му бе като символ на вечната й двойнственост, на възвишеното и низкото в страстта й, на всички сили, с които екзалтираше живота на Бенц и заплашваше да го погуби, Тя обаче не се върна при бюрото, а остана изправена зад Бенц и онова, което той почувствува в следващия миг, бе докосването на ръцете й, които обхванаха лицето му и бавно го притеглиха назад. Бенц отпусна главата си, която се опря в еластичната и топла мекота на гърдите й. Няколко секунди той изпитваше неизразимо блаженство. И тогава в момента, когато устните и се докосваха до челото му, безкрайната сладост на прегръдката й се прекъсна от стъпки в коридора, Бенц извърна главата си и погледна Елена. Тя прошепна успокоително:
— Силви.
След малко слугинята се показа зад вратата с мрежа за покупки. Ярката ацетиленова светлина обля лицето й, което бе грубо, мургаво, с много гъсти вежди, с много червени устни, застинало под маската на левантинско спокойствие.
— Няколко войници питат за господина — произнесе тя на френски.
— Да, идвам — каза Бенц трескаво.
Той стана от креслото без друга цел, освен тая да излезе вън и освободи войниците. Той направи това с убеждението на пиян човек, който иска да отстрани стеснителното присъствие на чужди хора. Войниците трябваше да продължат за София. Безспорно!
— Отивате си, значи!, . . — извика Елена с глас, в който Бенц долови гняв и болка. — Но това стои над силите ви, над гордостта и презрението ви към мен… Чувате ли?…
— Боже мой, Елена!… — произнесе той безпомощно. — Как е възможно да мислите, че ви презирам?
Двамата стояха до вратата един срещу друг. Внезапно тя се хвърли върху него и докато всички адски сили на тялото и душата й се мъчеха да откъснат ръката му от дръжката на вратата, гласът й произнасяше думи, които се сториха на Бенц, че идат от дълбините на самата вечност:
— Няма да заминете, нали! Не сега! Не тая нощ, която никога не ще преживеете повторно… Никога, чувате ли, никога!…
С всяка дума гласът й ставаше по-трескав. И макар да бе решил вече да остане при нея, Бенц се почувствува отново зашеметен, сякаш чрез тая жена бе стигнал до пропастта на страстите, от която съдбата с невидими нишки управлява живота.
Бенц пусна дръжката на вратата и с грамадна нервна преумора седна в най-близкото кресло. Ръцете му трепереха. За миг той имаше впечатлението, че и Елена се намираше в същото състояние. След малко той дойде на себе си и чу отново стъпки в коридора, но тоя път бавни, тежки. Един басов глас произнесе нерешително зад самата врата:
— Herr Oberleutnant…!
Елена отвори вратата.
Изненадан от това и смутен от присъствието й, гефрайтерът застана мирно. Тъмносините му очи се втренчиха с уплашен израз в лицето й.
— Аз ще остана тук, Лаугвиц — каза Бенц бързо, — а вие сте свободни. Можете да продължите към София.
Клепачите на гефрайтера замигаха бързо и горната му устна прехапа долната. Той гледаше Бенц учтиво, послушно, но явно бе усилието, с което се мъчеше да задържи някакво възражение.
— Хайде! — каза Бенц строго. — Тръгнете веднага за София. Аз ще остана тук. Невъзможно е да оставим фройлайн сама, нито да я вземем със себе си. Разбирате, нали!
Гефрайтерът кимна с глава, че разбира.
— Свободен сте — каза Бенц.
Но гефрайтерът не обърна гърба си веднага, а остана пред Бенц, като се взираше изпитателно в лицето му.
— Her Oberleutnant… — произнесе той — аз моля разрешението ви да останем и ние.
— Вие не сте длъжни да останете — каза Бенц развълнувано.
— Трябва да останем и ние — настоя гефрайтерът.
— Заради фройлайн ли? — попита Бенц шеговито. Очите на гефрайтера се спряха върху Елена с нямо съзерцание.
— Да, заради фройлайн — потвърди той сериозно. И спокойният, басов глас на този синеок великан потрепера леко.
Бенц вечеря с войниците. Когато излезе от трапезарията, Силви се появи отнякъде и прошепна ниско:
— Mademoiselle каза да отидете в стаята й.
И Бенц отиде. Боже мой, той не можеше да не отиде! … Това стоеше над силите му. Той влезе в стаята с някакъв смъртен ужас, който сковаваше сърцето му. Елена бе в яркосин копринен пеньоар, бродиран със златни арабески. Няколко секунди Бенц остана в средата на стаята прав, немислещ, докато най-после пристъпи към синята фигура, която изведнъж се превърна в розови пламъци и го погълна като бездна.
XVII
През тоя ефимерен проблясък на щастие Елена се съгласи да стане жена на Бенц. В дълбочината на душата си тя прие това като жертва, с която изкупваше страстта си. Според плана, който установиха, Елена трябваше да замине ,с Бенц в Германия. Решиха да се оженят в Кил, където живееше майка му. Елена щеше да остане при нея до края на войната. Но имаше ли сила да понесе тоя живот? Елена се съгласяваше на всичко с онова безумно лекомислие, което характеризираше всичките и постъпки. Можеше ли нейната разглезеност да получи одобрението на една стара жена, която бе прекарала целия си живот в строгостта на войнишко семейство? Как щеше да погледне бъдещата й свекърва на пушенето, на роклите й, на обноските й? Как щеше да се примири с ориенталската й леност, с пълното й отвращение към къщната работа и грижи? Луксът и разточителството на чужденката нямаше ли да оскърбят бедността на старата жена, както понякога оскърбяваха и Бенцовата?
Ротмистър Петрашев и сестра му бяха наследили голямо състояние, което им позволяваше да живеят твърде охолно. Освен.доходите от няколко големи здания в София те получаваха доходи и от хотелите на чичо си в Цариград. Срещу всичко това Бенц имаше само униформата и повече от скромната заплата на германски санитарен поручик. Луксът на Елена и богатството й, които се изпречваха пред него на всяка стъпка, го изпълваха понякога с тъжни размишления. Сега бе война и дори най-охолните се стараеха да живеят скромно или поне да крият разкоша си всред толкова скръб и мизерия. Нямаше външен блясък, нямаше скъпи заведения и разточителен показ на пари. Но после, когато войната свършеше, Бенц можеше ли да поддържа поне личните си нужди в средата на Елена? Разбира се, той щеше да остави военната служба, щеше да живее с Елена в София или Цариград и да си създаде клиентела. Но колко търпение, колко шарлатанство, колко унизителни компромиси трябваше да прави, докато стане моден лекар, докато почне да печели достатъчно пари! И после, може ли да упражнява професията си само за да печели пари? Ах, колко много неща задълбочаваха страшната пропаст, която и без това го отделяше от Елена!
Бунтовниците не влязоха в града тая нощ, нито на другия ден. Те минаха през гарата и продължиха за София. Само една малка група се отдели от тях, кръстоса града, уби двама случайно срещнати офицери, после изчезна неизвестно къде. Лаугвиц и войниците му заминаха на другия ден. От начина, по който гефрайтерът се сбогува, Бенц извлече убеждението, че той си отиваше някак разстроен. Наистина имаше ли по-трайна печал от тая да отнесе в себе си незабравимия образ на една жена, която никога нямаше да притежава? Дори в най-простите и първобитни души красотата на Елена събуждаше някаква остра меланхолия — сякаш човек, виждайки лицето й, съзнаваше изведнъж контраста между миговете, прекарани с нея, и тъжната безкрайност на вечността, в която смъртта ще удави живота ни.
— Какво да кажа в София за вас? — попита гефрайторът, преди да седне в автомобила.
— Ще кажете, че съм останал тук да чакам S-Cf етапно комендантство.
Лаугвиц нервно хапеше устните си. Бенц му обясни, че в поведението им няма нищо неправилно. Лаугвиц бе получил заповед от Хамерщайн да стигне в София, докато Бенц според телеграмата трябваше да търси етапното комендантство, където предполагаше, че ще го намери. Лаугвиц се съгласи. Няма нищо по- убедително за германския войник от една категорична заповед дори когато ясно вижда неразумните и
