да бъде язвителен.
— Не мисля — каза тя. — Такъв каприз би бил по-силен от гордостта ви, която унищожи всичко.
— Всичко? — повтори Бенц неволно.
— Да, у вас.
— А у вас?
— И у мен. Чудно ли ви се вижда?
— Не — каза Бенц мрачно.
Тя остави перодръжката, която държеше в ръцете ги, и затвори една папка с листове за писма. Упоритият и втренчен блясък на очите й потискаше Бенц.
— Казахте, че не сте дошли от прост каприз на чувствата си — произнесе тя след малко.
— Това не ви ли успокои достатъчно? — каза Бенц раздразнено.
— С нищо не сте ме развълнували.
— Искате да подчертаете това?
— Намирам за излишно.
— Откога станахте толкова остроумна?
— От една година.
— Това е, предполагам, защото няма нужда вече да давате ласкаещи отговори на глупавите личности като мен.
Шум от падащи книги го накара да млъкне. Тя се изправи внезапно зад бюрото със зачервено лице, със стиснати устни, с ръце, които бяха вдигнали заплашително папката с листове.
Бенц прие нахално вид на човек, който не очакваше жеста й.
— Хвърлете я — каза той невъзмутимо, — Но ако искате да се уверите, че съм станал вече напълно безполезен за вас, предупреждавам ви, няма да успеете… Обстоятелствата не позволяват.
— Обстоятелствата? — повтори тя озадачено. — Какви обстоятелства?
— Политически и военни.
— Какво искате да кажете?
— Че трябва да заключите къщата и да тръгнете веднага с мен за София.
Тя го погледна неспокойно.
— Боже мой, Айтел!… Говорете като хората!
Бенц се колебаеше дали да й обясни положението, което можеше да я изплаши повече, отколкото трябва, и то главно заради брат й. В края на краищата Бенц реши, че ще бъде принуден да направи това.
— Къде е брат ви? — попита той с внезапна тревога.
— Замина преди малко за София.
— Сам?
— Не, с Андерсен.
— Казаха ли ви защо се връщат?
— Не. Извикаха ги много бързо по телефона. Очевидно ротмистър Петрашев и Андерсен не знаеха нищо за събитията. Инак биха взели Елена със себе си. Бенц се успокои от обстоятелството, че те се бяха отправили за София.
— Защо сте облечен така? — попита тя.
Бенц нямаше много изящен вид: той бе с нож, с револвер, с тежки ботуши, побелели от прах, с коса на пръчки и необръснато лице.
— Защото не идвам от парад. Прието ли е да се сяда у вас?
— Може и да се вечеря.
Върху лицето й се появи усмивка на облекчение. Бенц седна на едно кресло, мъчейки се да спази капризно-шеговития тон, с който говореше досега. Той реши окончателно да й разкрие положението, без да я изплашва, разбира се, много. Седна именно за това. Елена протегна ръката си към бутона на звънеца с намерение да повика Силви.
— Оставете — каза Бенц бързо. — Няма време за вечеря! Не мога да излагам повече войниците…
— Войниците?… — произнесе тя с учудване.
— Да, пред вратата има германски войници.
— Какво търсят тук?
— Чакат ме.
Лицето й отново доби предишния неспокоен израз.
— Айтел!… — извика тя високо. — Искам да знам какво се е случило.
— Фронтът е пробит — каза Бенц най-после.
— Фронтът пробит!… — повтори тя с равнодушен и сякаш неразбиращ глас.
— Да, и към града идват разбунтувани войници.
Бенц описа с няколко думи това, що бе преживял от сутринта, като, разбира се, пропусна благоразумно да спомене за трупа на убития офицер. Елена го слушаше разсеяно. Явно бе, че мисълта й блуждаеше на друго място. Най-после тя като че разбра същността на положението и попита със странен, учуден глас, който засегна Бенц дълбоко:
— И вие се страхувате от разбунтуваните войници?
— Да — каза Бенц гневно, — за вас.
— Мене никак не ме е страх — произнесе тя. Бенц я погледна смаяно.
— Няма ли да дойдете с мене? — попита той с пълното убеждение, че ще трябва да я изнесе насила от къщата.
— Ще остана тук — каза тя.
— Защо?
— Да, защо?!… — повтори тя с глас, в който човек можеше да вложи едновременно цинизъм, кокетство и нежност.
— Питам ви! — настоя Бенц.
— Е, добре — каза тя, — за да останете и вие…
Бенц се почувствува съвършено забъркан. Всичката решителност, с която говореше преди малко, сега се бе превърнала на прах. Елена продължаваше да стои зад бюрото напрегната, зачервена, уплашена от собствените си думи. Изразът на лицето й сковаваше всеки почин у Бенц да се нахвърли върху нея с убедителни доводи. Той съзнаваше пълната невъзможност да се съпротивлява на мисълта, която прочете в очите й. Да, Бенц щеше да остане в къщата! Нямаше никакво съмнение в това!… Той приличаше на безнадеждно загубен човек. Той бе виждал в Камерун един германски ботаник, ухапан от смъртоносна змия, който след няколко часа трябваше да умре. И до последния момент този ботаник прикриваше паниката в душата си с удивително външно самообладание. Сега Бенц приличаше на него. Под неподвижността и мълчанието, с които прие думите й, се криеше предчувствие за неумолима съдба, за ужаса на трайно и неотслабващо страдание. През самотните месеци, прекарани в П…. Бенц бе добил убеждението, че любовта на тая жена и мъките, що причиняваше, са свързани с дълбоката и непроницаема тайна на самия живот.
Докато Бенц разсъждаваше потиснато какво да прани с войниците, тя остави папката, която все още държеше в ръцете си, и тръгна към вратата.
— Къде отивате? — попита Бенц глухо.
— Да ви донеса вермут.
— Останете при мен — каза той умолително. — Не искам вермут.
Тя се подчини и не излезе от стаята.
Внезапно Бенц почувствува мозъка си освободен от всички неописуеми вълнения, които го измъчваха досега. Той седеше с протегнати крака, с отпуснати ръце, с полузатворени очи. И в това положение мекото кресло, карбидната лампа, рафтовете с книги и тъмният блясък на дреболиите зад стъклата на шкафовете му се сториха неизразимо приятни. Той съзна, че нищо не създаваше по-пълно и дълбоко усещане за живот в него, нищо не одухотворяваше по-силно дори мъртвите предмети около него, както присъствието на Елена. Той пожела мислено Елена да седне зад бюрото, на същото място, от което стана преди малко. Искаше да съзерцава под светлината на лампата всичко, що бе тъй ангелско и демонично в лицето й, В тоя миг изразът
