щеше да мисли за нея в някой полски лазарет всред задушната атмосфера на кръв и лекарства, и всеки лъжлив слух за мир щеше да разкъсва сърцето му.
Така през тия безсънни нощи Бенц се приближаваше неусетно до страшния час, в който трябваше да пожертвува онова, за което никога досега не бе допускал, че можеше да загуби.
Кога точно мина за пръв път през главата на Бенц ужасната мисъл да остане в България? Не е важно. Известни решения са резултат на бавни и неподозирани процеси в подсъзнанието. Когато ни завладеят и пристъпим към изпълнението им, виждаме изведнъж, че те са построени върху същата логика, с която работим съзнателно, изправяме се пред доводи, които ни учудват с яснотата си. Бенц обичаше Елена с непреодолимото и болезнено чувство, което тя бе разгаряла в него, заслепена от самоизмамата си, че по- късно можеше да прави жертви. Обичаше я с онова тъжно себеотрицание, за което бе почнал да мисли, че можеше да спаси любовта й, осъждайки душата му на гибел. Никаква сила не бе в състояние да го откъсне вече от нея. Никакво колебание не го спираше да се бори с цената на всички жертви за нея. Да остави Елена сама всред глутница от съглашенски офицери, за които веднага щеше да се превърне в огнище на страсти!… Да я остави на брат й, който бе по-лекомислен от нея! Да бъде далеч и да знае, че толкова други мъже я заобикаляха, ласкаеха, ухажваха! Да вижда всеки ден призраци в омразни униформи, които целуваха ръката й, палеха цигарите й, поглъщаха думите й!… Не, това бе непоносимо! Като се отдаваше на тия мъчителни мисли, Бенц се учудваше на обстоятелството, че те възникнаха у него тъкмо през дните, когато всяко действие на Елена доказваше любовта й. Но ревността, дори когато е безлична и неспособна да ожесточи, притежава интуицията да открива опасности, в които разумът се уверява по-късно.
Онова, що ужасяваше Бенц, бе странната примиреност, с която мислеше за последиците на постъпката си. Като че някоя зловеща ръка бе скъсала изведнъж всички нишки, които чрез мозъка и сърцето го свързваха с великото агонизиращо тяло на Германия през 1918 година. Ако човек почнеше да рови в миналото на Бенц, едва ли щеше да открие в това минало нещо, което би го накарало да допусне, че трезвият и студен санитарен поручик Бенц ще дезертира някога от армията. Човек щеше да се увери, че животът му е бил винаги суров и разумен, така както бе създаден от строгостта на баща му и възпитанието в германските училища и казарми. Никога Бенц не се бе увличал от мечти, никога не бе очаквал изключителни преживявания. Той бе съвсем обикновен, съвестен германски лекар и с дребните радости на живота можеше да измине по релсите на кариерата си същия жизнен път, който изминаваха толкова други военни лекари. Да, това представляваше Бенц!… Самият той не допускаше за себе си, че можеше да бъде нещо друго. Колко малко познаваше тъмните дълбочини на душата си, скрития механизъм на нашето вътрешно „аз“, който обуславя постъпките ни под измамливата видимост на външен шовинизъм!
Още веднага щом съзна мисълта, че ако искаше да запази Елена, трябваше да остане в България, тая мисъл се превърна у Бенц в решение. Нищо не можеше да го разубеди. Ужасните нощи, които прекара след това, не бяха нощи на борба и колебания, а на кошмарни разсъждения, които затвърдяваха решението му, Бенц знаеше, че жертвува честта и кариерата си, че може да бъде обявен за дезертьор, че никога нямаше да види повече Германия. Знаеше, че щеше да носи дори презрението на майка си: клетата стара жена с бели коси, с тъжно и бледно лице, с вечно траурни дрехи, които не сваляше никога поради смъртта на по- големия брат на Бенц, Венцел, който загина при Скагерак! Ако славната смърт на Венцел бе горчиво утешение на сълзите й, какво можеше да измие позора от Бенцовата постъпка?
Денят, в който последният германски влак заминаваше от София, бе твърде мъчителен за Бенц. Тъй като влакът тръгваше късно вечерта, планът му бе да се качи в него на софийската гара и да слезе незабелязано на първата малка спирка, откъдето щеше да се върне в София. По тоя начин Бенц отклоняваше възможността да забележат веднага отсъствието му. Цялата сутрин той прекара в приготовления. Изтегли от германската банка няколко хиляди марки, които бе спестил в България, и ги размени срещу левове. Осведоми се точно на гарата кога заминаваше влакът и с помощта на един железничар узна часа, в който трябваше да спре на първата следваща спирка. След това намери един шофьор, който срещу щедро капаро се съгласи да го чака с автомобила си в селото при тая спирка. Всичко това Бенц извърши разсъдливо, невъзмутимо, но с усещането на оня тъп ужас, който не изоставя през действията им дори най-закоравелите престъпници.
Към пладне Бенц отиде у Петрашеви. Елена искаше да обядват за последен път заедно. Бенц прие поканата с известно усилие, измъчван от мисълта, че трябваше да крие от нея решението си. Той съзнаваше лудостта на постъпката си и ужаса, който можеше да и причини. Не искаше тя да го разубеждава и моли. Дори в тоя тежък момент, когато жертвуваше честта си, той не искаше да я измъчва и поставя в жестоката невъзможност да избира между брат си и него.
На масата седнаха само двамата — Елена и Бенц. Ротмистър Петрашев все още не можеше да става от леглото си. От време на време Елена поглеждаше Бенц нежно, съчувствено, после се мъчеше да се усмихне и го окуражи. Говореха с дълги паузи за бъдещето. Тя го съветваше да бъде твърд, да понесе раздялата търпеливо, да има вяра в любовта й. Елена вярваше в думите си тъй безразсъдно, както понякога вярваше и Бенц!…
След кафето двамата отидоха в стаята на ротмистър Петрашев. Последният посрещна Бенц по своя обикновен, вежлив, усмихнат начин. Той каза няколко красиви уверения за чувствата, с които оставал изпълнен към германците. Съюзът умрял, но моралните връзки оставали запазени. Надявал се, че Бенц ще си спомня за тях. Щяло да бъде много мило, ако някой път намери време и дойде пак в България. Всичко това бе издекламирано с много непринуден, любезен тон. Докато го слушаше, Бенц мислеше с горчива ирония за твърде голямата му увереност, че най-после един досаден обожател се махаше от пътя на сестра му.
Целия следобед Бенц прекара с Елена в малката едноетажна къща, в която живееше след заминаването на Андерсон и в която след няколко дни трябваше да преживее толкова жестоко сътресение. Споменът от тия последни и тъжни часове от любовта му бе свързан с убеждението, че преди да срещне капитан Лафарж, Елена го обичаше наистина. Той имаше това убеждение, защото през тези часове почувствува вътрешното съзвучие, което се беше установило вече между сърцата им, макар и тъй мимолетно. Близостта на тялото и, тънкото и проникващо благоухание на ориган, думите, които говореше, тъй измамливи и все пак искрени — всичко това заедно с мисълта, че оставаше при нея, изпълваха Бенц с трескава възбуда. Ударите на часовника го накараха да помисли за гарата. Той се изтръгна с усилие от прегръдката й, непрекъсната и сладостна, способна да го задържи завинаги, ако не бе мисълта, че трябваше да направи още една, последна и решителна стъпка към измамата на щастието си.
След половин час Елена и Бенц бяха на гарата. Ниски дъждовни облаци летяха по небето и студените пориви на вятъра гонеха между вагоните кълба от пара и чер дим. От прозорците на третокласните вагони надничаха безцветни егерски лица с лули. Един пресипнал от викане германски офицер обикаляше перона и сърдито даваше последните си нареждания.
Няколко минути преди потеглянето на влака в един момент, когато около тях нямаше никого, Елена за последен път поднесе на Бенц устните си.
XIX
Вагонът с купета от първа и втора класа, запазен за офицерите, бе почти празен и това значително намаляваше вероятността да забележат Бенц, когато щеше да слезе на следващата гара.
След малко обаче при него влезе един подпоручик от въздухоплаването. Той бе тънък, малко прегърбен младеж, с измъчен вид и печални, кафяви очи. Късите и студени отговори, с които Бенц отвърна на опитите му да завърже разговор, го накараха да си излезе. Бенц остана сам.
Трябва да бяха минали около двадесет минути след потеглянето на влака. Дъждът се бе усилил. Зад стъклата на прозорците, оросени от капки, се простираше черна и пуста равнина, из която тук-таме мъждееха светлини. Бенц погледна часовника си. До спирането на влака оставаше около четвърт час. Онова, що съзнаваше с мрачно доволство, бе усещането, че в тоя момент имаше тъй необходимата твърдост да изпълни решението си. И все пак той се бореше мъчително с няколко скъпи и мили образа от Германия, които още правеха усилие да го спасят. Бенц виждаше оловния блясък на Северното море, старата къща в Кил, родителите си… В мисълта му оживяваха спомени за Венцел: представи си лицето му, напрегнато и строго, такова, каквото го видя за последен път една дъждовна вечер, когато заминаваше с подводницата си. И ето че това лице сега изпъкваше пред Бенц с яснотата на халюцинация, под оная тайнствена светлина,
