забулени с мистична пелена отношенията между хората. Тия банки и дружества подобно на „Никотиана“ нахално се представят за могъщи и при техния жалък автоматизъм неволно си припомняме за мъдрите , замислени хора. Ето, за да се обяснят взаимоотношенията между хората в буржоазното общество, съществува специална наука, която разлага сложните му механизми и пружини, прави го ясно за посветените, дава го, тъй да се каже, на нашия разум, но на човешката ни същност то си остава все тъй чуждо и необяснимо. За непосветения тия акции, дивиденти, финансови операции, борси и т.н. ще си останат винаги тайнствени мътни горейски числа, халдейски формули, жречески йероглифи. Човек не може да им се довери, те го отделят от човечеството, омагьосват света около него, отнемат му близостта с хората. За едно по-изтънчено въображение не може да няма нещо кошмарно и демонично в тоя свят, някаква сатанинска ехидност, луцнферовска сардоника.
Но, мисля, Димитър Димов не можа да опише бита, вътрешния свят, домашния мир на нашата буржоазия, която беше далеч по-невзрачна и парвенюшка, далеч по-мизерна и лишена от величави пороци, живописна поквара и демонизъм. Той я познава в един по-духовен и интелектуален смисъл и я изобрази интелектуално, каквото е цялото му творчество. Той е по-близко до закона, до абстракцията, отколкото до живата плът и безкрайното многобагрие на материалното. За него е по-важно поетично-общото, емоционално-отвлеченото, ако може така да се каже, отколкото предметното, живописно-частното, индивидуалното. Хиперболизирайки отделни качества на нашата буржоазия, той разкри най-дълбоките й духовни същности, които са разрушителни за личността, античовешки, дълбоко аморални и заплашителни за човечеството.
Затова не можем да очакваме, че Димитър Димов ще опише тия хора с епическо безстрастие и обективност. Те са му интересни и нужни като съдба, като една изключителна жизнена парабола, те са за него явления, които той трябва да постави ча съд пред морала. Той няма художническата сила на един Вазов например да пресъздаде епохата чрез нейните подробности, чрез епическия аксесоар, чрез живота на предметите, оръдията на човека. Вазов претворява духовните копнежи на своята епоха в материалния свят, чрез света, в чиито глъбини са израснали и дремят, чрез несъзнателните им носители и техния живот, чрез иманентното, ако можем да се изразим с тоя кантиански термин. Вазов материализира духа на своето време, докато Димитър Димов интелектуализира материалните процеси на епохата. Той пресъздава обществените движения на своето време чрез интелектуалното, през призмата на нравствеността, той ги пренася в сферата на културата и духа. И това не произтича само от особеностите на таланта, а си има дълбоки обществено-исторически основания. Вазов имаше гения да изобрази изконно българското, както никои друг българин. Той можеше да бъде епичен не просто защото е епично „обективен“, напротив, той е пристрастен и субективен към всичко, което е враждебно на чорбаджи Марковия мир, а защото отрази една епоха, чиито форми на живот са пречистени и избистрени от историята, форми, които са се сложили от векове и в тях е кристализирала човешката мярка, нравствеността и жизнената философия. Тук духът, моралът живеят в иманентното, в материалния живот, а не идват отвън, не влизат в противоречие с материалните форми на живот. Тук всяка вещ, всяка форма носи печата на човешката мяра; човешката идея одухотворява обстановката, материалната среда. Тук духът е в хармония с цялостното битие на човека. Както върху щита на Ахил, изкован от Хефест, се оглежда античният мир на Омир, така върху чиширитс, калдъръмите, чаршията на стария Сопот се оглежда идеята на чорбаджи Марковия мир. Тук всичко е устойчиво, непоклатимо, понятно. Епическият свят е единен, вътрешно неконфликтен, една завършена хармонична сфера. Разбира се, не става дума, че тук няма страдания и болка. Но данайците и троянците са дълбоко вътрешно сходни въпреки външния си конфликт, те еднакво са подчинени на боговете от олимпийската йерархия, над които стои съдбата, Парките, най-върховният арбитър; те са от една плоскост, от един свят, с който живеят в духовно съгласие. А светът на Димитър Димов е духовно съкрушен, разрушен на части, той се е разпаднал и всичките му части са в пълно несъгласие помежду си.
В тоя свят Димитър Димов влиза като чужд, като съдия. Той осъди и основанията на тая присъда не се съдържат в самия буржоазен мир, а идват отвън. Писателят се интересува повече от моралния смисъл на нещата, духовния екстракт на историята, философската сферичност на проблема, а много по-малко от формите и ароматите, от живописните детайли, от аксесоара и декорацията на драмата, която ще се разиграе пред погледа му. Защото предметите на монополистичния мир са лишени от епична съдържателност. За Димитър Димов е по-важно, че драмата е станала, че в исторически смисъл това е вярно, че психологически, морално и философски е прав. А има още едно допълнително обстоятелство — това е историческата съдба на българската буржоазия, която освен с жалките си пороци се отличаваше с исторически неустановената си физиономия, с липса на традиции, трайни форми на съществование, установен бит и семейни отношения и т.н., особено пък едрата финансова буржоазия, която се създаде в продължение на 20-30-те години такава, каквато я виждаме в „Тютюн“. Тя не остави нищо трайно, не се наложи в съдбата на народа, не се свърза с нищо от народните интереси, не закрепи в себе си нищо устойчиво от българския дух, не създаде духовни ценности. Тя нямаше ясни национални черти, в нея нямаше характери, типове. Всичко това прави нейния облик по-неясен, неуловим, разводнен и разплут.
Затова аз казвам, че изкуството на Димитър Димов е повече психологически затворено, емоционално- абстрактно, интелектуално субективно, отколкото епично-многообразно. Във всеки ред, където се разказва за тия безобразни паяци на финансовия свят, се чувствува страх, те го бяха хипнотизирали със страшната си власт, те бяха завладели въображението му с ужасното, което носеха в себе си, те му се сториха чудовища от един гойевски свят. Интелектуалното му въображение търсеше именно тия черти. Тия черти той най-добре схвана: тях веднага улови и обогати със собствената си фантазия, склонна към болното и демоничното. Той, който търсеше демоничното в жената, във фанатичния урод Ерегия, където и да било, защото изпитваше болезнена наслада да го наблюдава, го откри съвсем близо, където може би не е очаквал да го намери. И не бива да се учудваме, когато дочуем по-фернални ноти, сатанински мотиви в описанието на един съвсем прозаичен, дълбоко непоетичен свят. От това неговите образи не престават да бъдат верни на действителността, същността им, макар и прехвърлена на друга плоскост, се проявява по-внушително, излиза на преден план, става пряка.
Балзак търсеше шекспировски сюжети в прозаичния буржоазен мир. Димитър Димов откри поетичен план, естетическа перспектива в най-пошлата, най-жалката, най-дребнаво жестоката и страхлива буржоазия, която може да съществува. Той я удостои естетически, той я изобрази трагедийно и с това и направи голям комплимент. За да я отрече морално, той трябваше да я утвърди поетически. Никой преди него не е разкривал толкова дълбоко нейните пороци, не е показвал тъй всенародно нейните язви.
Да вземем „Човешка комедия“ на Балзак. Това е наистина една „комедия“ на душите в средновековния смисъл на думата, едно страдание и спасение в лоното на буржоазния мир или падение извън неговите сфери. Това не е пародиране на средновековната алегория или гениалното произведение на Данте, а на самия буржоазен свят, съвсем неподатлив на опостизиране, антидуховен, небожествен, лишен от светли сфери, материален и груб. И в тая пародийна игра чувствуваме редуцирания, но могъщ смях на художника, неговото епическо веселие и ирония. Балзак виждаше трагичното, патетичното в този свят, до като цяло го показа достоен за осмиване, за комедия. И той смесваше възвишеното със смешното, намяташе търговците на макарони с царствената мантия на крал Лир, поставяше такива патетични заглавия, като „Блясък и нищета на куртизанките“, „Величие и падение на Сезар Бирото“ и т.н. , пред най-пошли буржоазни истории. Изображението на Балзак се облива от лъчите на цяла гама осветления — от най-трагедийното до водевила, — многообразието му напомня многообразието на живота. Докато при Димитър Димов разните моревци, барутчиевци и т. н. добиват характер на универсалност, те се митологизират, превръщат се в символи, а там вече всяка ирония отпада. В тяхната самотност и титаничност, в тяхната чудовищна студенина, в тяхната кошмарна власт и нагон към злото има нещо луциферовски блестящо, нещо от ледената божественост на исландските Иогуни, царствено и недостъпно, което хвърля поетични отблясъци върху тяхната гибел. Катастрофата на техния свят напомня падението на една Валхала на злото, залеза на боговете, нещо, което е пронизано от тънки поетични ноти.
Разкривайки най-дълбоките духовни същности на буржоазията, които са разрушителни за личността, античовешки, аморални и заплашителни за човечеството, Димитър Димов в същото време развенчава представата за нейната мощ и величие. Успоредно със света на „Никотиана“ живее един друг свят,
