— Няма да подпиша — повторно заяви Борис.
— Ваша воля — спокойно отговори гъркът. — Но машините са в ред.
— Моят инженер не може да установи това.
— Тогава нека ги приеме по инвентара, а за действието им ще поставим условна клауза в договора.
— Значи, искате да стана собственик на куп старо желязо?
Борис се изсмя, но болките в главата му станаха от това непоносими. Обля го гореща вълна, а после усети студ.
Гъркът се намръщи.
— Аз не мисля, че тази фабрика може да се нарече куп старо желязо — каза той.
— Тъкмо това сме дошли да установим.
— Излишна формалност!… Бавенето не е във ваш интерес.
— Това не ви дава право да ме изнудвате.
Очите на гърка гледаха злорадо болезнената отпадналост върху лицето на Борис. Той бе уверен, че последният страдаше от малария, която мореше всички окупатори тук. И навярно болестта в този критичен момент щеше да го направи отстъпчив. Но после гъркът съзна, че още не можеше да бъде сигурен в това. Същото почувствува и Малони, който познаваше от София упоритостта на Борис. Чужденците гледаха генералния директор на „Никотиана“ злобно и напрегнато. Само Костов изпитваше в този момент съчувствие към него. Борис му се стори като болен, умиращ хищник, заобиколен от хиени, които искаха да го разкъсат.
— Как искате да купим машини, без да ги видим в действие? — възмутено попита експертът.
Борис направи усилие и се изправи внезапно.
— Няма да купуваме и продаваме нищо — сухо заяви той. — По-нататъшният ни разговор става безпредметен.
Ехидният израз върху лицето на Кондоянис стана кисел.
— Само заради машините ли? — попита той.
— Да — каза Борис.
— Но това е дребнаво, съгласете се!… — В гласа на гърка прозвуча гняв и смущение. — Вие искате да осуетите една сделка, от която и двамата имаме полза.
— А вие искате да станете собственик но тютюна ми срещу половината от костуемата му стойност.
Върху лицето на гърка се появи отново предишната ехидна усмивка.
— При
Борис го погледна презрително:
— Позволете ми да преценя сам собствените си интереси… Аз съм уверен колкото вас, че англичаните не ще позволят на Балканите червени републики. Освен това държавата е гарантирала стойността на тютюните ми в Беломорието. Следователно, не губя нищо, ако не допусна да ме изнудите.
Настъпи мълчание, в което Кондоянис се почувствува разстроен.
— Какво искате всъщност? — попита той след малко.
— Истинската стойност на тютюна.
— Тя се допълва от фабриката.
— Не съм видял годността на машините й.
Кондоянис погледна през прозореца. Немската кола все още стоеше на шосето, а изродът с дългото разстояние между носа и горната бърна се суетеше около мотора й. Албиносът с червените очи седеше в нея и четеше вестник, поглеждайки отвреме-навреме към фабриката. Всичко това напомни на Кондоянис за Гестапото. Ако агентите на последното следяха него, а не Борис, можеха да се очакват неприятности. Гъркът съзна изведнъж, че времето бе скъпо.
— Малони!… — обърна се той към италианеца. — Вие имате връзки с немците… Не можете ли да ги помолите за един трансформатор и няколко бали тютюн?
— Не ме карайте да се смея — рече Малони. — Кога сте видели немци да услужват?
Кондоянис погледна към Борис, сякаш искаше да го увери: „Ето, виждате ли?… Пълна безизходност.“
— При тия условия не мога да подпиша договора — заяви Борис.
Гъркът се обърна към прозореца и видя отново немската кола. Двамата германци пушеха флегматично с вид на хора, които не се интересуват от загубеното време. До колата се приближи един мотоциклист в униформа и с пистолет на пояса. Албиносът му направи знак с ръка. Мотоциклистът зави по напречната улица — очевидно с намерение да заеме място при задния изход на фабриката. Кондоянис не се стърпя и посочи на Борис маневрите на агентите.
— Търговският отдел на Гестапото е по следите ни — каза той мрачно. — Ако продължавате разтакането, ще стане късно.
— Аз не се боя от германците — произнесе Борис небрежно.
Гъркът замълча и помисли злобно: „Естествено!… Работите с тях се уреждат от жена ти.“ Но безпокойството му, че сделката щеше да се провали, нарасна.
— Кажете най-сетне какво искате да направим? — попита той нетърпеливо.
— Понеже е невъзможно да приема фабриката, настоявам да получа вместо нея швейцарски франкове.
— Изключено!… — Лицето на гърка се изкриви от гняв и почервеня. — Напълно изключено!…
Болките в главата на Борис ставаха все по-силни и вълни от студена пот продължаваха да обливат тялото му. Той едва се държеше на краката си, но успя да попита хладнокръвно:
— Можем ли да разчитаме на колата ви за връщане в Кавала?
— Да, разбира се — каза гъркът. — Но това, което искате, е невъзможно!… Повече франкове не мога да дам.
Борис го погледна равнодушно с мътните си очи. Настъпи мълчание. Само Костов съзнаваше драмата. Болен, грохнал, изправен пред разрухата на своя свят, генералният директор на „Никотиана“ се надигаше с последни сили и нанасяше удар като през апогея на своята мощ. Той бе на път да извърши недостижимото — да се отърве без загуби от авантюрата в Беломорието. А за това останалите фирми не можеха дори да помислят. Още малко и той щеше да получи стойността на тютюните си в швейцарски франкове, чийто неофициален курс надминаваше много пъти безполезните книжни марки. Дори в този катастрофален момент, когато другите тютюневи фирми загиваха, „Никотиана“ можеше да излезе от Беломорието набъбнала с чужди девизи. И всичко това зависеше само от един миг, само от последното хладнокръвие, последния риск и последния жест на човека, който я бе управлявал дванадесет години. Италианецът и гърците чакаха с напрегнати до скъсване нерви този жест. И Борис го направи. Той поклати глава отрицателно и тръгна към изхода на фабриката. Останалите го последваха мълчаливо.
Когато минаваха през двора, Кондоянис се приближи до него и простена тихо:
— Съгласен съм… Елате следобед при нотариуса да подпишем договора.
Борис едва намери сили да стигне до колата на Кондоянис и се тръшна изнемощял в нея. Безмилостният пек на слънцето и горещата морска влага му се струваха непоносими.
Гъркът остана на тротоара.
— Най-добре е да го закарате веднага в хотела и да потърсите лекар — обърна се той към Костов. — Бих предложил квартирата си, но се боя, че това ще събуди у немците подозрение.
— А вие? — попита експертът.
— Аз и Малони ще тръгнем пеш… Искам да видя подир кого ще тръгнат тия кучета.
Кондоянис посочи с поглед агентите.
— Кога ще подпишем договора?
— Моят адвокат ще го приготви веднага… Ако положението на шефа ви се влоши, намерете начин да ми съобщите в къщи, за да дойдем с нотариуса в хотела… Всяка минута е скъпа.
Костов седна до Борис. Инженерът се отправи към склада на българското интендантство да пита за военна кола, понеже искаше да се върне още същия ден в Кавала.
