противоположният полюс, заплашителният съпровождащ мотив, напомнящ за възмездието, memento mori.
Това е пролетариатът, революционната класа, която ще събори престъпната власт на „Никотиана“. Образите на комунисти и революционери в романа носят противоположната нравственост, те са антитезата на „Никотиана“. „Тютюн“ е изграден върху тая антитеза — и в главното, и в частите. Върху основата на тоя мотив започва развенчаването на света на капитала.
Но трябва веднага да кажем, че образите на комунисти в „Тютюн“ нямат тая художествена плътност и убедителност, както другите му герои. Първото, което ни се хвърля в очи неговите комунисти, е, че те са построени върху отвлечените понятия за комунистическа нравственост, дълг, вяра, душевна чистота и т.н. Те са носители на идеи, но човешки съдби, те са бедни, лишени от красота. Те не ни вълнуват, не ни покоряват с човешко обаяние. Лила, Павел, Макс и др. изразяват идеята за комунистически добродетели, те са наистина морални антиподи на другите но тези герои, в нравствено отношение стоят неизмеримо по- високо, но художествено са далеч по-малоценни. Те са изградени върху абстракции, техният вътрешен живот е идеален. В тяхната психология има повече признаци на вида, на рода, отколкото на истината. Стремежът на Димитър Димов да ги надари с човешки черти е почти безплоден, защото, най-банално казано, те не са изживени, не са негови душевни рожби, вътрешно преживяване, обезправяне на неговия дух. Те имат логика, но нямат лична страст. Те живеят само живота на ума. Участта им, съдбата им се решава от самите тях въз основа на нравствените правила. Те никога няма да кажат като Медея: „Моята ярост е по-силна от мен.“ Те няма защо да се плашат от сърцето си, от неговата ужасяваща сложност и непонятност, от неговата реална н необикновена сила, която показва, че нашето сърце е създадено от същата материя, от която е създаден целият космос. Те са толкова пречистени интелектуално, толкова спиритуализирани, че се превръщат в незаангажиран с нищо земно дух, нравствен абсолют, пред когото светът на греховните човешки страсти и желания, на непокръстената природа е безсилен и остава някъде далеч зад тях, преодолян.
Можете ли да си представите, че тоя леден Павел Морен, който е незасегнат от сектантството в партията, който се оказва по-умен от всички около него, безстрастно високомерен поради превъзходството си, по-хладнокръвен от всички, би могъл да застане някога на кръстопът, да се извива от болка, да проклина съдбата? Той е преодолял всичко земно и неговият освободен дух лети над грешния свят над деветте сфери на вечното блаженство. Но от това той не става художествен образ, липсва му човешка убедителност.1
Защо се е получило така? Една от основните причини е, че Димитър Димов няма за тия хора конкретни усещания и впечатления, сетивни представи, виждания за пълнокръвието на техния живот. И затова до голяма степен те са решени като психологически задачи, като духовни, философски проблеми. Те са сякаш извадени от природата и поставени в света на абстракциите. Разбира се, представена така, съдбата на комуниста се озарява от ореола на героизма и себепожертвуваниста, в нея личат най-висши нравствени добродетели, романтически блясък, крехко християнско
——
1 Вж. статията на Емил Манов „За някои недостатъци на романа «Тютюн»“, в. „Литературен фронт“, бр. 64, 1954 г. Като цяло смятам статията на Емил Манов за прекалено строга и придирчива, но той вярно е доловил слабостите в обрисовката на положителните герои.
величие, това е живот, който се крепи само на титаничната воля и титаничната вяра. Но това е една представа колкото вярна, толкова и невярна. Колкото и духовни чарове да притежава Макс-например със своята готовност да приеме хората и всички страдания, със своята воля да се отрече от един отровно привлекателен свят и сладостни миражи, със своята мъжественост и сурово величие на самообрекъл се мъченик, в същото време в него има нещо студено и мрачно. Не за това, че съзнателно се е лишил от всички радости на живота, че се е посветил напълно на една идея, че неговият живот се превръща в един низ от страдания, нечовешко напрежение на волята, страхове и самота — това го налага самата логика на една борба, в двубоя с господарите той не може да бъде друг, в своето пълно отдаване на партията и революцията той е принуден да потисне много пориви в себе си, да изсуши много сокове на душата си. Но има и нещо друго — той няма друг живот освен умствен. За Варвара също е казано — „тя е мозъчно същество“. Те не са цялостни хора, а само духовни и волеви екстракти. Те са почти лишени от обикновените човешки прелести. Такива хора могат да ни плашат, в тях има нещо робеспиеровско. Те са опасни. Какво би станало от нашия живот, ако той се подчинеше само на ума? Правата на ума са безгранични, желанията му нямат предел, но ние нямаме сили да го следим във всичките му стремежи.
Димитър Димов виждаше, че комунистите, революционерите бяха отхвърлили земния хляб заради небесния, той виждаше тяхната евангелска чистота, повярва в техния идеализъм. Но той не разбра, че те, както всички хора, отдаваха божието богу и кесаревото кесарю. Той сякаш забрави, че комунистическият идеал е н земен, че крайният смисъл на нашата борба е земното щастие на хората, макар че ние и можем да кажем — не хлебом единньм. И затова той представи комунистите донякъде като аскети, опасни фанатици на своята вяра, като студени скептици, които не признават и се боят от света на природата и земните страсти Неговите комунисти приличат на мрачни пустинници, които спасяват душите си, ограждайки се от живота на милионите, защото единствени, както ония сто четиридесет и четири хиляди от Откровението на Иоанна, знаят химните на Агнеца. Той не ги видя в тяхното естествено битие на хора, на които нищо човешко не им е чуждо. От неговите комунисти лъха на нещо студено н неприветно, на отшелническа самотност, фанатична сухота и неприязън към душевния свят, към естеството, към човешкото.
Но защо тогава Димитър Димов успява с образите на някои работници, например Шишко, Спасуна, Блаже? Мисля, че при тях той повече се е доверявал на своя писателски инстинкт, на личните си наблюдения, на художествения усет, отколкото на кякои превзети постулати от онзи период. Той ги е видял в техния естествен живот, в тяхното убедително човешко битие и конкретна среда, в тяхната сила и жизнена енергия, в човешката им пълнота и земна материална осезаемост. Те не живеят тоя напрегнат до невъзможност живот на духа, какъвто живеят Павел, Лила, Варвара, Макс, тяхното съзнание не се терзае постоянно от нравствени императиви. Писателят не се е стремил изкуствено да ги възвиси, да ги издигне в областта на хладните аскетични добродетели. Те са реалността, понякога груба и не съвсем деликатна, каквато е Спасуна. Но от нея лъха сила, жизнена достоверност и енергичност. В тях няма нищо неземно, спиритуално, никакъв копнеж по трансцендентното, както в Лила, Павел и т. н. Те не размишляват постоянно, не определят жизненото си поведение чрез решения. Тях животът естествено ги е довел до работническото движение, те се приобщават към идеалите на партията просто и естествено, и ние вече знаем, че тия идеали живеят в сърцата им така просто, каквото е цялото им обикновено съществование.
У Шишко например няма нищо аскетично, макар че е посветил целия си живот на борбата на партията. Той не е създаден в реторта, както Лила и Павел, а е жив. Той е обикновен човек, една праведна душа, която обитава дебелото тромаво тяло на астматик. Възвишените пориви, справедливостта, вярата, чувството за дълг са сякаш вродени качества на неговото правдиво и чисто сърце. Той не достига до саможертвата и жизнения подвиг, преминавайки през горнилото на нравствените усъвършенствувания, по стигайки чрез разума и науката величието на комунистическата идея, а спонтанно, както е живял и вършил всички дела, както във великата наивност дремят гигантските прояви на духа. Той сигурно никога не си задава въпроса, какъв трябва да бъде комунистът, или да размишлява върху моралния кодекс на революционера. Шишко ни убеждава не чрез могъществото на духа си, а чрез конкретното си човешко съществование. И когато в последния партизански бой той достига до величествените върхове на героизма и нравствения подвиг, до такова шеметно и бляскаво издигане на духа и застава пред нас сякаш озарен от сияние, той не изгубва човешката си убедителност, ние затаяваме дъх и се прекланяме не пред идеята, моралния постулат, свещената догма, а пред човека, разкъсал болезнено всички връзки с родилата го земя, обрекъл себе си на страдание и смърт в името на хората, в името на идеята и идеалите, в името на духа, към който се приобщава завинаги. Тук той ни покорява не само нравствено, но и естетически той загива като човек, сред кръв и болки, както не биха могли да загинат Лила и Павел. Нашето страдание за Шишко е конкретно, защото той самият не е представител на вида, на рода, не е екземпляр, а индивид, личност, нашето сь преживяване е пълно, естетически ние сме задоволени. Ние сме в сферите на изкуството.
В перспективата на историята Димитър Димов виждаше в лицето на комунистите хората, които ще съборят престъпния буржоазен закон, които ще извършат заедно с народа един велик акт на възмездие и справедливост. За него те бяха ръка на съдбата, която наказва за извършените грехове, архангели с огнен
