съзнанието му. Той заспа тежък сън, прекъсван от полубудни състояния, в които чуваше ударите на часовника и неспирния плясък на дъжда. Събуди се призори, вкочанял от студ, с нетърпимо главоболие и тракащи зъби, но с много острото усещане за необходимостта да стане веднага. Нищо не вдъхва по-силна воля за живот, нищо не събужда по-пълно инстинкта за самосъхранение от образа на жената, която обичаме. Под сивата и мрачна светлина; която бавно проникваше в стаята, Бенц прибра нещата си, разхвърляни от вечерта. Фуражката и шинела занесе на тавана. Последният със своя лабиринт от сандъци и стари мебели представляваше твърде удобно място, в което Бенц можеше да се крие, ако в къщата дойдеха хора, които не познаваше или не искаше да го видят. Докато поставяше цигарите и револвера в джоба, той си каза уверено, че положението не бе тъй безизходно, както си го рисуваше снощи. Все пак обаче въпросът за начина, по който щеше да влезе във връзка с Елена, оставаше нерешен. Да излезе по улиците в германска униформа бе немислимо. Можеше да телефонира, но в къщата нямаше телефон. Единственият изход бе да чака Силви, която идваше всяка сутрин да почиства стаите. Но дали Силви щеше да дойде днес? Ако слугинята бе идвала вчера след излизането му с Елена да почисти стаите, вратата на задния ход трябваше да бъде заключена. Невъзможно бе да не забележи, че е отворена, и да не я заключи след почистването на къщата. Бенц имаше следователно основание да мисли, че Силви щеше да Дойде. Колкото за поведението й, Бенц не се съмняваше ни най-малко в него. Не допущаше, че Силви можеше да го издаде. Елена бе довела тази слугиня от Цариград и имаше доверие в нея.
Тъй като дъждът продължаваше да вали и вероятността да дойде някой в такова време бе твърде малка, Бенц отиде в кухнята и си направи чай. Там имаше примус, спирт, захар, кафе, дори няколко кутии с бисквити — всичко това оставено в ред от прилежния ординарец на Андерсен. Двата аспирина, които Бенц , глътна с чая, облекчиха главоболието му. Дори след малко той почувствува известно просветление. Тая къща, както и другата в Х… го караха да забравя гибелния път, из който вървеше. Всеки предмет, свързан с Елена, който тя бе виждала или докосвала, го изпълваше с тайнствено вълнение, като че присъствието й оставяше по тях някаква трайна, материална следа.
Три дни изтекоха в напрегнато очакване на Силви, която сякаш бе забравила напълно къщата. На четвъртия ден сутринта пред пътната врата спря един мъж с нахлупен каскет. Бенц позна веднага слугата на Петрашеви и има достатъчно време да изтича веднага на тавана. В първия миг тревогата потисна разочарованието му, после го обзе същинско отчаяние: не Силви, а слугата идеше да чисти. Бенц го познаваше съвсем малко и по никой начин не искаше да се довери на него. Самата му външност бе несимпатична. Слугата имаше лукаво кръгло лице със сладникава усмивка. Бенц се утеши с предположението, че той бе дошъл да извърши някоя дребна поръчка, но след малко чу шум от разместване на кресла. После го видя през прозорците на тавана как изнесе килимите в задния двор и почна да ги изтупва. Мисълта, че Силви нямаше да дойде, подтисна Бенц извънредно. Стори му се, че затворничеството в къщата ще продължи вечно. Какво трябваше да прави? Изходът бе да потърси сам Елена или Силви, но как? Той проклинаше за лишен път глупавата предпазливост, която му попречи да си купи цивилни дрехи. Основанието му бе, че ако попаднеше случайно в ръцете на французите, по-добре бе да го заловят в униформа, отколкото цивилен. Но ето че сега цивилните дрехи му ставаха тъй необходими!…
Той бе клекнал между едно голямо прашно огледало и няколко сандъка. Докато разглеждаше таванския хаос около себе си, дойде му на ум, че може би в тия сандъци имаше цивилни дрехи. Бенц реши да ги отвори веднага след излизането на слугата. Между това последният най-усърдно се занимаваше с работата си, която продължи до обед. Защо чистеше тъй основно? Дали ротмистър Петрашев, който, макар и ранен, трябва да бе влязъл вече във връзка с френските офицери, не беше отстъпил къщата на някой от тях. Мило съжителство!… Нямаше нищо невероятно в предположението и то накара Бенц да си повтори още веднъж необходимостта да действува веднага. Сега всичките му надежди бяха обърнати към сандъците. Бе твърде възможно да намери в тях ако не цивилни дрехи, поне някоя българска униформа, която можеше да облече. Това преобличане не изглеждаше много безопасно, но какво друго имаше възможност да направи? Важното бе да излезе за половин час от къщата и по телефона от някое кафене или ресторант да се обади на Елена.
Веднага щом слугата излезе, Бенц се залови да отваря сандъците. Това бяха стари, обковани с желязо сандъци, облепени с всевъзможни етикети, които свидетелствуваха за дългото им странствуване в чужбина. С помощта на една ръждясала кавалерийска сабя Бенц изкърти доста трудно ключалките на най-големия от тях. Уви, той бе пълен с книги и портрети!…
Тъй като любопитството към всичко, що бе свързано с живота на Елена не го оставяше дори в тоя момент, Бенц почна да разглежда портретите. Повечето бяха стари семейни снимки, но между тях имаше и такива на Елена, които го развълнуваха. Тия захвърлени портрети бяха за него като история, разкриваща узряването на един чаровен образ. Елена бебе, учудено от света. Елена момиченце, ефирно и нежно създание, като децата в приказките. Елена на четиринадесет години, в моряшкия костюм и поза на осъзнато кокетство. Елена в муселинова рокля и широкопола сламена шапка, с тайнствен поглед, устремен в първите миражи на любовта… Всичко това бе тъй мило и скъпо за Бенц, щото той не можеше да не почувствува сълзи в очите си. Сладостен и неизразим възторг му пречеше да откъсне поглед от снимките. Той прекара в това състояние повече от час.
Един внезапен шум от затваряне на пътната врата го стресна и накара да се ослуша тревожно. Не чу нищо повече. Като че някой бе влязъл в къщата, но това предположение му се стори съвсем невероятно. Когато слугата си отиваше, Бенц видя с очите си от прозорчето на тавана как заключи пътната врата и взе ключа със себе си. Ала трясъкът от затварянето бе ясен и в това Бенц не можеше да се съмнява. Той бе свикнал да различава тоя шум между всички други.
XX
Няколко секунди Бенц остана в пълна неподвижност, със затаен дъх и напрегнат слух. Тишината бе дълбока. Само махалото на стенния часовник долу в коридора невъзмутимо отмерваше секундите. Бенц не чу никакъв шум от стъпки, от отключване на входната врата или нещо подобно. След четвърт час той бе уверен, че долу нямаше никого и че човекът, който бе затворил вратата, излизаше от къщата, когато се чу шумът. Докато Бенц гледаше портретите, долу бе идвал някои. Сега вече Бенц не се съмняваше в това. Кой можеше да бъде? Слугата, без съмнение, забравил нещо… Но слугата пееше, свиреше, затваряше с трясък вратите — изобщо неговото присъствие бе шумно и характерно. Кой тогава?… Внезапно Бенц помисли за Силви. Не виждаше обаче никакъв повод за идването й, след като къщата бе почистена вече. Колкото за Елена, вероятността бе още по-малка. Какво можеше да търси. Елена тук? За да тури край на тия безплодни разсъждения, Бенц отвори още един сандък, втълпявайки си неуверено, че шумът от вратата, който бе чул, не можеше да бъде друго освен измама на слуха.
Вторият сандък бе пълен със стари български униформи от миналия век: дълги мундири, увити в платно и посипани с нафталин, с големи златни екселбанти, яркосини панталони с червени лампази, калпаци от астраганова кожа и бели сърмени колани; но всичко това бе тъй далеч от съвременната българска униформа, щото може да се облече само на маскараден бал. Бенц затвори и този сандък уморен, разочарован. Въпреки това той не бе изгубил надежда. Оставаха още три сандъка. Щеше да продължи с тях, ако гладът не го бе накарал да помисли за няколкото бисквити, които оставаха в кухнята.
Бенц слезе долу предпазливо. Преди да отвори вратата на вестибюла, той се ослуша напрегнато още веднъж.
Тишината бе пълна.
Известни неща са тъй ясни, че би трябвало да ги разберем веднага, ако твърде голямата неочакваност, с която се изпречват пред нас, не ни кара да ги отхвърлим като невъзможни.
Първото нещо, на което Бенц обърна внимание, щом влезе във вестибюла, бе отворената врата на турската стая. Върху ниската абаносова масичка пред дивана той видя букет от бели рози. Изненадата му бе голяма и в продължение на няколко секунди той ги гледаше напълно смаян. Това, което без малко не го накара да извика от радост, бе обстоятелството, че розите означаваха предстоящото идване на Елена. Да, никой друг!… Само тя имаше навик да се усамотява между книги и цветя.
„Елена ще дойде!“ — Бенц си каза това с трескава и радостна увереност, с огромно облекчение. Всичката загриженост и тревога, с които живееше досега, се разпръснаха изведнъж като по магия. Самите рози, свежи и много красиви, не му направиха впечатление. Той бе свикнал да ги вижда постоянно около
