Детето не отговори. То мислеше за своята нечиста окъсана рокличка, която изпълваше ситите и добре облечени жени със страх от въшки.
— Няма да те изпъди — каза експертът.
Той улови Аликс за ръка и тръгна с нея, а тя повлече козичката след себе си.
— Нали няма да ми направиш лошо? — попита внезапно Аликс, след като повървяха малко.
— Какво лошо?
— Да не набиеш.
— Не, няма — потресен отговори Костов.
И той стисна нежно малката суха ръчица.
Кристало бе едра петдесетгодишна жена, с напудрено лице и ярко боядисани цикламени устни. Чертите на лицето й притежаваха забележителна класическа линия, но съдържателите на публичните домове в Атина бяха използвали красотата й така безогледно, щото от нея оставаха само жалки развалини, подобни на изпочупени мраморни колони от древен храм. Високият й ръст, сложната прическа и златните обеци напомняха фигурите на византийска живопис, а дългата опитност с мъжете я бе направила философ. Войната беше заварила Кристало на острова с някакъв грохнал възрастен търговец на зехтин, който една нощ умря от удар в къщата й, а разни капризи на немските комендантства й попречиха да се върне в Атина. Сега тя бе добре осигурена жена и единственото, което малко несправедливо изискваше от другите, бе да я уважават. Защото това уважение й беше липсвало през цял живот.
Идването на Костов я зарадва, но Аликс я накара да се намръщи. Костов бе вежлив и приятен квартирант, който обичаше чистотата, спокойствието, хладната стая и чашка мастика под сянката ма маслиновото дърво в двора. Ала Кристало имаше голям опит с бездънната порочност на мъжете. И затова, когато видя Аликс, попита сърдито:
— Къде намери това краставо коте?
— На улицата — отговори експертът, връзвайки козичката за маслиновото дърво.
— Защо я водиш?
— Да я нахраним.
— А после?
— После ще видим.
Като привърза козичката, експертът погали детето и седна уморено до масата под маслиновото дърво. Очите му бяха подкопани, а лицето — уморено и потно. Кристало втренчи в него тъмните си левантински очи. Природният ум, изострен от житейска опитност, й помогна да схване веднага същинското положение. Дългото боравене с пороците я бе научило да различава веднага добродетелта. Тя поклати глава и рече замислено:
— Разбирам!… Ти си я съжалил.
— А ти какво помисли?
— Нищо особено.
— Познаваш ли това дете?
— Да — отговори гъркинята. — Гладува и се занимава с просия.
— Това е… ужасно!…
— Обикновена история тук.
— Къде са родителите му?
— Няма родители… Майка му избяга с един гемиджия, а баща му загина на италианския фронт.
— У кого живее сега?
— У чичо си.
— Херакли?
— Да, Херакли.
— Какъв е той?
— Пияница и лентяй.
— Трябва да поговоря с него.
— Ще си докараш само неприятности… Той е кавгаджия и мрази българите.
Кристало приглади сложната си прическа с ръка и седна на другия стол. Китката й беше украсена с гривна от масивно злато — белег на благосъстояние и достойнство, който трябваше да напомня, че не любезничи вече с мъжете за пари.
— Какво мислиш да правиш? — попита тя.
— Не съм решил още… Но може да го прибера.
Очите на Костов гледаха с трескав, възбуден блясък, а гласът му беше глух и сякаш излизаше от празнота — от безсмислицата на тридесет години суетен и прахосан живот.
Кристало не отговори. Тя не бе изненадана. Полъхна вятър и листята на маслиновото дърво зашумоляха. Отнякъде пак се разнесоха звуци на флейта — старинна и тъжна мелодия от сребърни тонове, които се разливаха в синевината и напомняха музика в древен гръцки театър. Кристало помисли: „Възрастен господин и малко момиченце… Да, понякога това свършва с осиновяване. След десет години тази сврака може да се превърне в елегантна и красива госпожица.“ Но в цялата работа имаше нещо, което не беше в ред. Решението на Костов й се струваше много бързо. Тя почна да гледа ту него, ту Аликс, мъчейки се да предвиди какви биха могли да бъдат по-нататъшните им отношения.
— Как намираш това? — попита експертът.
— Намирам го много прибързано… Ти можеш да й помогнеш и после да мислиш за осиновяване.
— Но аз искам да я взема със себе си.
— Ах, да!… Тогава Херакли ще те оскубе здравата.
— Готов съм да му платя каквото поиска.
— Не бързай!… Това е излишно. Не показвай пред Херакли никакъв особен интерес към Аликс. Най- много можеш да му кажеш, че си я харесал за прислужница.
— Искаш ли да ми направиш една услуга?
— Каква?
— Да отидем заедно при Херакли.
— Това е съвсем неразумно… Херакли ще помисли веднага, че ти я препоръчвам, и ще поиска грамадна цена.
Костов се замисли. Гъркинята имаше право.
— Можеш ли да намериш за детето някаква дрешка? — попита той внезапно.
— Отде да я взема? — Кристало направи гримаса на досада, но после се замисли и рече: — Чакай!… Ще се опитам да й преправя нещо от мене… Но ако я отведеш в Кавала, можеш да й купиш някои дреболии у Клонарис, който продаваше едно време детски дрешки на черната борса… Кажи му, че аз те изпращам.
Тя се изправи бързо и улови Аликс за ръката:
— Микро!… Ела да те измия първо!… Ти не си виждала гребен и сапун от рождението си.
И като се смееше високо, тя отведе детето в задния двор. Историята с Аликс я беше възбудила някак особено. Детето се повлече след нея уплашено.
Аликс бе чула разговора на възрастните и разбра смътно част от значението му. Тя бе лишена от собствена воля и готова да възприеме всичко — добро или зло. Но някакъв първобитен детски инстинкт й подсказваше, че работата отиваше към добро. В очите на стария господин нямаше студения блясък на войниците, които понякога й подхвърляха късче хляб или й залепваха плесница, ако се опитваше да го открадне. От разговора тя разбра, че каквото и да се случеше по-нататък, където и да я отведеха, поне щеше да има хляб, поне нямаше да я бият и Херакли да я лекува с ракия. Докато слугинята на Кристало — една грозничка и куца жена — сапунисваше свирепо главата й, Аликс си повтаряше един израз, който бе чувала от възрастните: „Работата отива на добро.“ Тя не бе слушала приказката за Пепеляшка, не познаваше друг свят освен Лимен и острова, не подозираше съществуването на радост в живота, но си повтаряше настойчиво: „Работата отива на добро.“ И това добро плахото й въображение си рисуваше под формата на изобилен пшеничен хляб.
Докато Кристало и слугинята й миеха Аликс, Костов седеше под сянката на смокиновото дърво и пиеше
