Кондоянис, което щеше да разгневи невидимите господари на Холандския картел.
Рано сутринта на другия ден моторната лодка с двамата немски моряци пристигна отново. Фон Гайер позволи да вземат с нея Кристало и Аликс, а в Керамоти качиха и някакъв български кмет, изпаднал в безсъзнание от тропична малария. Болният забави лодката с около един час, тъй като трябваше да го донесат и прекачат с носилка. Когато пристигнаха в Кавала, предадоха кмета на пристанищните власти като изхабена и ненужна държавна вещ. Кристало, Ирина, Аликс и Костов тръгнаха пеш към къщи, а фон Гайер се отправи към склада на Немския папиросен концерн.
Германецът не завари в склада никого и седна в лошо настроение зад празното бюро на госпожица Дитрих. Болеше го глава, усещаше се смазан от горещината, а в гърдите му кипеше сурово и горестно възмущение от света. В лодката той бе успял да каже на Ирина всички язвителни упреци, които му бяха дошли на ум през безсънната нощ. Ала тя отговори на тях с усмивка и спокойно мълчание, сякаш не се бе случило нищо особено, и когато слязоха от лодката, каза с невероятно безсрамие: „Ще ви чакам в Чамкория.“ Сега той мислеше разбъркано за всичко това и знаеше, че щеше да я потърси там. Усещането му за разруха бе станало пълно. А заедно с разрухата идеше и краят на илюзията, че той, фрайхер фон Гайер, представляваше нещо отделно, върховно и господствуващо над света.
Той запали цигара, очаквайки идването на чиновниците. И понеже минаваше десет часът, а не идваше никой, той натисна гневно копчето на звънеца. Дотърча веднага разсилният — спретнат и чистичък българин.
— Къде са чиновниците? — попита фон Гайер на завален български език.
— Само господин Адлер е тук — отговори разсилният. — Наблюдава товаренето на камионите.
— Кажете му да дойде веднага.
След малко се чуха неравномерни стъпки на човек с дървен крак и в хола на канцеларското помещение влезе Адлер. Той се опираше на бастуна си, бе запотен и носеше престилка от док.
— Къде са другите? — попита сърдито бившият летец.
Адлер забави отговора си с изкуствена кашлица и затътри протезата си към бюрото, на което седеше шефът, сякаш искаше да съобщи нещо важно и поверително, което не трябваше да се каже високо. Той стигна до бюрото и застана по войнишки — обичайната поза пред фон Гайер на всички чиновници от Немския папиросен концерн.
— Прайбиш замина за назначението си — тихо произнесе счетоводителят.
— Какво назначение? — Фон Гайер напрегна уморената си памет, но не можа да си спомни нищо.
— Имаше повиквателно за Прайбиш и Лихтенфелд… От Вермахта.
— Да!… — Бившият летец се сети веднага. — Написахте ли писмо за освобождаването на Прайбиш?
Счетоводителят се изкашля глухо.
— Написах за Лихтенфелд… — измънка той.
— Как за Лихтенфелд?… — В очите на фон Гайер светна мълния.
Чиновникът се окопити и произнесе по-ясно:
— Госпожица Дитрих ми заповяда да напиша писмо за освобождаването на Лихтенфелд.
Настъпи мълчание. Фон Гайер попита мрачно:
— Къде са Дитрих и Лихтенфелд?
Адлер се изкашля повторно и гласът му сякаш потъна в някаква бездна от смущение, унизеност и срам.
— Вие навярно не знаете още… — забъркано произнесе той. — Госпожица Дитрих и барон Лихтенфелд се сгодиха… и поискаха телеграфически отпуск от централата в Хамбург… Заминаха снощи.
Адлер се изкашля повторно, като че не баронът, а сам се беше сгодил за госпожица Дитрих, която имаше власт да отменя военните повиквателни. Отново настъпи мълчание. Адлер наблюдаваше уплашено лицето на шефа си. И никога това лице не му се бе струвало по-безчувствено, по-замръзнало и по-страшно. Очите му гледаха пусто, без никакъв израз, долната му челюст висеше отпусната, устата зееше… Той бе изтървал цигарата си, чийто огън изгаряше кафявото паспарту върху бюрото. И в тишината той произнесе механично, като робот:
— Така!…
А после повдигна глава и добави внезапно:
— Какво мислите за всичко това?
Какво ли?… Не, Адлер не мислеше, или по-точно не смееше да каже нищо. Десет години хитлеристка власт и съвместна работа с госпожица Дитрих го бяха научили да мълчи. Баронът беше зъл и отмъстителен като оса, а всемогъществото на госпожица Дитрих беше известно на всички.
— Говорете!… — произнесе бившият летец с някакво особено, заплашително нетърпение.
Адлер се изкашля пак и повдигна рамене, като че постъпката на госпожица Дитрих и Лихтенфелд не можеше нито да се осъди, нито да се оправдае. И тогава внезапно фон Гайер скочи от мястото си и с неочаквана ярост улови Адлер за яката.
— Говорете, дявол да го вземе!… — бясно изкрещя той. — Говорете!… Кои други ще говорят, ако вие и аз не смеем да направим това, след като сме получили ордени, след като сме дали кръвта си за Германия!… Говорете, Адлер!… Защо мълчите?… От що се боите?… Нима хитлеристите са по-страшни от руските снаряди, които отнесоха крака ви?… Кажете поне пред мене, че Лихтенфелд е подлец, който срами името на прадедите си… че тази отрепка Дитрих е бивша уличница от пристанищните локали на Хамбург… че мръсници, скотове и убийци докараха Германия до гроба, защото никой не смееше да им противоречи…
Счетоводителят гледаше шефа си с широко разтворени очи. Никога в живота си, дори в часовете на смъртна опасност, когато ураганът на съветската артилерия беснееше в снежната и замръзнала степ, Адлер не беше изпитвал по-голям страх. Той бе гледал десетки пъти в очите на смъртта. Не можеше да се каже, че беше страхлив или безчестен човек. И все пак това, което изпитваше сега, бе страх, морален и физически страх от земноводните очи на госпожица Дитрих, от невидимите уши на Гестапото, от страшната машина на хитлеристите, която изпращаше милиони германци в гигантската човешка касапница на изток. Тялото на Адлер се друсаше безпомощно в силните ръце на фон Гайер. Престилката му се разтвори и върху ревера на бялото му сако се показаха лентичките на ордени за храброст.
Фон Гайер продължаваше да реве:
— Немският народ е пред гроба си, Адлер!… А ние мълчим!… Защо мълчим?… Защо?… Кой ще каже на глупците това, ако не смеем да го направим ние?…
И гласът на бившия летец изрева още няколко пъти:
— Кой?… Кой?…
Върху челото на Адлер се появиха ситни капчици пот. Той съзнаваше отдавна трагичната истина, която ехтеше в гласа на фон Гайер, но никога не бе намерил сила да я каже пред когото и да било. Очите му гледаха със смесен израз на покорство, съгласие, правдивост и страх — парадоксален израз на човек, който бе едновременно храбър войник и послушна, безмълвна овца. А фон Гайер съзна изведнъж това и го пусна отчаяно. Хиляди пруски офицери, философи и възпитатели бяха учили в продължение на десетки години всички немски мъже да бъдат храбри войници и послушни, безмълвни овци.
— Простете, Адлер!… — произнесе след малко бившият летец. — Избухнах и може би ви обидих.
— Не, съвсем не ме обидихте… Съвсем не ме обидихте, господин майор… — почна да мънка счетоводителят.
— Седнете на бюрото си!… — Гласът на фон Гайер бе станал отново спокоен и леден. — Ще диктувам телеграми.
Като се прибра в къщи, експертът употреби остатъка от деня в грижи около Аликс. Състоянието на детето се бе влошило внезапно и той свика консулт от най-добрите лекари в града. Лекарите потвърдиха черноводната треска, която Ирина беше предвидила още на острова. Като научи за това, Кристало заплака тихо, а после изведнъж, считайки себе си за много виновна, почна да вие с първобитната истерия на проста жена от бордеите на Пирея. Ирина прекара два часа в научни разговори с лекарите и безпомощно суетене около Аликс. Болестта на момиченцето и тичането около нея я спасиха от собствената й неврастения през горещите часове на деня. Тя не забеляза дори отсъствието на Борис, който бе заминал сутринта да прегледа тютюна на „Никотиана“ в съседния град.
Той се върна вечерта с разнебитения „Щаер“ и когато видя, че в хладната стая, в която работеше
