щеше да добие нови цветове. Горещите часове на деня бяха преминали и слънцето клонеше към хоризонта. Обзе го желание да се изкъпе и поплува в морето, а после да седне на брега и остане там, докато станеше време за вечеря и видеше отново Ирина. Куцайки бавно, той излезе от селището и тръгна по една пътека през маслиновата гора към плажа зад хълма с развалините, който бе забелязал от моторната лодка на идване. Между клоните на маслиновите дървета прозираше кобалтово-синьо небе, а при всяко възвишение блясваше ултрамариновата повърхност на залива. Въздухът бе наситен с миризма на непознати субтропични треви. Най-сетне той стигна до едно място, от което се виждаше целият плаж. Маслиновата гора се спускаше до широка ивица от бял мраморен пясък, който обхващаше като подкова малко заливче с изумрудена вода и плитко дъно. Тук-таме всред заливчето стърчеха скали от базалт, заобиколени с пяна от разбити вълни. И всичко това сияеше под блясъка на ярко слънце, без горещина, без омара и зной. Всичко беше спокойно, безлюдно и наситено с меката прохлада на морето, с тишината на маслиновата гора и въздушната прозрачност на хоризонта.
И тогава на фон Гайер мина през ума, че навярно плажът е бил същият и във времето, когато по него се е разхождал може би Аристотел. Мъката, която го притискаше, се удави в синевината и простора. Той се почувствува бодър и свеж като древен грък. Обзе го желание да остане завинаги тук. А после той видя моторната лодка с двамата немски моряци, която се връщаше в Кавала, и разбра веднага, че това, що изпитваше, бе само желание да избяга от горестното чувство за гибел, от тъгата и самотата си, от несигурната вяра в безсмъртието и превъзходството на немския дух.
Той искаше да избяга от приближаващия хаос, от лъжливото си примирение пред смъртта, от срама и смущението си на културен германец пред това, че една варварска шайка бе превърнала работливия и честен немски народ в палач на цяла Европа и че самият той работеше от двадесет години за тази шайка. Той искаше да избяга от Немския папиросен концерн, от Гестапото, от „Никотиана“, от Борис, от Кондоянис, от всичко, което така постепенно беше убило способността му да се радва на живота и така неусетно го бе превърнало в покорен слуга на шайката. Но той съзна почти отчаяно, че не можеше да избяга по никакъв начин. Той бе окован с веригите на миналото, с вековния дълг към старинната каста на прадедите си, която владееше горите, полята и замъците на Източна Прусия и която, по силата на необходимостта да живее, се беше съюзила с тъпата шайка от търгаши, която управляваше концерните. Не можеше да се откъсне той от този дълг и от всичко, което го свързваше с него и което обичаше със студената си и печална душа на средновековен рицар и разбойник.
Той слезе на плажа, а през това време моторната лодка, която ги бе докарала на острова и сега се връщаше в Кавала, изчезна в синята мъгла на хоризонта. Към благоуханието на борова смола и розмарин се примесваше йоденият дъх на водораслите. Той се съблече и скри дрехите си в един шубрак. После влезе много навътре в морето и плува около един час, като се пазеше да не докосва малахитово-зелените тела на медузите и отвреме-навреме си почиваше на гръб. А когато излезе от водата, слънцето вече залязваше и върху канарите на плажа бяха дошли две момичета с начервени устни и един мъж с туристическа блуза на квадратчета и подковани обувки. Тримата го изгледаха любопитно, удивени от това, че един куц човек можеше да плува толкова продължително и добре.
Той тръгна обратно към селището пак по същата пътека между борове и маслинови дървета, зад които прозираше оранжевият фон на небето. Когато стигна върха с развалините, той се спря и запали цигара. Оттук се виждаше цялата околност на селището, без оная част от нея, която бе затулена от снишаващия се планински масив на острова. На самия връх стърчеха останките то венецианска или турска крепост, разрушавана и поправяна много пъти през вековете. Тя представляваше същият средновековен безпорядък от стени с бойници, от кули, блокхаузи и подземия като крепостта в Кавала. Варварската й грозота изпъкваше в потискащ контраст с олтара на един пан, издълбан върху мраморната скала на съседното възвишение, на което се намираха и останки от храма на Аполон.
Фон Гайер седна на един мраморен блок и се загледа в залеза. Островът приличаше на цветна симфония от прозрачни, изумрудено-зелени, теменужни и портокалени багри. Слънцето бе току-що залязло зад бреговете на Орфанския залив и оранжевата му светлина гаснеше бавно зад силуетите на далечни планини. В продължение на няколко минути морето приличаше на разтопена сплав от злато и сребро със светещи изумрудени ивици, а после доби стоманено-сив цвят. Върху акварелната прозрачност на повърхността му, на небето и далечния хоризонт, се очертаха, като нанесени с тежки маслени бои, тъмнозелените борови гори, охрата на скалите и по-светлите ивици на плажовете. А над горите се издигаха мраморни зъбери, които сега, под червеникавото сияние на залеза, бяха добили розов оттенък. После неусетно всичко потъмня, превърна се в пепелни тонове и сенките на нощта погълнаха бавно острова.
И тогава фон Гайер усети отново потискащото чувство на разруха, тъга и самотност.
Ирина, Костов и Бимби намериха дома на Херакли във високата част на селището, построена върху развалините на древния град. Херакли обитаваше воняща и жалка кирпичена къща, измазана с глина. В ъгъла на малкото дворче, потънало в нечистотия и смет, растеше смокиново дърво, а до ниския зид, който го отделяше от уличката, имаше леха, насадена с чесън. Покривът на къщичката бе от слама, а в стените й зееха две дупки, от които едната служеше за врата, а другата — за прозорец. Къщичката представляваше всъщност обор на другата, по-голяма и прилична постройка, която Херакли бе продал отдавна на съседа си, за да превърне парите й в ракия. Но под смокиновото дърво Херакли бе запазил една пейка, направена от дядо му с мраморни плочи и блокове, докарани от хълма с развалините на храмовете. Той долавяше смътно, че тия древни камъни с бариелефи и надписи съдържаха нещо от миналото величие и достойнство на народа му, с което не искаше да се раздели. Дори той беше заплашил с убийство директора на музея, който веднъж се опита да ги прибере.
Когато чужденците влязоха в двора, Херакли лежеше на хлад върху тази пейка и чакаше прибирането на Аликс с надежда, че тя бе успяла да изпроси нещо за ядене от благодетелите си. Мълвата за богатия и възрастен квартирант на Кристало бе стигнала вече до него. Той очакваше посещението му и беше обмислил държането си.
Херакли имаше прошарена коса и не толкова проклето, колкото горчиво и злъчно лице. Клепачът на едното му око бе затворен, а другото, мътно и възпалено, гледаше с мрачната дързост на пияниците. Едностранният паралич на лицевия нерв беше изкривил и устата му. Това придаваше на лицето му, мораво и подпухнало, израз на саркастична усмивка и презрение към света. Впрочем точно такова беше и вътрешното му отношение към света. На младини той играеше голяма роля в изборните борби на острова. Хората на Венизелос използваха умело ораторския му талант по кръчмите, а след смъртта на великия грък той се пропи, защото субсидиите на венизелистите го бяха отвикнали да работи. Сега той ненавиждаше и ругаеше всички — от окупаторите до малката беззащитна Аликс. Идването на чужденците го хвърли в злобния пристъп да им докаже най-напред, че не се боеше от тях.
— Ти ли си Херакли? — попита Костов.
А Херакли отговори с достойнството на някогашен фактор в селището:
— Да. Аз съм.
Той посочи с ръка пейката на гостите и приседна на един камък срещу нея. Само Костов, изморен и задъхан от ходенето, прояви смелостта да седне върху дрипите на пейката. Херакли погледна равнодушно елегантната и красива жена, а после отвореното му око се втренчи презрително в кобура на револвера върху пояса на военния лекар.
— Ние искаме да поговорим с тебе — рече Костов. — Но преди това трябва да те уверим, че не сме дошли да ти направим нищо лошо…
А Херакли го прекъсна и каза:
— И да искате, не можете.
— Защо? — сухо попита Костов.
— Защото най-късно след един месец трябва да се измитате оттук.
— Ние още владеем острова — спокойно възрази експертът. — И за тебе е по-добре да си сдържаш езика. Може би искаш да поработиш в някоя трудова група по железопътната линия за Кавала?… Там ще ти дават поне храна.
Херакли се засмя, показвайки нечистите си изпочупени зъби.
— Не!… — каза той. — Аз не искам това!… Аз предпочитам да гладувам, вместо да работя за вас… И няма да пипна лопатата дори ако пазачите на групата ме убият с тояги… Но ти можеш да ме интернираш
