Състоянието на ротмистър Петрашев се поправяше бързо и това позволяваше на Елена да се отделя от него. Тя бе отслабнала и пожълтяла от безсънните нощи, които прекарваше до леглото му. Понякога Бенц я вземаше със себе си и двамата отиваха в Борисовата градина, която по онова време се намираше извън чертата на града и не бе тъй посещавана. Тъжното многоцветие на есента заедно с малкото дни, които оставаха до Бенцовото заминаване, придаваше на любовта им нежна и меланхолична откровеност. Докато вървяха из пустите алеи, обсипани с пожълтели листа, Елена се мъчеше да го окуражи. Тя уверяваше Бенц, че го обича много, че ще мисли винаги за него, че ще му пише дълги писма. Но имаше моменти, в които тя несъзнателно почваше да анализира преживяното. Основният мотив в мислите й бе, както винаги, странното, неясно и тъмно себеунижение. После изведнъж тя се сепваше и с внезапен оптимизъм подемаше мисълта, че вярва в щастието и че последното ще продължи. Но можеше ли да вярва и Бенц? Трябваше да прекара още две седмици в София, за да види колко много мъже ухажваха Елена и да почувствува първите тръпки на безпокойствие и недоверие към живота, който тя щеше да води след заминаването му. Справедливо бе да се признае, че в държането й към младите мъже, които идваха да виждат брат й, нямаше нито сянка от флирт. Това, което! Бенц изпитваше, не бе ревност, а страх… Страх, за щото ревността е свързана с известно ожесточение към съществото, което обичаме, а Бенц бе все още твърде далеч от раздразнението, което можеше да изпитва към Елена.Страх, който не се дължеше на определеното съществуване на този поручик или капитан, които я обсипваха с ласкателства, а на скритото и тайнствено убеждение, че Бенц щеше да я загуби кога да е и че тази възможност се улесняваше от заминаването му. И пак той живееше със самоизмамата, че можеше да запази още дълго сърцето й. Любовта е като живота и на прага на смъртта: с отчаяни усилия, с всички възможни жертви ние браним всеки час, всяка минута отнего.
XVIII
Между това времето летеше и денят, в който Бенц трябваше да напусне България, приближаваше неумолимо. От Македония пристигаха последните германски дружини и батареи. Понякога Бенц се спираше на тротоара и гледаше замислено отминаването на артилерийските колони. Грамадни флегматични коне, тежки оръдия, войници във feldgrau, бавен поток от стомана, животни и хора, който българите по тротоара изпращаха с враждебно мълчание. С една от тия последни артилерийски колони пристигна и Хиршфогел.
Андерсон и Хиршфогел заминаха преди Бенц. Тъй като двамата тръгваха с един и същи влак, дойдоха да се сбогуват заедно. Хиршфогел никак не бе променил характерът си, но изглеждаше напълнял, подмладен. Когато седнаха да пият чай, той попита Елена дали би могъл да бъде уверен, че тя не е разбирала криво дребнавите му шеги през двегодишното им познанство. И за да потвърди, че това извинение бе последната му шега, той я погледна насмешливо с острия си, злъчен поглед.
— Никак — произнесе тя замислено, без да обръща внимание на иронията му. — През всичкото време аз се чувствувах като собствената си съвест.
— Което ще рече — изтърва Хиршфогел, — не съм ви измъчвал много.
— Не, измъчвахте ме — каза тя със същия нисък и съсредоточен глас, — дори бяхте неумолим. Но всичко това ме правеше по-добра, знаете ли?
Хиршфогел се поклони двусмислено и не каза нищо.
— По-добра — продължи тя. — Може би ще помислите, че придавам драматичен характер на съвсем обикновени отношения! Не зная! … Може би само аз ги преживявах така. Но истината е, че станах по- добра.
Хиршфогел прие вид на стеснена скромност. Той с мъка сдържаше смеха си, но това не я разсърди.
— Смейте се! … — каза тя тихо, като че на себе си.
Няколко време четиримата мълчаливо сърбаха чая си. Елена изпи най-напред своя и подпря лактите си, върху масата. Тя разглеждаше всекиго поотделно с втренчен и тъжен поглед. Гласът й прозвуча отново:
— Мъчно ми е за трима ви. През часовете, които прекарахме заедно, имах убеждението, че животът ми бе пълен. Аз се отчайвах, надявах, отбранявах, нападах. Но всеки от вас имаше убеждението, че преди да ме осъди, трябваше да ме разбере. Аз ви благодаря за това. Сега присъдите са произнесени вече…
— И обвиняемата се пуща на свобода — допълни Хиршфогел.
— На свобода? — повтори тя с малко втвърден глас и се загледа неподвижно в средата на масата.
— Предполагам, че ще я имате — каза Хиршфогел.
— Знаете, че не мога да я имам — произнесе тя. с усмивка.
— Откъде мога да знам? — попита Хиршфогел.
Той не обичаше да оставя намеците й висящи.
Елена се приготви да каже нещо, но после размисли и намери, че е по-добре да мълчи.
Бенц мислено одобри поведението й.
Хиршфогел се усмихна с вид на човек, който не допуща, че в тоя момент може да се приказва за сериозни неща. Лицето на Андерсен обаче бе замръзнало в израз на безмерна печал. Още веднъж любовта на Елена минаваше покрай сърцето му с оскърбително равнодушие, И все пак не бе ли по-малко нещастен от Бенц?…
Андерсон живееше в една стара едноетажна къща близо до Военното министерство, която принадлежеше на Петрашеви и в която по-рано бе живял фон Харсфелд. Веднага след заминаването на Андерсон Елена настоя Бенц да се премести от хотела в тази къща. Бенц прие без колебание. Любовта е чувство, което винаги се стреми към удобство и спокойствие.
Самата къща се състоеше от четири — пет стаи, разположени около широк, тъмен коридор. Една от стаите бе наредена в турски стил: с дивани, възглавници, наргилета и мангал. Елена въведе Бенц в нея някак тържествено. Артистичният й вкус бе събрал в тая стая всичко, що можеше да насочи мисълта към леност и сладострастие. Диваните бяха покрити с малки, но извънредно стари и красиви килими, по които лежаха разхвърляни възглавници с копринена бродерия върху атлаз. В средата на стаята имаше ниска масичка от абаносово дърво със сребърни съдове. Всичко това бе много изящно, с голяма музейна и без съмнение парична стойност, но не въодушеви никак Бенц. Още щом влезе в стаята, тъжният ориганов дъх, с който бе пропит въздухът и, го накара да почувствува отвращение. Той помисли неволно за часовете, които Елена бе прекарвала тук с фон Харсфелд. Бенц не изрази никакво възхищение и това накара Елена да го погледне разочаровано. После, долавяйки изведнъж причината на неговата сдържаност, тя излезе от стаята мълчаливо.
Тоя ням инцидент не развали последните дни на любовта им. Неусетно Елена заразяваше Бенц с онова източно безделие, в което човек потъва с някакво сладостно самоунищожение на волята си. Бенц доби ориенталския навик да лежи като нея по цял ден и да пали цигарите една от друга. Защо нежната и мургава красота на това левантинско момиче излъчваше тъкмо сега меко и златисто сияние, което проникваше в Бенц с невидимо, ала по-дълбоко въздействие от бурните пламъци в Х…? Есента, ясното и синьо небе, смекченият блясък на слънцето, безкрайните колони на обезоръжени български полкове, които минаваха по улиците, идещи от фронта, мълчаливото отчаяние на един победен народ, чиято участ чакаше и Германия — всичко това заедно с всекидневното идване на Елена изпълваше Бенц с тъга и опиянение.
Понякога всред часовете, които прекарваше с нея, го завладяваше внезапно онова тайнствено безспокойство, което нахлува в душата ни дори в момента на най-пълно щастие и е като скрит предвестник на възможността да го загубим. Съзнателно, а може би и несъзнателно през тия последни дни любовта на Елена взимаше най-нежния си облик. И все пак, когато я изпращаше и оставаше сам, Бенц се чувствуваше напрегнат, тревожен, измъчен. Сънят бягаше от него, нощта се превръщаше в огромна и мрачна празнота, всред която долавяше неясно подземното бучене на недоверието и ревността.
Какво щеше да прави Елена след заминаването му?
Извън скритите и незнайни страсти, които заспиваха в душата й, имаше и други, чисто външни обстоятелства, които подхранваха съмненията му. Бенц знаеше, че веднага след германските в София пристигаха съглашенски войски. Светският живот, който Елена никога не бе преставала да обича, щеше да подеме водовъртежа си. Бенц си представяше близостта между френските офицери и Елена — близост, която непременно щеше да се създаде поради кръвта, която течеше в жилите й. А през това време той
