подпрял глава върху дланта на ръката си.
— Какво ти е? — попита тя тревожно.
— Не зная… Струва ми се, че имам температура и трябваше да напусна покера у Досуентес.
Нощта беше топла и задушна, но Фани почувствува изведнъж студени тръпки. Тя сложи ръка върху челото на Мюрие. Съзна тъпо, че то гореше от огъня на силна треска. Очите му бяха помътнели и зачервени. Тя бе виждала в палатките десетки такива очи.
— Жак!… — прошепна тя отчаяно. — Жак!…
Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред и сграбчиха раменете му. Обзета от паника, тя почна да го прегръща и целува истерично, а после заплака отчаяно, неудържимо. Късно разкаяние, след като го бе довела в това гнездо на зараза и смърт.
— Е, стига!… — каза той, като се мъчеше да бъде безгрижен. — Не ме оплаквай предварително! И после никъде не е казано, че всички заболели от петнист тиф умират непременно… Отците ме споменават по три пъти на ден в молитвите си.
— Кармен!… — закрещя Фани. — Кармен!… Извикай Ередиа!
Извикай веднага този дявол в расо!
— Не крещи така! — каза той строго. — Ти винаги си била истерична! Може да не е петнист тиф. Ще видим утре.
— А какво е?… Какво? — повтаряше тя трескаво.
— Да кажем, малария!
— Боли ли те главата?
— Струва ми се, че е малко размътена. Кармен дотича от палатката на Фани.
— Кого да повикам, сеньора? — попита девойката уплашено.
— Никого!… — високо извика Мюрие. — Лягай си веднага.
— Кармен!… — почна да дава нареждания Фани ту умолително, ту гневно. — Помогни ми да го съблечем!… Развържи обувките му!… Донеси прясна вода и лимони! Чуваш ли, събери си ума, глупачке!… — изкрещя тя диво на уплашената девойка, която все още не вършеше нищо и безсмислено почна да дърпа смокинга на Мюрие. — Дон Сантияго е болен от петнист тиф!…
— Петнист тиф!… — повтори момичето и очите му се разшириха от ужас.
Кармен се наведе бързо и почна да му развързва връзките на лачените обувки, като повтаряше уплашено на себе си: „Madrecita!… Tifo exantematico!…“
— Е, та що от това?… — викна Мюрие на свои ред. — Махайте се и двете от тука!… Чуваш ли, глупаво момиче, остави крака ми на мира!
С грубо движение той блъсна девойката и освободи крака си. Лицето му се разкриви. Зачервените му очи почнаха да гледат диво. Все пак той имаше още достатъчно съзнание да обуздае припадъка си и почна да развързва сам връзките на обувките си. Но после изведнъж силите му го напуснаха и той се тръшна на леглото. Гласът му произнесе отпаднало:
— Имам стар миокардит, който вирусът ще възбуди… Направи ми една инжекция с кардиозол.
— Повикай Ередиа!… — прошепна Фани на испанката.
След това направи инжекцията на Мюрие и премери температурата му. Термометърът показваше четиридесет градуса. Лицето му ставаше все по-червено. Разсъдъкът му се размътваше. Той почна да се шегува високо, пресилено, злъчно, докато най-сетне почна да бъбре само несвързани думи. Сърцето му отслабваше, дишането му се затрудняваше. Високата температура събуждаше в съзнанието му кошмарни образи и екзалтираше ужаса му — ужас на всяко живо същество от смъртта. Фани седна до леглото и почна да сменява върху челото му мокри кърпи. От време на време приготовляваше лимонада и я поднасяше към напуканите му устни, които я изпиваха жадно. Докато вършеше това, сълзите бликаха с горчиво изобилие от дълбочините на съвестта й. Но това, що изпитваше, не бе само разкаяние. Фани сега се гърчеше от мъката на същество, което загубваше близък. Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородници, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядени от червея на егоизма н мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!…
Бавно шумолене при входа на палатката я изтръгна от сълзите на горчивината. Бе Ередиа. Стори й се отвратително, че дори в тоя момент той се бе поддал на глупавия рефлекс да грабне молитвеника си и да дойде с него. Но може би тъкмо този безсмислен жест издаваше вълнението и тревогата му от заболяването на Мюрие. Докато разпитваше Фани, главата му се въртеше постоянно наляво, надясно и надолу, сякаш пред него стоеше самият дявол, когото не искаше да вижда. Тя се сети изведнъж — пеньоарът й се бе малко разтворил, а за него нямаше нищо по-скверно от женската голота. Фани загърна пеньоара си с гневно движение, но той се престори, че не забелязва това.
— Безпокои ме сърцето — заяви той тревожно, като откачи стетоскопа от ушите си. — Има стенокардни шумове, които при отслабване на мускула могат да станат декомпенсирани. Той пиеше много…
Та нима би могъл да не пие тук? — произнесе тя гневно.
Монахът я погледна със скръбно съжаление. Тя познаваше този израз на кротост, на задължителна смиреност и агнешка доброта, заповядани от Лойола. Но тя знаеше също как тия меки златисти андалузки очи можеха да станат изведнъж свирепи и ледени.
— Аз предупредих и двама ви, сеньора — произнесе той с чисто йезуитско търпение, без да променя израза на очите си. — Работата тук е тежка и опасна.
— Зная!… Изпълнихте дълга си! — каза тя злъчно.
Той я погледна бързо. С удивителна преструвка или напълно искрено — Фани не можеше да определи — в израза на очите му се появи сянка от горчивина.
Аз направих това не само от дълг към вас, сеньора — произнесе той с глас, който изглеждаше развълнуван, но в който човек не можеше да вложи никакво определено чувство. — Има моменти, в които може би съзнавате това. Поведението ми, външното ми отношение към вас не значи нищо.
Той млъкна, като че бе смутен от признанието си, след това продължи:
— Може би съзнавате, че след оная нощ, когато спасихте живота ми, моето приятелско чувство е съвсем друго. Аз ви мислех за капризна и вятърничава жена. Но след това, дори когато ви говорех, че искам да ви задържа тук в интереса на ордена — той млъкна пак и хвърли към нея остър, светкавично бърз поглед, — аз чувствувах съвсем друго, аз исках да останете, защото ми станахте необходима… Не зная как бихте възприели това.
— Необходима?… За болницата ли? Знам това.
— Не!… Лично за мене. Нима не ме разбирате, — сеньора?
Той хвърли тревожен поглед към унесения в бълнуване Мюрие, сякаш се страхуваше да не би последният да чуе или разбере думите, които бе произнесъл.
— Не се безпокойте — каза Фани сухо. — Той бълнува и не разбира нищо… Той ще умре. Та какво искахте да кажете? — попита тя.
— Аз ви обичам, сеньора. Макар че на дело нашите отношения няма да се изменят. Исках да знаете само това.
Луд ли беше? Фани го погледна изумена. Красивото му лице на светия и езически бог беше смирено наведено. Очите му гледаха кротко. Гласът му бе прозвучал с някаква неподражаема копринена мекота. О, подлец!… Та нима това беше неговото същинско лице, неговият поглед, неговият глас? Какво се криеше зад тази фалшива овча смиреност, зад тази маска? Не се ли боеше, че след заболяването на Мюрие Фани щеше да се стресне, да помисли повече за себе си и напусне Пеня Ронда? А сега… да, тъкмо сега кой щеше да поеме нейната работа, кой щеше да дава пари за болницата? Можеше ли да намери другаде такава дойна крава? Ето откъде идеше неговото лъстиво признание заедно с уговорката, че „на дело отношенията им няма да се изменят“. Глупак!… Та нима той си въобразяваше, че Фани приема благоволенията му като небесна манна? След като великодушно й бе разрешил да стои до него, да му помага в тая дупка на смъртта, да поеме почти всичките разходи на болницата му, сега, когато се боеше да не го остави, той прибавяше шарлатански към другите си благоволения признанието за едно несъществуващо чувство. Лицемер! Лъжец! Йезуит!… Но може би… — о, надежда на любеща жена — може би в това, що казваше, имаше частица от истина! Поне винаги досега, дори когато трябваше да й каже най-жестоките истини, той не я бе лъгал. Нима
