мастика от Хиос.
Настъпваха горещите часове на деня, но в градината, върху зелената трева, между олеандрите и дълбоките сенки от нарове и смокини бе все още прохладно, а незнайната гръцка флейта продължаваше да сипе сребърни звуци. Из въздуха се носеше тънко, едва доловимо благоухание на розмарин.
Експертът пиеше мастиката на бавни глътки и мислеше за Аликс. Така!… Най-сетне той бе намерил опорна точка в живота си. Чувството към Аликс беше много сложно, за да го анализира сега, да изяснява причините му, да се пита къде ще го отведе. Но едно бе ясно и достатъчно: то засилваше отслабналата му жизненост, караше го да мисли за бъдещето. Той си представяше с бащинска нежност Аликс възпитана в добър пансион, влизаше мислено с нея в елегантна сладкарница, докато колата ги чакаше на улицата, виждаше я облечена в бална рокля с рояк обожатели, които с въртяха около нея, без да забравят нужната почит към него, вече остарял и грохнал, но доволен от живота си. Колко прекрасно щеше да отива рокля от бледожълта коприна на това антично гръцко лице, на тези тъмносини очи, на тая ръждиво-чер-вена коса!… Тон глътна още малко мастика и се сепна изведнъж. Пак се бе хлъзнал по жалката линия на суетността, пак виждаше само цветове и форми, пак искаше само да блести — порок на празен и разточителен свят, в който бе прахосал живота си. Пак мислеше по неизкоренимия навик на егоизма първо за себе си, а после за Аликс и така не съзираше достатъчно по-дълбоката и облекчаваща нравствена същност на постъпката си. Но самият факт, че почваше да мисли отново за бъдещето, бе ободрителен и му вдъхваше сила. От една година той бе духовно почти мъртъв човек, не се интересуваше от бъдещето и чакаше равнодушно края. От една година той пръскаше съвсем безполезно пари и в един глупав град като Кавала харчеше цялата си заплата, живееше едва ли не по-разточително от самия Кондоянис. Той правеше това, защото всичко му причиняваше смъртна скука, защото бъдещето му се струваше мрачно, а краят — неизбежен. А сега той съзнаваше, че трябваше да пести пари, искаше да
Когато Кристало я доведе отново, сресана и чистичка, той видя пак колко нежно и красиво беше това дете. В Аликс се отразяваха цветовете, полусенките и акварелната прозрачност на острова. Високото чело, правият нос, удълженото и тънко тяло загатваха вече пропорциите на бъдещата й фигура, линиите и формите на антична статуя. В тъмносините й очи светеше природна интелигентност, ведрина и неосъзнато игриво кокетство, а ръждиво-червената й коса наподобяваше цвета на милетска ваза. Стори му се, че тя бе остатък от отдавна изчезнал народ и древна цивилизация, че приличаше на малка художествена скъпоценност, изровена от глада и невежеството на варварска мизерия. И той пак почна да фантазира за бъдещето, пак си я представи в разцвета на двадесетте й години, образована и прекрасна в блясъка на този свят, който сега я бе смазал. Но колко време трябваше да измине дотогава!… Колко изтощени и немощни да се съживят му се струваха това мършаво телце, тия хлътнали бузички, тия подути от глад венци около малките разклатени зъбчета!…
Кристало донесе обеда — омлет и пържен кефал с хубав пшеничен хляб. Зехтин и брашно тя си доставяше отчасти на черната борса, отчасти по приятелска линия от окупаторите, а в задния двор на къщата си развъждаше кокошки. Аликс погледна яденето изумена. Гладът събуди у нея желание да грабне нещо и да побегне, но вместо това почна да яде плахо и непохватно. Боеше се от чистотата, трепереше да не изцапа нещо. Кристало й даде първия урок по светско държане, като й показа как да си служи с приборите. Постепенно детето се отпусна, почна да говори за козичката си и за малкото гърбаво момче Темистокъл, което често я биело с пръчката си. Умственият кръгозор на Аликс беше съвсем ограничен. Тя не познаваше друго освен околностите на Лимен, пияницата Херакли, завистливия Темистокъл и българските войници, които понякога й хвърляха остатъците от яденето си.
— Искаш ли да те отведа с мене? — попита Костов към средата на обеда.
— Къде? — рече Аликс.
— В моята страна.
Аликс не отговори.
— Там има много хляб — допълни Кристало. — А господинът ще ти купи обувки и рокли… Ти ще станеш като чистите и хубави деца, които лятно време идваха тук от Атина… Дори по-хубава от тях.
— А кукли ще ми купи ли? — внезапно попита Аликс.
— Кукли, играчки… Колкото искаш!…
Клепките на Аликс замигаха бързо. Откакто се помнеше, тя заспиваше вечер с мечта за кукла. Дори понякога тази мечта ставаше по-силна и горестна от глада. И тогава вместо хляб сънуваше кукла.
— Наистина ли? — усъмни се тя.
— Нима този добър господин ще те лъже? — рече Кристало.
Аликс помисли малко и рече с безсрамието, на което я беше научил животът:
— Добре!… Ще дойда, ако ми купиш кукла.
— Но ти не трябва да отидеш с него само заради куклата — разсърди се Кристало.
— А за какво? — попита детето.
— Господинът е добър и може да те направи своя дъщеря. Аликс погледна господина скептично. Не й беше ясно как можеше да стане това. Животът беше затрил и семейните чувства у нея. Майка си тя не помнеше, а баща й беше моряк и нямаше време да се занимава с нея. Представата й за близък човек се покриваше с образа за пияницата Херакли. Но той я биеше често и затова тя го мразеше и се боеше от него.
След обеда Кристало изнесе на двора шевна машина и почна да преправя за Аликс една от старите си басмени рокли, с които сутрин шеташе из къщи. Тя се залови с това неохотно, защото по природа беше скъперница и намираше, че роклята можеше да се носи още. Но постепенно тя се примири и почна да изпитва непознато досега удоволствие от решението си да облече гладната и голичка Аликс. Освен това тя беше религиозна и вярваше твърдо, че постъпката й щеше да се възнагради от провидението. Не напразно досега тя бе палила всеки ден кандило. И може би затова немците не я бяха интернирали още от Тасос на Самотраки, където човек можеше да умре от горещина върху нажежените скали. Ала сега Кристало се беше развълнувала съвсем независимо от милостите, които очакваше от провидението. Когато видя радостта на детето от рокличката, тя се трогна до такава степен, щото реши да му подари и една синя панделка, която щеше да отива много добре на очите му.
Но докато Кристало шиеше, Аликс се омърлуши. Идеше треската, по тялото й почнаха да пълзят студени тръпки. Като болно куче, което търсеше инстинктивно топлина, тя приседна на слънце с изопнато лице и свити юмручета.
— Всеки ден ли те тресе? — попита Кристало.
Аликс нямаше сила да отговори. Сините й очи гледаха уплашено, тялото й трепереше, зъбите й вече тракаха от студ. И в същото време като че някакъв железен обръч стягаше главата й. С последни усилия тя се мъчеше да запази съзнанието си и да не извърши нещо нередно, което можеше да събуди отвращение у Кристало и стария господин. Това сигурно щеше да й отнеме обещаната кукла. Веднъж я беше разтресло, когато пазеха козичката с Темистокъл. Когато треската мина, гърбавото момче й се смееше, задето удряла с юмруци във въздуха и говорила мръсните думи, с които войниците я пъдеха от трапезата си. Сега тя се боеше да не стане същото и отчаяно стискаше челюстите си.
Костов веднага я отнесе в стаята, която Кристало беше приготвила за него. Но прохладният въздух в стаята накара Аликс да затрепера още по-силно. Експертът я постави на леглото и зави с одеялото, докато Кристало оплакваше съдбата на ослепително белите си чаршафи. Тя бе голяма чистница, а по краката на Аликс имаше прах и драскотини. Но въпреки това тичаницата и безредието, които бяха настъпили след идването на детето, й се сториха пак някак приятни.
Треската на Аликс се засили. Сините й очи помътняха, лицето й се зачерви, цялото й мършаво телце излъчваше суха и гореща топлина. След малко тя почна да се мята, говореше несвързани думи и отвреме- навреме надаваше пронизителни писъци, сякаш някой я биеше.
— Това е тропична малария — загрижено произнесе Кристало.
— По какво познаваш?
— Другата не друса толкова силно.
Костов навлече бързо сакото си и каза тревожно:
— Отивам за лекар!…
