разузнавателната служба. Кого шпионираше? Без съмнение и германците. Андерсон се оплакваше, че българите знаели предварително кои германски части ще бъдат изтеглени от Южния фронт. В това отношение Елена помагаше чудесно на брат си. Колко пъти тя обличаше вечерни рокли и караше Силви да купува цветя от разсадника, за да украси масата по-добре! И колко пъти някой надут полковник от щаба на Шолц ставаше любезен и словоохотлив в нейно присъствие! Тя обличаше най-често една дълга рокля от черно кадифе със сребърни цветя на рамото. Тя говореше бързо, пламенно, като изпращаше на всички през дима на цигарите бялото святкане на зъбите си. Неусетно тя откриваше внезапни заминавания, научаваше неизвестни срещи, предразполагаше към доверителни разговори. Бенц виждаше онемял как зрели и студени германски офицери си отиваха развълнувани, с горчивия вкус на красотата й, която тя не можеше да раздаде на всички. И ето че Бенц виждаше сега тия хора тук!… Същите лица, същите униформи, същите пагони! Тия хора бяха виждали Елена, бяха чували гласа й, бяха облъхвани от оригановото благоухание на парфюма й! … Те поздравяваха Бенц хладно, официално и все пак той усещаше тайното чувство на симпатия и любопитство, което ги караше да се приближат до него и да разменят няколко думи. Разбира се, в първите срещи те не споменаваха никога името й. Те се ограничаваха с въпросите: „Как сте?“, „Тук ли сте?“, „Безпокоят ли ви много аеропланите?“ Но под студената вежливост на тия въпроси и отговори Бенц чувствуваше как един и същи образ завладяваше мисълта им, как едно и също очарование изпълваше сърцата им. Но можеше ли да се сравни вълнението на тия сурови, студени мъже с онова, що изпитваше Бенц?
Не минаваше седмица, без да не дойде човек, когото Бенц да не бе виждал у Петрашеви или за когото да не знаеше, че иде от София и можеше да му даде сведения за Елена. Отначало Бенц се бореше с изкушението да задава въпроси, после отстъпи и почна да прави това с оная методична ловкост в разговора, на която можеха да завидят и офицерите от разузнавателната служба. Сведенията, до които се докопваше, го караха да заключи, че Елена водеше повече уединен и затворен живот. Бяха я виждали в някой благотворителен базар, в някое сиропиталище, бяха я срещали с възрастни дами от Червения кръст, с монахини от някой католически орден. Всичко това изпълваше Бенц със злорадство. Елена бягаше от светския живот! … И кой знае, може би страдаше! Но като съзнаваше това, у Бенц се раждаше онова гибелно разколебаване, което го караше да мисли, че тя не познаваше сърцето си и може би напразно се страхуваше от себе си.
През една от тия случайни, вълнуващи срещи Бенц научи за смъртта на капитан фон Харсфелд. Човекът, с когото разговаряше тоя път в трапезарията на военния клуб, бе един пълен, мургав унгарски майор, с добър апетит и превъзходно настроение да приказва. Той бе дошъл тук, за да посрещне от Демирхисар някакви скандинавски полковници, които обикаляли Македония, придружени от български и германски офицери. Майор Бадач получил нареждане да се присъедини към тях. В продължение на час и половина Бенц успя да го разпита за всичко, що бе в пряка или косвена връзка с Елена. Бенц не можа да пропусне да не попита нещо и за отзоваването на капитан фон Харсфелд от поста „офицер за свръзка“ между легацията и Главната квартира. Новината бе стигнала до Бенц още преди два месеца. На въпроса му, коя е причината за това, майор Бадач отговори, че преводът е станал по личното желание на капитан фон Харсфелд.
Не могло да се допусне, заяви той после с известна кеясност, щото едни офицери да остават вечно в тила, а други на фронта. Капитан фон Харсфелд бил изпратен на италианския фронт! И още в деня на пристигането си паднал убит. Каква фаталност! …
Майор Бадач покри фаталността в съдбата на офицерите с една солидна глътка вермут, докато Бенц, внезапно развълнуван, изтърва несъзнателно:
— Знае ли сестрата на ротмистър Петрашев това?
— Сигурно — каза майор Бадач и като го погледна, съобрази нещо с бавното мислене на чревоугодниците.
Майор Бадач помълча известно време, после констатира важно:
— Сестрата на ротмистър Петрашев е много красива жена.
Той очакваше, че Бенц ще сподели мнението му, но понеже последният не направи това, прозина се сънливо. Българските офицери се бяха разотишли. Пламъкът на висящата карбидна лампа намаля постепенно и почна да мига.
— Как е убит капитан фон Харсфелд? — попита Бенц, преди да се разделят.
Тъмните очи на майор Бадач го погледнаха трагично:
— Съвсем глупаво, представете си! При първата престрелка капитан фон Харсфелд се изправил срещу куршумите с целия си ръст. Та това не би направил дори един новобранец! Това е същинско самоубийство! …
— Да, същинско самоубийство — повтори Бенц замислено.
XIV
Зимата в П… е като дъждовна пролет в Северна Германия. Понякога падаха снегове, които веднага се стопяваха от топлите беломорски течения и превръщаха улиците в непроходими блата. Аероплани прелитаха над града, камиони задръстваха улиците, безкрайни върволици от гладна и окъсана българска пехота се проточваха от единия край на града до другия. И всичко това се сливаше в непрекъснат, денонощен тътнеж, сред който биеше зловещият пулс на войната.
В неделни дни, когато времето беше хубаво, Бенц се изкачваше по хълмовете около града. Нищо не бе по-пусто и безутешно от гледката, която се разкриваше на юг. Тъжните и голи хълмове с червеникави сипеи, по които нощно време виеха чакали, се снишаваха постепенно и преминаваха в безплодна, камениста равнина. От дефилето между хълмовете излизаше пълноводна и жълта река, която се разливаше в равнината и образуваше, дорде поглед стигне, блата, лагуни и тресавища. Никакъв керемиден покрив, никаква свежа зеленина не съживяваха окото в тоя пустинен македонски пейзаж. Само блясъкът на слънцето и лазурната синевина на небето му придаваха оная разточителна яркост на цветовете, в която имаше нещо остро, тъжно и жестоко. Понякога в синия простор на югозапад се показваха малки, едва забележими точки. Те се приближаваха, ставаха все по-ясни, минаваха високо над града и се изгубваха на север. Аероплани!… Вятърът донасяше до ушите на Бенц глухо, задавено бръмчене.
Поради всичките тия крайно объркани германо-български работи в политиката, стратегията и продоволствието, които никой не желаеше и всъщност не можеше да оправи, пролетта и лятото на 1918 година бяха пълни с лоши предзнаменования. Гладът и войнишките бунтове ставаха застрашителни. Тилът гъмжеше от агитатори за мир. Бенц можеше ако не да се радва (поражението на българите означаваше и края на Германия), поне да изпитва мрачното доволство, че най-сетне мирът щеше да тури край на непоносимото му състояние. Щеше да се върне в Германия, да потъне в забрава, да загуби следите на Елена. И после, ако ги откриеше наново, безнадеждността щеше да го примири. Всичко това бяха трезви и успокоителни разсъждения, които можеха да се превърнат в действителност, ако Бенц наистина бе господар на волята си. Но всичко в тия дни носеше отпечатък на жестока неизбежност!
Цялото лято през П… минаваха войски — последните български резерви. Жалки униформи, изхабено оръжие, гладни лица. Бе някак глупаво да се мисли, че тая съмнителна армия ще издържи още една офанзива. В изгледа на самите войници имаше нещо скрито, заплашително. Бронзовите им лица се обръщаха на север и с копнеещ поглед гледаха хоризонта — там, зад снежните планини, където бяха оставили китни села, чакаха жени, житото зрееше и мирни стада пасяха по ливадите, където въздухът бе здрав, зеленината — свежа и потоците шуртяха… И продължаваха пътя си на юг, в тая гореща, нездрава земя, пълна с миазми и блата, в която комарите изпиваха кръвта им, куршумите пронизваха телата им.
Една задушна септемврийска нощ Бенц се събуди от горещината и чу глух, сподавен тътнеж на оръдия. Той повдигна мустикерата и стана от леглото. Тътнежът долетя по-ясно. Той наподобяваше стихиен рев на планинска буря, бучене на порой и глухи сътресения от рухващи скали, към които се примесваше трясъкът на гръмотевици и ехото им в долините. Но всичко това бе удавено в далечината и изпъкваше в странен контраст с мълчанието на тая тиха южна нощ.
Бенц седна до отворения прозорец и запали цигара. Горещината бе непоносима. Лъхаше миризма на гнилост и блатни изпарения. Милиарди комари свиреха зад мрежата на прозореца и се мъчеха да проникнат в стаята. Тътнежът на оръдията продължаваше ту глух, ту по-ясен, ту замиращ в други нощни шумове, но
