самообладанието си рядко. Блаже не отговори.
— Продължавайте!… — спокойно рече Павел. Лукан възстанови бързо равновесието на нервите си.
— Динко е хвърлил отряда в едно безсмислено нападение, което струва живота на трима души… Аз го снех веднага от поста, за да не повтори утре същата лудост… Това сектантщина ли е, другари? Динко върши своеволия и не зачита партията в лицето на политкомисаря, а вие искате да му поверите отново командуването на сто и петдесет души… Аз не мога да се съглася с такъв риск… Това пак ли е сектантщина?
— Какъв е мотивът на нападението? — попита Павел.
— Да причини щети на германците, но това е неверно… Разследването установи, че той е искал да улови и екзекутира брат ви.
— Значи, мотивът продължава да бъде политически — безстрастно установи Павел. — Брат ми работи и печели от германците.
Всички, включително и Лукан, го погледнаха смаяно.
— И това не може да го оправдае, другарю Морев!… — възрази Лукан. — Партията забранява изрично наказания над цивилни, които не са провинени във военно сътрудничество с властта и германците срещу нас… Не е работа на Динко да се занимава с брат ви… Това ще направи утре народът. Но има нещо друго, друго… — Гласът на Лукан стана отново гневен. — Динко действително е искал да убие брат ви, но мотивът за това не е само политически… В намерението му е имало нещо тъмно, лично и неизвестно, върху което той отказва да даде каквито и да било обяснения… Той не иска да разкрие лицето си дори пред партията… Аз не мога да имам доверие в такъв човек.
— Разпитахте ли го повторно? — попита Павел.
— Виках го десет пъти.
— Ще опитаме още веднъж.
— Кога? — намеси се майорът. — Неприятелят иде.
— Тази сутрин — отговори Павел. — Ако се разкрие пред партията и признае грешката си, ще го върнем на поста, какъвто и да бъде личният мотив… В противен случай командуването на отряда ще поема аз.
Варвара се събуди на разсъмване от болки в ревматичните си крака. Войнишкото одеяло — единствената й завивка — бе просмукано от нощната влага и дребното й тяло затрепера от студ. Тя прекара няколко минути на границата между съня и будното състояние, загледана в белезникавата светлина на разсъмването, която се процеждаше от изток. Тъмните сенки на боровете шумоляха тихо, а над тях все още блещукаха звезди. Като се разсъни малко, тя се отдаде веднага на мисли за партийните работи.
Тя бе вече повехнала жена. Петнадесет години от живота й бяха протекли в бедност, преследване и непримирима вражда срещу света, който изпитваше към нея двойна омраза. Ударите и плесниците, които получаваше често от агентите в полицията, се нанасяха върху нея по-жестоко, отколкото върху другите, защото беше еврейка. Тя произхождаше от семейство на беден равин и след като изкара университета, издържайки се сама, потъна в нелегална борба. Животът не й беше дал никаква радост освен студената връзка с един човек, когото убиха преди година и половина. Но в тази връзка нямаше любов, а само хладнокръвна лоялност, само единомислие между комунисти. И поради това, че не беше дала или взела нищо от любовта, в душата й съществуваше някаква празнота, която тя запълваше с неумолима взискателност към себе си и към другите. Ала тя не съзнаваше, че тази празнота я правеше сприхава и печална.
Сега тя почна да мисли за своите задължения през деня. Струваше й се, че партийната просвета в отряда не вървеше много добре. В четата на Мичкин имаше един студент, който тълкуваше селския въпрос съвсем погрешно, а курсът по ограмотяване изоставаше назад. Трябваше да се потърсят моливи и хартия, да се учат като първолачета четиридесетгодишни мъже. В отряда имаше няколко души, по които се бе появила краста. Трябваше да се излекуват, преди да разпространят болестта. Тя ги караше тиранично да се мажат с мехлем, който им бе приготвила от сяра, свинска мас и сода за пране по рецептата в едно ръководство за фелдшери. Един болен от малария тя лекуваше упорито с чесън, понеже нямаше хинин и си беше втълпила, че лютивите вещества на чесъна могат да го заместят. Ризите на няколко души бяха тъй съдрани, че просто не можеше да ги гледа. Трябваше да ги смъкне насила от гърба им и да ги закърпи най- сетне. И за още много такива неща помисли Варвара на разсъмване. Всичко това й даваше морално право да се намесва енергично в личните разправии на тия сурови мъже, които гледаха така пренебрежително на бойните й качества и с такава досада на сприхавата й чувствителност. Тя ги упрекваше, мъмреше, хокаше непрестанно и най-после успяваше да ги вкара в правия път. Ала твърде често тя прекаляваше в това и мъжете просто й заповядваха да се махне отпреде им. Тогава тя ставаше мълчалива и печална за няколко дни, докато тия, които я бяха обидили, не дойдеха отново да й поискат услуга или съвет.
Тя стана, след като се бе вече разсъмнало, среса набързо косата си и натъпка в раницата одеялото, с което се завиваше. Движението я стопли, а болките в ревматичните й крака изчезнаха. Розовото сияние на зората и дъхът на смола я изпълниха с ведрина. Краят на омразния свят приближаваше. Червената армия нанасяше на немците удар след удар, съпротивата се засилваше, партията овладяваше все по-сигурно ръководно място в борбата. Варвара беше мозъчно същество и не обичаше да фантазира, но всяка сутрин тя се отдаваше на една изгаряща мечта: да се види отново спретната и чиста на партийно събрание, с доклад под мишница. Събранията бяха нейната стихия, а красноречието — талантът й.
Отивайки към потока да се измие, тя видя Мичкин, който стоеше на пост при скалите. Той се беше свил като котка и наблюдаваше втренчено широкия простор към долината. Слухът му ловеше всеки шум, а острите му очи дебнеха козята пътека — единствения достъп към лагера. Но нищо тревожно не се чуваше и по пътеката, която се губеше в белезникавия и замъглен простор, не се виждаха никакви подозрителни точки. Слънцето изгряваше бавно. Покоят бе пълен. Само отвреме-навреме полъхваше вятър и от боровата гора се разнасяше тъжно свистене, сякаш планината въздишаше. През такова едно тихо утро Мичкин беше напуснал своя дом, за да вдигне оръжие срещу света, който бе убил единствения му син. В съзнанието му имаше много остатъци от този свят, ала той ги преодоляваше постепенно чрез спомена за мъдрата и спокойна решителност на сина си преди смъртта, обесен за конспирация. Дълги часове на размисъл, на горест и гняв бяха накарали неукия баща да тръгне по пътя на сина. Сега Мичкин беше кандидат за партиен член.
— Защо не спиш? — попита той, когато Варвара мина покрай него.
— Имам работа — отговори тя. После се спря и попита внезапно: — Но кого беше вилата в Чамкория, при която онази вечер чакахме новия другар?
— На един тютюнджия — отговори Мичкин.
Той бе разнасял дълги години мляко по вилите в Чамкория и познаваше хората в селището.
— Как се казва?
— Морев.
Варвара трепна, но след това помисли веднага: „Съвпадение или далечен роднина.“
— А жената познаваш ли? — попита тя след малко.
Мичкин изпита стеснението, което усещаше винаги от нередни и срамни неща, засягащи семейния живот.
— Жената ли… — измънка той. — Тя е държанка на Морев… Нали знаеш… богатите си имат държанки.
— Откога му е държанка? — остро попита Варвара.
— От седем-осем години.
— Как се казва?
— Не зная — отговори Мичкин, като продължаваше да изпитва стеснение от разговора.
Той наистина не знаеше. После го обзе смътно желание да защити някак жената, към която имаше причини да изпитва симпатия, и добави бързо:
— Тя е лекарка.
— Лекарка ли?
— Да. Една зимна вечер срещу Нова година детето на сина ми беше простинало… Мяташе се и гореше от огън, а навън имаше виелица. Викахме лекари, но никой не искаше да дойде. Всички пиеха и танцуваха по вилите. Тогава повикахме нея и тя дойде. Откарахме я с шейната.
