последствия, Бенц също виждаше неразумните й последствия, доколкото изобщо имаше разум през тия дни. Нямаше да бъде чудно, ако някоя сутрин градът осъмнеше с френски патрули по улицата. Но можеше ли да остави Елена сама или, което бе също тъй рисковано, да я вземе със себе си, без да знае какво става в София? Единственото основателно предположение всред хаоса от мисли, които се въртяха в главата на Бенц, бе това, че ротмистър Петрашев или генерал Д. трябваше да се разтревожат и потърсят Елена сами в Х…
Два дни изтекоха всред пълна неизвестност. На третия ден през града заминаха на юг няколко редовни дружини. Това бе успокоителен признак. Дори същия следобед Елена и Бенц излязоха на разходка. Улиците бяха сънливи и безлюдни, както винаги преди прохладата на вечерните часове. Полъхваше вятър и носеше миризма на съхнещ тютюн, на зрели плодове, на застояли канални води, които чакаха есеннните дъждове, за да се превърнат в смъртоносни източници на тифус и, дизентерия. От време на време срещаха групи от сръбски пленници — жалки, изтощени до смърт сенки, които отиваха на работа по шосетата, придружени от български часови. Те отминаваха, облечени в парцали, под които се виждаше почерняла и мършава плът. Бенц си спомни, че бе виждал цели български полкове, облечени като тях.
На връщане от разходката Бенц остави Елена да си отиде сама. След това влезе във военния клуб. Неколцината офицери, които завари там, го осведомиха, че бунтовниците са разбити при София. Това го зарадва. Положението обещаваше да се изясни скоро. Бенц занесе веднага новината на Елена. Последната равнодушно поклати глава. През цялата разходка тя бе някак странно разсеяна и тъжна.
Най-после една сутрин градът научи за примирието. На другия ден бяха възстановени железопътните съобщения. Още същата вечер Елена и Бенц се качиха за София. Бенц се чувствуваше спокоен, самоуверен и все пак ненапълно щастлив. Състоянието на Елена го потискаше необяснимо. Докато обмисляше във влака начина, по който щеше да се държи с ротмистър Петрашев и генерал Д., Бенц чу една дълбока, трептяща въздишка, която се изтръгна от гърдите й. Бенц я прегърна. Двамата бяха сами в купето. Елена отпусна глава на рамото му, Няколко време Бенц я държа така. Влакът летеше по нанадолнище и трясъкът на колелата му отмерваше бързи ритмични удари. На черния хоризонт трептеше сиянието на София, Елена повдигна главата си и погледна Бенц с тъжна, спокойна усмивка.
— Да, Айтел!… — прошепна тя.
— Какво има?
— Ще замина с вас и ще стана ваша жена. Бедната Елена!… Едва сега бе взела истински решението си.
Когато пристигнаха на софийската гара и слязоха от влака, Елена за пръв път улови Бенц подръка. В това мило движение Бенц съзря първата проява на тяхната обвързаност, Валеше дъжд. Въздухът бе наситен с изпарения на мокри шинели, Тръгнаха към изхода на гарата всред хаотична навалица от германски и български БОЙНИЦИ, Върху изопнатите лица на българите се четеше трескава възбуда, уплаха, забърканост и същевременно — първото опиянение от мира.
Бенц извика файтон. Елена се сгуши мълчаливо върху седалището. Бенц я прегърна. Струваше му се, че това малко, крехко тяло, което зъзнеше в ръцете му, бе по-скъпо от всичко на света. Той извърна главата си към нея и през всичкото време гледаше ненаситно лицето й. Електрическите глобуси и движението на файтона последователно го осветяваха и потапяха в мрак, Погледът й бе втренчен с горчива решителност към нещо тъмно и неизвестно, което сякаш тя бе победила с огромно усилие. От време на време пръстите й конвулсивно стискаха ръката на Бенц. След четвърт час файтонът спря пред къщата. Улицата бе пуста и студена. Дъждът продължаваше да вали. Електрическите лампи се отразяваха тъжно в мокрите плочи на тротоара. Елена позвъни, Една лампа светна зад стълбите и след малко вратата се отвори от слугата с кръглото лице.
Tui’i погледна Елена уплашено, съчувствено.
— Тук ли е брат ми? — попита тя бързо.
Слугата не отговори. Лицето му издаваше тревожно смущение. Докато той поемаше фуражката и шинела на Бенц, Елена повтори въпроса си. Лицето на слугата стана още по-смутено. Той потрепера леко. Мисълта му като че се бореше с необходимостта да каже или да прикрие нещо. Най-после той съвсем загуби самообладание и произнесе направо, със задавен глас:
— Госпожице Елена, брат ви е ранен от дезертьорите.
Следващия миг Елена политна в ръцете на Бенц. Докато последният я носеше по стълбите нагоре, една ясна и неумолима мисъл го изпълни с отчаяние: Елена нямаше да замине с него за Германия.
Тая нощ Бенц прекара у Петрашеви, повече зает да успокоява Елена, отколкото да мисли какво можеше да се случи по-нататък. Ротмистър Петрашев бе ранен доста тежко в гърдите и тая рана изкупваше живота му в тила. Бенц употреби големи усилия да убеди Елена, че раната не е опасна. Най-после тя повярва и се успокои. Когато влязоха в трапезарията да вечерят, Бенц забеляза ужасната съсипаност, която бе променила лицето й за два часа. Тя се опита да сложи в устата си няколко залъка, но не можа. От време на време посърналите й очи се спираха върху Бенц, като че се мъчеха да отгатнат мислите му. Бенц я гледаше по същия изпитателен начин. Най-после тя остави вилицата си и заплака неудържимо. Бенц я отведе веднага в стаята й.
— Трябва да ми простите! … — прошепна тя със задушен глас.
Бенц съзна горчиво колко много Елена обичаше брат си. Ротмистър Петрашев бе може би единственият мъж, когото тя щеше да обича винаги.
Бенц я притисна до себе си и й каза твърдо:
— Ще останете при него.
Късно след вечеря дойде Андерсон и разказа подробностите около раняването на ротмистър Петрашев. Същата вечер, в която Бенц пристигнал в Х…. двамата: получили заповед по телефона да се върнат в София.
Веднага щом дошли тук, научили новината за разбунтуваните войници, които арестували офицерите от Главната квартира. На другия ден при Владая се развило същинско сражение. Докато Бенц слушаше за подвижите на картечния взвод, командуван от ротмистър Петрашев, и на двете германски оръдия, направлявани от поручик Андерсон, телефонът звънеше непрекъснато. Разни високопоставени личности и дами от висшето общество се осведомяваха мило за състоянието на ранения. Бенц помисли неволно за хилядите други корави, никому неизвестни български офицери, които умираха със стиснати зъби в болниците на Македония, Сърбия и Румъния. Никой не питаше за тях. Защо Бенц не можеше да се трогне от съдбата на ротмистър Петрашев? Или по-точно, защо не бе в състояние да му съчувствува достатъчно? Бенц знаеше, че ротмистър Петрашев бе участвувал в Балканската война и имаше ордени за храброст. Знаеше, че в тоя момент раняването го спасяваше от мълчаливия упрек на фронтовите офицери, Знаеше, че ротмистър Петрашев не бе нито страхлив, нито подъл, нито мекушав. И все пак колко необяснимо нещо е понякога антипатията! Той живееше винаги в съзнанието на Бенц с разкошния си огненочервен мундир, с вежливата си усмивка, със скритата си ненавист към германците. Не презираше ли и Бенц, чието нищожно съществуване попречи на сестра му да стане госпожа фон Харсфелд?…
През тия октомврийски дни, тъжни и незабравими, Бенц живееше с убеждението, че Елена бе решила твърдо да стане негова жена. Великодушна жертва, която обстоятелствата й попречиха да направи. Но дори и да бе принесла тая жертва, Бенц съзнаваше смътно, че нищо не можеше да я задържи завинаги при него. Нейното сърце приличаше на феникс, който изгаря и се ражда наново от пепелта си.
Ако раняването на ротмистър Петрашев попречи неочаквано на Елена да замине с Бенц, от друга страна, то даваше на последния още една възможност да скъса безболезнено с нея. Тая възможност бе последната и Бенц я пропусна.
Елена трябваше да остане при брат си, Бенц съзнаваше това. Той не направи дори най-малкия намек пред нея да го последва.в Германия. Единственият изход, който оставаше, бе да замине сам с отстъпващите германски части. Никаква друга мисъл не минаваше още през главата му. Той бе потиснат, но спокоен, Казваше си уверено, че войната ще свърши скоро. Най-после, ако продължаваше дълго, Елена можеше да дойде в Германия през някоя от неутралните страни. Всичко това бяха мисли, които той споделяше с нея.
Според условията на примирието германските войски трябваше да се изтеглят от България в две седмици. С помощта на един санитарен полковник Бенц нареди работата тъй, че да остане в София, до края на този срок. Защо направи това? Все едно ако някой го попиташе защо остана в Х…
