Едва сега, докато слизаше тичешком по дървената стълба, той си спомни за Ирина и фон Гайер, с които трябваше да обядва в гостилницата на Аристидес до кея.
По сънливите улички той се отправи към пристанището и ги завари на масата под сянката на големия чинар. Те бяха почнали отдавна да ядат, отегчени или може би, напротив — доволни от липсата му. На масата имаше сардели и телешко месо. Аристидес беше допълнил яденето с гръцки гарнитури и лакомства от местния риболов. Те начеваха вече втора бутилка вино и поради това бяха развеселени. На съседната маса, прилично и сдържано, обядваха немските моряци, които ги бяха довели с моторницата. Очите на Ирина искреха от силното вино, а фон Гайер, леко зачервен, мислеше вече за момента, когато щяха да се оттеглят в прохладния, макар и не много чист хотел. Те го посрещнаха със смях и намеци за Кристало, но той не обърна внимание на това, а се наведе и каза на Ирина:
— Искам да прегледате едно гръцко дете.
Тя се намръщи и попита отегчено:
— Какво дете?
— Едно болно и гладно дете.
— Сега не мога — рече тя. — Горещо е.
Експертът разбра, че тя беше малко пияна. Тя мислеше също като фон Гайер за хладната стая в хотела.
— Аз ви моля!… — повтори той.
— Пак филантропия!… — Тя го погледна с досада. — Просто не мога да разбера отде се взема у вас тая смешна чувствителност.
Някога чувството й за лекарски дълг беше твърде силно и я вдигаше веднага, но сега смъртна леност сковаваше тялото й Тя не искаше да мръдне дори за едно болно дете. Лицето й направи гримаса, която се стори на Костов противна. И в тая гримаса на отегчена и красива жена имаше всичко, което отровата на „Никотиана“ беше наслоила през тия дванадесет години в душата й: егоизмът на светска жена, студенината на бездетна съпруга и презрението на сития към досадната чувствителност на милосърдието.
— Няма ли друг лекар? — попита тя.
— Сигурно има — потиснато отговори експертът. — Отивам да го потърся.
Той се изправи залисано. Не му дойде на ум дори да се разсърди. Мисълта за Аликс владееше цялото му съзнание. Той кимна разсеяно с глава на фон Гайер и се отдалечи от масата, с намерение да попита за лекар в околийското управление. Ирина съзна изведнъж, че постъпваше неблагодарно. Костов беше приел унизителната роля на параван само заради нея.
— Чакайте!… — извика тя след него. — Ще дойда.
После тя погледна фон Гайер, сякаш искаше да му каже: „Трябва да изпълня желанието на този вдетинен човек… Той се съгласи да дойде на острова за наше удобство.“ Германецът кимна с глава зад облака от тютюнев дим на лулата си. А на Ирина се стори, че лицето му сега изглеждаше затлъстяло и лъщеше от пот. Експертът се върна при масата.
— Ще осиновите ли детето? — насмешливо попита фон Гайер.
А Костов отговори сериозно:
— Да, ако остане живо.
Германецът се усмихна. Той помисли, че експертът се шегуваше.
По пътя Костов разправи на Ирина за Аликс. Тя го слушаше разсеяно, потисната от неприятната мисъл, че на острова нямаше баня. Оставаше като единствена възможност да се изкъпе привечер на плажа, но гъстата морска вода щеше да остави върху тялото й пласт от сол, който повреждаше кожата. Липсата на баня я изпълни с гняв към острова и гърците в него. После тя съзна, че Костов мълчеше. Експертът беше забелязал, че тя не го слушаше, и вървеше с наведена глава. Но той пак не изпита неприязън към егоизма, студенината и ужасната й закоравялост. Чувството, което го вълнуваше, стоеше над дребнавото желание да я изругае. Той мислеше само за Аликс.
По улицата срещу тях се зададе стадо кози, което вдигна облак от прах. Докато животните отминаваха, прахът се наслои върху дрехите, лицето и косата й. Тогава тя си спомни пак, че в хотела нямаше баня, и това я накара да излее гнева си върху Костов.
— Не мислите ли, че ставате смешен?… — рече тя.
— С какво?
— С тези истории!… Излагате се… Има хора, които могат да си въобразят разни глупости.
А той съзна, че тя си въобразяваше вече тези глупости, но пак не се разсърди, а само произнесе тъжно:
— Аликс е съвсем мъничка… Аз винаги съм обичал децата… Вие не знаете… никога няма да узнаете какво изпитвам сега.
Той говореше с наведена глава, ниско и глухо, сякаш само на себе си. Елегантните му бели обувки стъпваха безразборно по праха, зариваха се в него и вдигаха облаци, които се наслояваха по маншетите на панталона му, изцапан вече от нечистата рокличка на детето, когато го пренасяше в стаята си. Копринената риза прилепваше некрасиво върху запотените му от горещината гърди, косата му беше разчорлена, а подкопаните му очи гледаха втренчено, сякаш се намираше в някакъв транс. Костов ли беше това?… Само преди три часа този остарял епикуреец и сноб бе образец на модна изисканост, трепереше дребнаво да не види петънце или измачкана гънка върху дрехите си. На Ирина се стори, че в механизма на промяната му имаше нещо болезнено. Това не беше морален прелом, а просто начало на старческо слабоумие. Но после тя съзна, че предположението й беше само медицинска схема и не се покриваше напълно от състоянието на Костов.
Те завариха Аликс малко по-добре, с преминала треска, но разплакана и сърдита. До нея седеше Кристало с чаша вода и се мъчеше да я утеши, търсейки в ума си нежни майчински думи, които не бе употребявала досега. Трогната от детето, Кристало му бе дала от своя собствен хинин — скъпоценно лекарство, което българите продаваха на черната борса срещу анетол, златни лири и копринени платове. Но хининът беше на прах, както то предписваха дружинните лекари на войниците, заподозрени в симулация — и Кристало бе забравила да го обвие поне в цигарена хартия. Детето се потеше и повтаряше жално с отпаднал глас:
— Горчи!… Горчи!…
— Нищо, миличко!… — утешаваше го Кристало. — Така ще се излекуваш от треската.
Но хининът се струваше на Аликс по-отвратителен дори от ракията, която й даваше Херакли. В пристъп на гняв тя ухапа ръката на Кристало, която се опита да я погали.
— Ох, какво си зверче!… — извика гъркинята. — А този мил господин иска да направи от тебе фина госпожица.
Ирина наблюдаваше сцената отегчено и хладно. Външността на Кристало й направи лошо впечатление, а дрезгавият й глас й се стори непоносим. Това се дължеше на подозрението, че гъркинята бе съучастница в откриването на Аликс.
— Мисля, че вашата приятелка е направила голяма грешка — каза тя на Костов. — Детето е много изтощено и хининът може да докара у него черноводна треска.
— Какво е това?
— Много лошо усложнение на маларията.
Експертът я погледна с блуждаещ поглед. Слепите му очи биеха силно.
— Какво трябва да направим тогава? — глухо попита той.
— Нищо — равнодушно отговори Ирина.
— Как нищо?… Нима ще я оставим така?
— Трябва да се поддържа сърцето й… Но тук няма дори най-обикновените лекарства за това.
— Тогава ще помоля фон Гайер да я пренесем веднага с лодката в Кавала.
— Ваша работа!… Но струва ми се, че не трябва да злоупотребяваме с услугите на немците.
Тя запали цигара, гледайки с известно любопитство потното лице на Аликс. Детето беше наистина необикновено красиво, но грижите на Костов към него продължаваха да й вдъхват отвращение. Пак й се стори, че постъпката му представляваше маниакална чувствителност на смахнат, болен от артериосклероза стар ерген. Тя погледна още веднъж красивото антично лице на детето и попита с досада:
