капките от роса блестяха още върху тревата. Прозрачната бледосиня мъгла, събрана в долините, почна да се топи. Миризмата на папрат и смола, която идеше от гората, стана по-силна. Войникът и Мичкин спяха дълбоко.
— Това ли е оръжието ти? — попита той.
Еврейката погледна небрежно малкия никелиран револвер, който висеше на канап върху шията й. Той приличаше много на револверите, с които се извършват салонни убийства по филмите.
— Да, това е — каза тя троснато.
— Носиш го като бижу.
— Сега наистина е бижу. Една четвърт от хората са почти без оръжие.
— Ще намерим скоро — уверено каза Павел.
Тя замълча презрително, сякаш намираше обещанието му за глупаво самохвалство.
— Какво стана после? — попита тя внезапно.
— Кога после?
— След романската филология и тъй нататък?
— Нищо. Изгониха ме от Аржентина, а след това взех участие в испанската война.
— И сега идваш от Съветския съюз?
— Да — сухо отговори той. — Но това не трябва да се раздрънква.
— Никой не го раздрънква — гневно произнесе тя.
След това се изправи намръщено. От скалата, наметнат с одеялото си, идеше бившият тютюноработник.
— Стига вече — каза той, като бутна с ръка спящия войник и почна да сгъва одеялото си.
Войникът от своя страна разтърси Мичкин, който при събуждането си издаде стреснат вик и улови веднага пушката си. Изглеждаше, че неговото събуждане доставяше удоволствие на всички, тъй като подскачането му предизвика смях. Това бе един от редките моменти, в които тези хора се смееха. Дори Варвара се засмя, при което острият блясък в очите й стори място на игрива и весела закачливост. Навярно така се беше смяла тя, преди да почне гоненето на евреите и преди да окачи малкия револвер върху шията си.
Мичкин се изправи начумерено, мърморейки нещо срещу смеха на другарите си. След малко всички тръгнаха надолу, към долината, вървейки един зад друг в боен ред. Мичкин пак водеше групата и вървеше най-отпред. Когато стигнаха долината, той поведе другарите си нагоре, по течението на планинската река, следвайки някаква едва видима пътека. Коритото на реката ставаше все по-стръмно и каменисто. Най-после пътеката изчезна съвсем. Мичкин се спря.
— Събувай се и гази!… — дрезгаво изкомандува той.
Върху лицата на всички се изписа досада, но никой не възрази. Павел разбра, че партизанският лагер трябва да е наблизо. Към него не трябваше да водят никакви следи. Почна трудно и уморително изкачване по коритото на пенливата река. Водата беше студена като лед. Под разместените и хлъзгави камъни прибягваха пъстърви и плоски водни червейчета. Войникът успя да улови с ръце една пъстърва и я сложи в торбата си. Павел газеше наведен, със стиснати зъби, носейки вързопа под мишницата си. Студената вода причиняваше на посинелите му и вкочанясали крака силни болки. После краката му станаха съвсем безчувствени и той престана да усеща върху какво стъпва. Тютюноработникът пъшкаше глухо. Варвара и войникът останаха назад. Само Мичкин крачеше бодро, сякаш газенето в ледената вода не му причиняваше никакво неудобство. Като повървяха четвърт час така, той се обърна назад и викна високо със същия дрезгав глас:
— Излизай!…
Един по един всички излязоха от коритото на реката и седнаха на слънце да се обуват. Павел се обърна назад и потърси с поглед Варвара. Тя се беше свила на кълбо, триеше посинелите си крака и стенеше тихо. Но той не отиде при нея, защото това щеше да я раздразни.
— Лагерът е съвсем близо — каза тютюноработникът, като стана и направи гримаса от болките в костеливите си крака. — Няма смисъл да почиваме тук.
Мичкин ги поведе отново, като изостави реката и тръгна през едно полегато планинско пасбище, осеяно с малки скали и храсти от хвойна. Всички усетиха с наслада контраста между гората и откритото място. Потискащият мрак и усойната влага отстъпиха място на слънце и топлина. Безоблачното небе сияеше ярко, а в пукнатините на скалите цъфтяха алпийски рози. В далечината синееше връх със снежна преспа. Всичко бе тихо, светло и радостно. До тия места стигаше трудно тиранията и убийството. Павел изпита желание да запее, но веднага съзна, че това щеше да раздразни другарите му.
— Къде е лагерът? — попита той.
— В седловината, която ще се покаже след малко — отговори работникът. — Много удобно място… Не се забелязва отдалеч.
— А къде са постовете ви?
— Това се питам и аз. Трябваше да ги видим при реката и зад ония скали.
— Защо ги няма тогава?
— Може би другарите са преместили лагера на друго място.
— Трябва да вървим предпазливо.
— Да — каза работникът. — Точно така избиха седем души от една чета… В базата чакаше засада от фашисти.
Той извика високо:
— Мичкин, внимаваш ли?… Постовете ги няма.
— Виждам — отговори Мичкин с рутината на човек, който си знаеше работата.
Той повървя още малко, после се спря до една купчина от високи скали и направи знак на другарите си да дойдат при него. Павел избърза напред. От скалите се виждаше седловината. Мястото беше скрито и много удобно, но от лагера и хората нямаше нито следа. Седловината беше тъй пуста, както и останалата част от широкото било на върха. Тук-таме по нея имаше гъсталаци от хвойна и дребни, мършави борчета, които надолу по склона ставаха по-едри и се сгъстяваха в гора. Един по един хората от групата стигаха до скалите и спираха до тях, гледайки разочаровано напуснатата база, от която бяха отстранени грижливо всички човешки следи. Варвара се тръшна изнемощяла върху тревата.
— Към нас идва човек — рече някой.
— Това е Андон — позна Мичкин. — Оставили са го да ни упъти.
Към скалите, идейки от седловината, се приближаваше бавно нисък брадясал човек, облечен в кожухче и бричове. На рамото му висеше пушка и торба с провизии. Човекът ядеше хляб и сирене.
— Андоне, здравей!… — извика Мичкин. — Къде са другите?
— Преместихме се към Пещерите — флегматично отговори Андон. — Насам идва пехотна колона с минохвъргачки… Днес или утре ще стане горещо.
Но ятаците бяха заблудили колоната и последната се залута в друга посока. Не последва сражение нито през същия, нито на другия ден. Партизаните спокойно организираха новата си база при Пещерите. Ала след това колоната налучка верни следи и се отправи точно към сърцето на оперативната зона, в която действуваше отрядът.
На разсъмване срещу този ден Динко прекара през паметта си за хиляден път подробностите на фаталната грешка. Нито го арестуваха, нито взеха оръжието му, а само го снеха от командирския пост. Сега той лежеше малко настрана от другарите си, под един навес от борови клони, а наоколо, в мълчанието на планината, струеше тиха лунна светлина. През деня той беше работил заедно с другите по укрепяването на новите картечни гнезда. Легна си уморен и веднага заспа, но душевната криза прогони съня му към полунощ. В съзнанието му изникнаха тъжните и упрекващи образи на другарите, които бе тикнал към смъртта в пристъп на лудост.
А лудостта бе избухнала в мига, когато видя дългата черна кола, която идеше от Беломорието, и различи с бинокъла си омразния човек, който слезе от нея. Изведнъж го обзе сляпа ярост, която се превърна в диво, неудържимо желание да унищожи този човек. Защо се поддаде на личното отмъщение? Защо заповяда това нападение? Защо пожертвува най-добрите си хора? Той не можеше да си даде ясна сметка, но подробностите на самото безумие изпъкваха в паметта му със стереотипна яснота. Атаката беше
