покой.
Девойката се обърна на другата страна и отново заспа. Пак настъпи предишната тишина, нарушавана от познатите тъжни шумове. Фани изпи още една чаша уиски. Главата й се размъти леко от алкохола, но не почувствува никакво облекчение. Внезапно тя чу шум от моторна кола и след това приближаващи стъпки. Трябва да бе Мюрие. Почти всяка вечер той отиваше да играе покер или да пиянствува с аристократите от околността. Обикновено го вземаше или докарваше колата на някого от присъствуващите. Стори й се, че сега той се връщаше по-рано от обикновено. Навярно светлината, която идеше от палатката й, го накара да се обади.
— Фани!… — произнесе той тихо, без да повдига платнището при входа.
— Какво има? — попита тя любопитно.
При всяко идване той носеше новини от града.
— Облечена ли си!
— Не.
— Тогава лека нощ!
— Почакай!… Ще се облека и ще дойда при тебе.
— Ако обичаш… — помоли той колебливо.
На Фани й се стори, че гласът му бе уморен и сякаш трепереше. Тя навлече бързо пеньоара си и влезе в палатката му. Мюрие бе запалил газената лампа и седеше на сгъваемото столче, облечен в смокинг и
