която огрява в паметта ни образа на мъртвите. Излязло от забравата на толкова други спомени, то го молеше, заплашваше, проклинаше…
Внезапно Бенц почувствува, че влакът почва да намалява бързината си, и това го накара да потрепери. Излезе в коридора. Летецът, който преди малко бе в купето, стоеше до прозореца. Погледът му бе втренчен в студения мрак зад стъклото. Не виждаше ли призраци като Бенц? Той отиваше на Западния фронт, където неприятелят бе по-многоброен, сраженията — по-яростни. Не мислеше ли за трясъка на картечници, за внезапната тишина на спрелия мотор, за адския ужас на пламъци и чер дим, които обхващат машината?… Да, той сигурно мислеше за всичко това, защото Бенц видя как лицето му бе застинало в тъпата неподвижност у безнадеждно осъдените на смърт. Може би след една седмица там, високо над опустошената земя, той щеше да се превърне в пламтяща ракета, в овъглен труп. И все пак той се връщаше в Германия, той не бе дезертьор!… Няколко секунди Бенц гледаше лицето му потресен, измъчен.
— Гара! — каза летецът глупаво и се извърна към Бенц с последна надежда да почнат разговор.
— Далеч ли е? — попита Бенц глухо.
— Не, много близо.
Бенц спусна стъклото на прозореца и погледна навън. На това място влакът правеше голям завой. Бенц видя в далечината знака на семафора и зад него редките, блещукащи светлини на някакво село.
По-късно Бенц се учудваше на зловещата и бърза съобразителност, с която извърши всичко. Още преди спирането на влака той отиде във войнишките вагони. По тоя начин летецът, чието присъствие в коридора бе тъй неудобно, нямаше да забележи слизането му. От друга страна, ако войниците обърнеха внимание на това, щяха да помислят, че след потеглянето на влака се е качил в офицерския вагон. Тъмнината, дъждът и нощната потиснатост, в която се намираха всички, улесниха действията му. Никой не го видя, когато скочи от стъпалото и с бързи крачки се загуби в тъмния лабиринт между вагоните.
Бенц тръгна към светлините на селото през някакво тъмно пространство, което трябва да бе ливада или зеленчукова градина, защото скоро по стъпалата на ботушите му се налепиха тежки буци от пръст. Той се стараеше да върви по права линия. Прегази без колебание една малка река, после няколко ниви, след което се озова на шосето. Това го ориентира донякъде. Обърна се и хвърли поглед към гарата: една дълга, светла линия бавно пълзеше към запад — влакът бе потеглил. Бенц тръгна по шосето, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, които немилостиво шибаха лицето му. Селото се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. След дълго лутане из улиците, следван от яростния лай ма селските кучета, той намери най-после площада и от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение: пред кръчмата чакаше един закрит автомобил.
Колкото и да бе нежелателно, Бенц влезе в кръчмата, за да се стопли малко и да остърже от ботушите си дебелия пласт лепкава глина. Той бе мокър до кости и студът пронизваше тялото му. По някакво щастливо внушение селяните и шофьорът го взеха за офицер от германското интендантство, който обикаля селата да купува жито. Това обстоятелство заедно с двете шишета топла ракия, които изпи по съвета на шофьора, успокоиха малко нервите му. Време за губене нямаше. Трябваше да стигне колкото може по-скоро в София, преди да влязат първите френски части. Бенц плати и заповяда на шофьора да тръгнат веднага.
Докато автомобилът летеше в бурната есенна нощ, Бенц се питаше трескаво кога трябва да съобщи на Елена за оставането си. Ако направеше това сега, излагаше се на безполезно и опасно разтакане с униформа по улиците. От друга страна обаче, появата пред слугите нямаше да бъде тъй неестествена: последните може да помислят, че влакът тръгва късно през нощта и че Бенц не е заминал още. Ако ли пък се появеше на другия ден, когато французите щяха да влязат в София, той не можеше да направи това другояче освен по телефона. За нещастие обаче телефонът в втората къща на Петрашеви принадлежеше на германското комендантство и техниците бяха вдигнали апарата още при заминаването на Андерсон. Бенц остави въпроса нерешен.
Планът му бе, щом пристигне в София, да слезе някъде от автомобила и под прикритието на дъжда, който, държеше улиците безлюдни, да отиде в малката къща. Преди да излязат с Елена, той бе оставил задната врата отключена. Там можеше да обмисли положението спокойно.
След малко Бенц забеляза огромното и трептящо сияние на София. Пелената на дъжда все още покриваше целия хоризонт. Автомобилът измина някакви тъмни предградия, през ями и невъобразима кал, които шофьорът обсипваше с ругатни. Най-после колата излезе на равна улица.
— Къде да ви закарам? — попита шофьорът, като намали скоростта.
Бенц му каза името на една малка и пуста уличка близо до Петрашеви, през която бе минавал много пъти. Той избра нарочно тази уличка. Ако странното пътуване бе събудило подозрение у шофьора и това го накараше да проследи Бенц, трябваше да остави колата си и да тръгне след него по стълбите, които извеждаха на улица „Московска“. Това обаче сега изглеждаше невероятно. Бенц затриваше много добре следите си.
Автомобилът спря на тая уличка и Бенц тръгна нагоре по тъмните стълби, взирайки се внимателно дали няма да срещне някого. Дъждът продължаваше да вали. Бенц излезе на „Московска“ и закрачи бързо към Петрашеви. Но как можеше да се обади на Елена, без да узнаят ротмистър Петрашев и слугите? Не, най- разумното бе да не губи време и да се прибере веднага в къщата при Военното министерство. Основанията му се засилиха, когато помисли, че бе твърде възможно да има и полицейски час. Всяко бавене можеше да докара твърде опасни обяснения в комендантството. Бенц се върна обратно и повтаряйки си всичко това, когато минаваше покрай руската легация, чу внезапно всред плющенето на дъжда и звука на стъпките си една мелодия, която го накара да замръзне на мястото си. Тя бе хор от много гласове, към които се примесваше биене на барабан и шум от маршируващи стъпки. Песента звучеше гордо, вдъхновено. Марсилезата!… Първият френски отряд влизаше в София и пееше Марсилезата! Бенц. се ослуша напрегнато. Песента долетя до ушите му по-ясно. Несъзнателно Бенц постави ръката си върху кожения калъф на револвера. После се усмихна горчиво: това безсмислено и машинално движение не показваше ли до каква степен бе чужд на мисълта да се предаде на французите и въпреки всичко оставаше германец? Песента заглъхна в далечината.
Бенц продължи. Напрежението му бе тъй силно. Щото всеки подозрителен шум го караше да се спира и обръща на всички страни. Най-после стигна до къщата. Пътната врата бе заключена (и ключът бе останал у Елена), но след кратко колебание Бенц се покатери на зида и прескочи немного високата желязна ограда. Попадна на някакви мокри, бодливи храсти, които издраскаха ръцете му, после в една дълбока локва. Мракът бе пълен. Бенц тръгна пипнешком към задния вход, чиято врата бе оставил отключена. През кухнята и едно малко коридорче той влезе в трапезарията. Той не се реши да запали електричеството. Под светлината на една улична лампа, която разпръскваше мрака в стаята достатъчно, Бенц отвори бюфета и бързо изпи няколко чаши коняк. После седна уморено на един стол до масата и подпря главата си с ръка. Бутилката остана пред него.
Някаква огромна потиснатост завладя изведнъж цялото му същество.
Първите часове след всяко престъпление са часове на мрачна притъпеност. После изведнъж съзнаваме ужаса на постъпката си и ни обзема паниката от последиците й. Имаше толкова обстоятелства, които Бенц не предвиждаше или предвиждаше, но смътно. Сега те се изправяха пред него с всичката си заплашителност. Как щеше да живее в една страна, окупирана от съглашенците? Той виждаше само два изхода: първият бе да крие оставането си от всички с изключение на Елена и да живее с нея до края на войната в някое уединено и безопасно място, например в Х… Трябваше да се облече в цивилни дрехи и да се пази внимателно от хора, които можеха да го познаят.
Но това влечеше след себе си голям риск. Ако французите узнаеха по някакъв начин, че е германски офицер, щяха да го арестуват веднага. Как щеше да оправдае криенето си и докаже, че не е шпионин?
Втората възможност, която предотвратяваше опасностите на първата, бе да отиде веднага във френското комендантство и да заяви, че е дезертьор. Но това му се струваше унизително, неизпълнимо. Това значеше да се предаде на французите като вулгарен страхливец… Не, нямаше да стигне дотам! И после той не виждаше никаква гаранция, че щеше да бъде оставен на свобода. Щеше да бъде пленник и нищо повече. Ето до каква степен заслепението му бе попречило да предвиди първите и най-очевидни опасности, пред които се изправяше. Всичко това можеше да обезсърчи Бенц, ако в същото време той не мислеше и за Елена. Как в >то и да се случеше по-нататък, поне имаше убеждението, че се бореше за любовта й докрай.
Късно през нощта Бенц легна несъблечен на една кушетка. Конякът и цигарите бяха притъпили
