Тия дребнави мисли разколебаха Бенц в решението му да търси ротмистър Петрашев. И все пак той продължаваше да мисли за него или по-точно за брата на тази, която обичаше. Трябваше да му каже какво бе видял на гарата в П… Не от обич към него, а заради сестра му. Бенц си представи още веднъж трупа на убития офицер. Нямаше ли да сполети същата участ и ротмистър Петрашев, ако попаднеше случайно някъде на дезертьорите? Сега вече Бенц реши на всяка цена да го намери и предупреди. Заповяда на войниците да заемат местата си и по негово указание Лаугвиц подкара автомобила към Петрашеви. Бенц искаше да се увери първо дали ротмистър Петрашев не бе в къщи. След това щеше да го потърси във военния клуб. Докато изминаваха улиците, Бенц размишляваше невъзмутимо върху безразсъдната си постъпка. Тя му се струваше безразсъдна, защото в този момент Бенц имаше твърдото убеждение, че предстояха зловещи събития. Дезертьорите можеха да пристигнат на гарата всяка минута. Дори Бенц се питаше защо не идват още.
Влакът им трябва да бе потеглил малко след тръгването на автомобила. Всяко далечно изсвирване на локомотив, всеки шум, който наподобяваше гърмеж, го стрескаше. Възбуден достатъчно от всичко, което бе преживял досега, в главата му се въртяха сцени от улични сражения, представяше си пожари, кипеж на обезумели тълпи и трясък на бомби — цялата мрачна фантастичност на гражданската война, за която имаше представа от книгите и която все пак го оставяше непоколебим в решението му да намери ротмистър Петрашев или щеше да го търси до момента, в който щеше да се увери, че той е в града.
Улицата на Петрашеви изглеждаше усамотена, прашна и глуха, без никаква светлина отвътре. Във вечерния здрач бурените на запустялата градина образуваха тъмни маси, всред които тук-таме се белееха цветовете на есенни рози и карамфили, останали незадушени по чудо всред тоя хаос от дива растителност.
Бенц изгуби надежда, че ротмистър Петрашев е в къщи. Ако ротмистър Петрашев не бе заминал още, автомобилът му трябваше да чака пред пътната врата. Ако пък колата бе на друго място, а той в къщи, трябваше да види поне един осветен прозорец. Нито едното, нито другото. Оставаше да го потърси във военния клуб или казармите, като същевременно предупреди българските офицери за опасността, която ги грозеше. и да се увери напълно, че в къщата нямаше никой Бенц натисна силно пътната врата в очакване да почувствува досадното съпротивление на всяка заключена брава. Но вратата се отвори и в тишината на улицата прокънтя познатото тъжно и пронизително скърцане на резетата й. Вратата бе отключена, но защо? Оставаше да се допусне, че ротмистър Петрашев бе забравил да я заключи, и сигурно Бенц щеше да се задоволи с това обяснение, ако една нова мисъл, бърза ослепителна като мълния, не мина изведнъж през главата му. Тя прониза цялото му същество с почти физическото сътресение на истинска мълния. Следващия миг Бенц хукна към главния вход на къщата с такъв лудешки устрем, щото Лаугвиц и войниците му трябваше да се уверят безусловно, че тази вечер бяха под командата на смахнат офицер. Докато тичаше по плочите на двора и стъпките на ботушите му отекваха в мълчанието на градината, Бенц откри, че нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, че нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея според това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й. Когато Бенц влизаше в града и се заричаше отчаяно да не търси Елена в София, нито на ум не му идваше, че тя можеше да е тук. Сега, когато очакваше изстъпленията на дезертьорите и въображението му рисуваше какви ли не ужаси, единственото, що съзнаваше и желаеше, бе да намери ротмистър Петрашев въпреки рисковете, на които се излагаше с бавенето си в града. Бенц правеше това заради Елена. Любовта го бе довела пред тая къща — любовта, която никаква гордост, никакви заклинания, никаква далечина в пространството и забрава на времето не можеха да унищожат. Сега тя го ръководеше, проясняваше. Тя му даде възможност чрез удивителната си интуиция да произнесе със задушен от вълнение глас думите, които изведнъж запълниха огромната празнота в живота му: „Елена може би е тук!…“
XVI
Да, Елена можеше да бъде тук! Само че това предположение, докато Бенц изкачваше каменните стъпала на главния вход, не бе никаква увереност, не се основаваше на никакво осезаемо доказателство: то бе чисто и просто само страстното му желание да бъдеше наистина тук. Нищо в тоя миг не бе в състояние да завладее волята му по-пълно от вълнението, което го обзе изведнъж при възможността да я види отново.
Но дали Елена бе наистина тук? Единственото основание, което накара Бенц да помисли съвсем произволно това, почиваше върху обстоятелството, че пътната врата бе отключена. Ако това не се дължеше на проста разсеяност от страна на ротмистър Петрашев, трябваше да допусне, че в къщата имаше някой въпреки тъмните прозорци. Някой!… Кой.друг освен Елена и Силви? Бе невероятно да се предположи, че това можеше да бъде Андерсен или някой друг офицер, извоювал си като него правото да има ключове и да нощува сам в къщата, когато пожелае. Дори сега на Бенц се струваше, че това не можеше да бъде и самият ротмистър Петрашев. Да, всички офицери и войници от тила сега трябваше да бъдат събрани за отблъсването на дезертьорите. Бенц си спомни, че когато влизаха в града, не зърна нито един българин в униформа. Наистина, много глупаво бе да мисли, както преди малко, че в тила не знаеха какво ставаше на фронта.
Напрегнат до крайност, Бенц отвори вратата на преддверието. То бе тъмно, но една тясна, бяла ивица от ацетиленова светлина, прозираща зад вратата на стаята, която служеше за библиотека, му подсказа накъде да върви. Бенц тръгна към нея с разтуптяно сърце, със затаен дъх, с внезапна физическа слабост в тялото си. Почти непоколебимата вече увереност, че зад тая врата се намираше Елена, го изпълни с опиянение, подобно на онова, що изпитваше, когато я срещна за първи път. И тъкмо тази възродена радост от съществуването й, от предстоящата близост на личността й го изпълни с тревога. Бенц съзна изведнъж, че нищо не бе по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от мисълта да се отдели от тази жена, нищо не бе по-слабо и по-неспособно към съпротива от гордостта му.
Бенц открехна вратата, която бе само леко притворена и при отварянето си не издаде никакъв шум. Пламъкът на карбидната лампа блесна в очите му, ослепително ярък, и цялата стая с рафтове и книги, с витрини, под които лъщяха старовремени украшения от сребро и мед, му се стори след тъмнината на коридора като попаднала в лъчите на прожектор. Светлините и сенките бяха много остри. Бенц затвори очите си несъзнателно и ги отвори веднага, за да съзре след малко зад все още ослепяващия пламък на лампата матовото лице на Елена с ореол от черна коса, с нежния овал на формите си, с дълбокия и неотразим живот, който бликаше от него дори когато бе съвсем неподвижно. Сега то бе съвсем неподвижно. Стори му се, че никога Елена не би могла да бъде по-нежна и по-красива, по-внушаваща убеждението, че човек вижда пред себе си въплътен духа на вечната жена с всичката гибелна съблазън на тайните му. Никога, нито дори в дните, когато, чиста като лилия и свежа като утринна роса — крехък зародиш на бъдещи нещастия, — бе съзерцавала от прозореца на стаята си минарета и кипариси, чезнещи в мъглата на заник слънце.
Тя седеше зад бюрото и пишеше писма. Преди влизането на Бенц в стаята обаче шумът от стъпките му в коридора я бе накарал да обърне погледа си към вратата. Цялата предишна съсредоточеност на мисълта й стори място на смайването от внезапната му поява в тоя късен час на пълно бездействие, между вечерята и съня, в който душите на другите хора почиваха, а нейната трябваше да бяга, неспирно преследвана от съвестта. Не бе ли седнала да пише писма, за да прогони призраците на Райхерт, на фон Харсфелд?… И наистина, в черния и меланхоличен блясък на очите й прозираше скритата печал, с която изкупваше опиянението на толкова скоропреходни страсти.
Най-после тя прошепна едно слабо: „Айтел!…“
— Какво търсите тук? — бяха първите думи на Бенц.
— Не зная — каза тя и в гласа й прозвуча убеждението на човек, който дава съвсем точен отговор. Тя все още не се бе съвзела напълно. — А вие? — попита тя.
— Отивах в София.
— Кой ви каза, че съм тук?
— Никой.
Тя се усмихна тайнствено, показвайки върховете на равните си бели зъби. Тая усмивка се стори на Бенц обидна.
— Не мислете, че идвам от прост каприз на чувствата си — каза той сериозно, но без никакво желание
