посрещната с ураганен огън от автоматични оръжия. Около складовете немците бяха построили леки циментови бункери. Нападението завърши с пълен провал. А после, когато се оттеглиха, той видя с бинокъла труповете на другарите си, които чернееха върху перона на гарата. Отрядът бе загубил трима души. Нима можеше да се намери оправдание на всичко това?…
Динко затвори очи, смазан от ужаса на постъпката си. И тогава, в тишината на нощта, която изведнъж му се стори страшна, той чу гласа на партията: „Ти не се оказа достоен за поста, който заемаше. Ти показа, че не си истински комунист.“ — „Не съм ли? — оправда се Динко. — Та на мене ми е заповядано да нанасям удари… Къде и как, има ли значение?“ Ала гласът на партията, раздразнен от оправданието му, отговори: „Да, но никой не ти заповядва да нападаш гари, за които знаеш, че са укрепени с бункери и картечници… Ти извърши нападението само защото искаше да убиеш човека, когото мразиш. Вярно, този човек е подлец и народен враг, но ти беше заслепен от лична омраза, от ревност, от мрачното чувство, което изпитваш към една жена. А това е недостойно за комунист. Ти се бориш не срещу отделни хора, срещу цялата система, която обезобразява душите им.“ Гласът замълча сред угризенията, които се впиваха все по-дълбоко в съзнанието на Динко. Мисълта за убитите другари стана непоносима. От гърдите му се изтръгна хриплива прекъсната въздишка. Имаше нещо подло и в това, че от нападението самият той беше излязъл невредим. Случайност може би!… Не, не беше случайност. Той просто стоеше назад. В други сражения той излизаше напред и разделяше опасността наравно с другарите си, но сега се беше прислонил до една купчина от чували с цимент, за да остане невредим, за да плени и убие собственоръчно човека, който мразеше до дъното на душата си. Дори другарите му наблюдаваха учудено тази необичайна за него предпазливост. Всичко, което беше извършил през този ден, му се струваше чудовищно.
И тогава през съзнанието му мина мисълта, че не заслужаваше да живее повече. Това бе облекчаваща, изкупителна мисъл. Ръката му се спусна към пояса и напипа тежкия дългобоен пистолет, който не сваляше от себе си. Един куршум и грешката щеше да бъде изкупена. Но тогава той чу пак гласа на партията, глас на хиляди сърца и хиляди мозъци, който му заповядаше: „Остави!… Животът ти отдавна принадлежи на мене. Само аз разполагам с него.“
В пещерата, поставен на пода, светеше панцеров фенер, а до него, наведени над военна карта, разговаряха Павел, Лукан, Блаже и един майор-комунист от Първата световна война. Лицето на Павел беше обрасло в няколко дни с гъста черна брада, Лукан се разпознаваше веднага по смазаните в полицията хрущяли на носа, Блаже изглеждаше значително състарен от лишенията на нелегалния живот, а майорът, въпреки трудностите на обстановката, имаше вид на акуратен пенсионер.
Майорът бе нисък, дребен, с голямо плешиво чело и вземаше не за пръв път участие в ръководството на бунтовническа войска. Носеше бричове, подковани ботуши и старомодна куртка с висока и твърда яка, но без пагоните и звездите на царската армия, която го беше извергнала със задочна смъртна присъда от редовете си. Куртката беше запазена от сестра му. Този човек бе оцелял през два революционни периода благодарение на умението си да забягва навреме в чужбина. Тактическият му ум се беше развивал свободно чрез изучаване действията на Червената армия, докато мисълта на другарите му от военното училище — които сега бяха генерали — скърцаше бавно по военните правила ох преди сто години. И затова решенията, които вземаше съвместно с Лукан и Блаже, докарваха често тия генерали в пристъп на ярост. Особена черта в характера му бе вкусът към подробности. В личния си багаж той носеше разни учудващи дреболии, например лупа за четете на ситни надписи, машинка за острене на самобръсначи, едно ръководство по астрономия и линийка за изчисляване на логаритми.
В пещерата беше малко задушно, а фенерът, светейки отдолу, правеше лицата на мъжете да изглеждат изпосталели и мрачни.
— Тук не виждам никакво шосе — рече Лукан, като посочи върху картата.
— Картата е стара — обясни майорът от Първата световна война. — Разтворих я, понеже има едър мащаб… Ей сега ще ти покажа на другата.
— Остави, няма нужда — каза Лукан.
— Не, искам да се увериш.
— Остави бе, човек!… Разбрах!… В тази посока можем да налетим на моторизирани части.
— Ей сега, ей сега!… — мърмореше майорът, ровейки упорито в чантата си с картите. — Искам да видиш, че направлението, в което предлагам да се оттеглим, е най-безопасно.
Той разтвори картата и показа доволно шосето.
— Ясно!… — Гласът на Лукан бе уморен. — Значи, оттегляме се към Вододела, докато Шишко пази фланга ни при езерата, и ако противникът се увлече след нас, нанасяме контраудар.
— Това е единственото възможно решение — заяви майорът.
В пещерата стана тихо. Павел гледаше картата замислено. Лукан забеляза това и попита учтиво:
— Вашето мнение, другарю?
— Посоката не е много добра — отговори Павел. — Групата на Шишко е малобройна и остава на собствените си сили.
— Хората му са изпечени — каза Блаже. — Шишко няма да мръдне дори ако види минохвъргачи пред себе си.
— Тъкмо затова трябва да го пазим — продължи Павел. — Има да видим още много неща… Моят съвет е да завъртим посоката на оттеглянето към юг и да запазим връзка с Шишко. Така ще увлечем противника към езерата и ще го атакуваме в удобно място. Пехотната колона няма да ни преследва към Вододела, бъдете сигурни!… Вие като че искате да избегнете сражението.
— С оръжието сме зле — забеляза Блаже.
— Тъкмо затова!… Ако разбием колоната, ще се снабдим с оръжие.
— А ако не я разбием, оставаме без патрони… — рече майорът. — Аз мислех да ви предложа именно това решение, с малка варианта, но не мога да разчитам върху него поради историята с Динко. За контраудар върху колоната е необходим смел, бърз и умен командир, който да състави план за боя на самото място и да го променя всеки момент според условията… А такъв командир е само Динко.
— Не можем ли да го заместим с Шишко? — попита Лукан.
— Не — бързо отговори майорът. — Шишко е отличен само за политкомисар или когато командува двадесет души… Но той няма понятие от огневи план и тактика на картечниците.
— Пак вашите военни истории — измърмори Лукан, като се изпоти внезапно и обърса челото си.
— При условията на сегашния случай те са решаващи — сухо каза майорът.
— Добре. Замести го ти.
— Съгласен съм.
— Това ще бъде голяма грешка — остро възрази Павел. — След моето заминаване с бригадата на юг другарят остана единствен военен специалист в щаба. Не трябва да го рискувате.
Настъпи мълчание, в което фитилът на панцеровия фенер почна да пращи. Блаже отвинти капачето му и наля от една тенекиена кутия малко газ. От входа на пещерата се чуха стъпки. Дежурният по лагера обикаляше постовете. Мълчанието стана неприятно. Павел не познаваше подробностите на историята с Динко, а майорът избягваше да се меси в кадрови въпроси. Само Блаже гледаше упорито и смело в лицето на Лукан.
— Кажете, какво да правим? — рече Лукан.
— Какво ли?… — внезапно произнесе Блаже. — Аз ще ти кажа. Стига вече сектантщина, другарю Лукан!… Динко трябва да бъде възстановен незабавно на поста си.
Отново настъпи мълчание, което сега бе по-тягостно от преди. Върху бледото изпито лице на Лукан не трепна нито едно мускулче. Смазаните хрущяли на носа му напомняха мъченията, които бе изтърпял в полицията, и засилваха израза му на упоритост.
— Другари!… — бавно почна той, сякаш се намираше пред събрание. — Върху мене продължават да се хвърлят упреци за миналото, и то от човек, когото партията е поставила в щаб на оперативна зона. Обвинението се отправя към мене за това, че отстоявам едно решение, с което искам да запазя нашата борба от израждането й в тесногръда, лична саморазправа…
Лукан млъкна за миг, после изкрещя гневно:
— Сектантщина ли е това, другарю?…
Викът му накара пламъкът на фенера да потрепера. Така избухваха хора, които загубват
