дежурните бяха безпомощни срещу заразата, проникнала веднъж в организма, но все пак можеха да поддържат сърцето, да подкрепват силите на болния, ако имаше достатъчно лекарства. А сега те бяха само безпомощни зрители на смъртта. Осланяха се — като дон Еладио — на природата или — като самите болни — на бога. Който оздравяваше — оздравяваше, който умираше — умираше. Задачата на дежурните се състоеше да направят по една единствена инжекция с кардиозол на някой нещастник, когато забелязваха, че почваше да агонизира, да укротят някой бълнуващ или да поднесат чаша лимонада, когато гласът, който я искаше, почваше да стене особено сърцераздирателно. И този ад, тази купчина от палатки, натъпкани с гадни, вмирисани, полумъртви въшливи тела, продължаваше да носи още бляскавото име „Полска болница на отците йезуити“ и глупаците — в това число и Ередиа — продължаваха да мислят, че в ордена на Лойола, в духовенството, в католическата църква живееше сърцето на Христа! Жалки безумци, подли фарисеи и предатели на Христа! В олтарите на катедралите си, в капелите на манастирите си, в кардиналските дворци, в Ескориал, Мадрид, Толедо, Севиля… навред, по цяла Испания вие притежавате тонове от злато, сребро и слонова кост, хиляди безценни диаманти, смарагди, рубини, топази, които са достатъчни да премахнете епидемиите и страданието, вместо да събирате умиращи дрипльовци върху купища от слама.
Фани вървеше през лагера с бързи крачки към една от двете големи палатки, в които очакваше да намери Оливарес. Изведнъж той изникна отнякъде пред нея.
— Разговаряхте ли с някого, мисис Хорн? … — попита той.
Господи, нима беше вече побъркана до такава степен, та говореше на себе си като луда? … И Кармен беше забелязала същото.
— Не, с никого.
— Така ми се стори — каза монахът.
От разсеяност той държеше фенерчето си насочено в лицето й. Фани му припомни това неудобство, като насочи по-силния сноп лъчи на своето фенерче право в очилата му. Той замига безпомощно и се сети да отклони светлината.
— Навярно слухът ви е измамил!
— Да, сигурно!… — потвърди той с обикновената си наивност. — Всички сме много уморени… С брат Гонзало дежурим трета нощ поред.
— Има ли смисъл това дежурство?
— Никакъв!… — каза той. — Освен морален.
— Оставете морала настрана!… Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувствуваш морален.
— Струва ми се, че имате право, сеньора — каза той на испански и въздъхна дълбоко: — Търсите ли някого!
— Да, вас! … Мюрие заболя тази вечер от петнист тиф!
— Карамба! …
Късогледите очи на Оливарес замигаха уплашено. Ето че болестта не щадеше дори самите лекари, които уж знаеха как да се пазят! Досега той бе изобщо спокоен, защото разчиташе върху всекидневното изваряване на дрехите си и ни най-малко върху провидението. Той обеща да отиде на другия ден в градчето и да потърси стая.
— Успокойте се!… Легнете си веднага!
— Не мога да спя — каза Фани.
— От миризмата на труповете ли?
— Не. От нерви.
— Аз пък умирам за сън.
— Тогава да ви сменя.
— О, колко сте добра, сеньора!… Но отец Ередиа заповяда да дежурят само мъже.
— Не е важно какво заповядва Ередиа. Оливарес я погледна учудено.
— Аз трябва да изпълнявам заповедите му — каза той. — Едно хапче луминал сигурно ще ви помогне да заспите.
— Не. Нищо няма да ми помогне. Къде отивате?
— В палатката си да взема малко емфие. Ако искате, елате в трапезарията. Казах на брат Гонзало да запали примуса и приготви чай.
Тя помисли: „Ще остана там, докато Ередиа излезе от палатката на Мюрие.“ После й дойде на ум за Доминго. Ако състоянието на Мюрие почнеше да се влошава, можеше да се обърне към него. Мюрие бе споменавал много пъти пред нея, че като лекар Доминго е по-добър от Ередиа.
— Добре. Ще ви чакам в трапезарията — обеща тя на Оливарес. — Но къде е Доминго?
— Моли се в параклиса.
— Да не се е побъркал?… — избухна Фани. — Той от два дни непрестанно прави това!
— Как?… Не знаете ли защо? — тайнствено попита Оливарес.
— По дяволите! Не!
Оливарес поверително се наведе над ухото й и почна да шепне:
— Брат Доминго е наказан от Ередиа с пост и молитва, задето чете забранени книги.
— Какви книги?… — изумено попита Фани.
— Революционни книги, сеньора!… Издания на комунистите.
„Скоро нищо няма да ме учудва тук“ — неволно помисли Фани.
— А вие не четете ли Хегел? — попита тя внезапно. — Върху тях цензорът ви не е написал „Nihil ob“ — очите на професора по схоластика я погледнаха оскърбено.
— За бога, сеньора! … Аз мога да чета каквото искам. Аз се занимавам с Хегел, за да предпазя студентите от заразата на диалектиката.
— Но не го ли четете понякога тъй… за собствено удоволствие.
— Никога! … Нима аз мога да се поддам на тази ерес?…
И професорът по схоластика забърза в тъмнината към палатката, в която спеше, за да вземе емфието си.
Фани се отправи към параклиса. Той се намираше съвсем близо до палатката, в която поставяха мъртъвците, преди да ги опеят. Миризмата на труповете стана почти нетърпима. Вратата на параклиса бе затворена. Фани я открехна и насочи фенерчето към вътрешността. Видя коленичилата фигура на брат Доминго, който с достатъчно висок, показен шепот мърмореше латински молитви. Монахът не се обърна да види кой беше дошъл.
— Братко!… — произнесе тя.
Доминго се изправи веднага с облекчение:
— Ах!… Вие ли сте, сеньора?… Помислих, че е някой от нашите прилепи.
Фани се разсмя. Прилепи!… Той наричаше отците, духовните си началници, прилепи!
— Какво става? — бързо попита тя.
— Нищо, сеньора! … Светът върви напред.
— Защо ви наказаха?
— За да свърши всичко по-скоро.
— Какво значи това?
— Нищо не значи сеньора.
— Ще ви обясня утре… — Той се ослуша неспокойно. — Оставете ме сега! Може да дойде Ередиа и да утрои наказанието ми.
— Искате ли цигари?
— Господи! … Умирам за малко тютюн!
Фани му подаде пакета с цигарите и кибрита си.
— Благодаря, сеньора! …
От другия край на лагера се чуха внезапно някакви стъпки. Доминго отново падна на колене и молитвено наведе глава.
— Угасете веднага фенерчето!… Отдалечете се! — бързо прошепна той.
Фани угаси фенерчето и побягна от параклиса. Като се отдалечи достатъчно, за да не събуди подозрение, че е била при Доминго, тя го запали отново и тръгна към палатката, която служеше за
